Маестро Мирослав Господинов, Майстор на нотите и словото

И първата му книга

„Из пожълтелите ми страници“

 

„Ние сме много кадърен, талантлив народ и трябва да си прощаваме лактите, които често пъти раздаваме, тичайки с чисто българска скорост към високи постижения.“

***

„Учителя е лекар, психиатър, диагностик – да може да разбере какво се крие в едно талантливо дете. Да не се опита да го сложи в собствения си калъп на свои ценности, способности и знания, а да извади това, което се крие като неповторимост и дарба. Затова ние не ги учим, ние им помагаме, водим ги за ръчичка, но по техния път.“

***

„На днешните деца им липсва МАМА…“

***

На 29 май в залата на Съюза на българите в Кипър се състоя представяне на книгата на Маестро Мирослав Господинов – „Из пожълтелите ми страници“. Книгата е една своеобразна равносметка за творческия период на Маестрото, обхващаш развитието и изявите му като творец в България.

Създадена е по идея на СБК, с активната помощ на Лидия Стефанова, която е работила по набиране на текстовете. Първата книга на Маестрото е финансирана от него и брат му Александър Господинов.

В подготовка за печат е втората книга на диригента М.Господинов, която ще ни разкаже за кипърския му период от 1990-2019 година. Ще излезе под заглавието „Двадесет години любов“.

Събитието беше и нещо като изпращане на обичания от нас Маестро, който след месец и нещо ще лети за България, „Но не завинаги! Ако ме искате, по Коледа може отново да се видим за един празничен концерт“, шеговито отбеляза на срещата.

Решил е, след почти три десетилетия работа, творчество и съзидание в Кипър, да се завърне в България, но не за да си почива, а да продължи и завърши отдавна замислени проекти.

През 2013-та Маестро Мирослав Господинов бе удостоен с отличието на „Българският Вестник“ – „Българин на годината“. Отличие, което му връчихме с много признателност и уважение. Не е минал почти един голям български празник без неговите хористи, възпитаници, класически концерти, на които той заставаше на рояла и времето спираше…  Увлекателно разказваше за велики композитори, за историята на творбата, а след това я изпълняваше и оставяше всички в захлас. Благодарим! Не ми се иска тази традиция да спре с неговото отпътуване… Свикнахме с тези, поднесени ни даром класически концерти, а него приемахме едва ли не за вечното българско културно присъствие на острова… И не вярвам да ни каже сбогом завинаги! Сам снощи каза, че една голяма част от сърцето му остава завинаги свързана с Кипър, с острова, „с хипнотиращ климат и ориенталско спокойствие“, раят на наровете, цитрусите, котките и прекрасните хора,  приятели и спомени…

Срещата протече мило, без излишна тържественост и гръмки слова. Е, имаше малко, но бяха думи на благодарност и признателност от страна на МА „П.Владигеров“ и Съюза на кипърските композитори, чийто поздравителни адреси бяха прочетени от актрисата Моника Мелеки.

Журналистката Бранислава Бобанац представи Маестро Мирослав Господинов. Леко, приятно интервю на живо, задаваше му въпроси, провокираше го да разказва за кипърския му период и Майсторът на нотите и словото ни поведе из дебрите на неговата магия – Музиката, неговите спомени, постижения, ученици, участия, смешни и забавни случки и куриози.

Всички присъстващи в залата си тръгнахме с книга подарък и лично послание от Маестрото. Благодарим!

Благодарим и на СБК, които направиха тази вечер специална!

Спомням си, че преди точно 13 години, в брой 3-ти на „Българският Вестник“ направих интервю с Маестрото. Впечатлена от изпълнението на „Върви народе възродени“ от неговия хор „Мадригал“, който е съставен само от кипърски изпълнители, стоях пред него като ученичка в августовската жега, във вилата на журналистите на Фарос с готови въпроси и много страхопочитание. Питах се, как един български диригент е научил кипърци да пеят Химна на българската просвета досущ като нас, с толкова голяма тържественост, плам и уважение към всяка дума от текста. И си отговарях сама, „Велик Човек!“…

Да, Маестро Господинов е Велик Човек! Не защото си тръгва, нито от куртоазия…  Не си падам по гръмките думи, трудно правя комплименти, но като повечето българи, душа давам за хора, които славят родината ни, културата и творците ни.

 

Кой е Мирослав Господинов?

Ще си позволя да ви го представя с няколко цитата от моето първо интервю с него през август, 2006-та. Вярвам, че по-старите българи на острова са го чели, но едва ли го помнят още. А колкото до по-младите, те ще знаят за Маестрото, само ако са идвали на някои от неговите събития…

„В Кипър дойдох 1990 година – септември. Срещнах се с директорката на Националната консерватория в Кипър, която беше гостенка на фестивала Варненско лято. Беше впечатлена от българските хорове, а след това присъства на конкурса Св.Обретенов и пожела да направи договор с български специалист. На конкурса имаше 10-15 кандидати, но може би затова, че съм пианист и хоров диригент, предпочетоха мен. Дойдох за първи път в Кипър, никога не бях идвал тук и от първата седмица попаднах на един хипнотизиращ климат на ориенталско спокойствие, топлина и различни нрави. Започнах репетициите и се оказа, че трябва да построя хората си по един доста „непристоен” начин. Забелязали сте, че в църквата са построени от едната страна жените, а от другата мъжете. Аз построих хората по един съвременен начин, започнах репетицията с гръцки песни, които бях успял да науча и така, обикнахме се един друг и вече 15 години все се обичаме, но аз с едно око все си гледам към България.”

… но годините вече са цели 29! Днес Маестрото гледа на своите хористи и ученици с много любов и доверие! С тях той представи Кипър на десетки международни фестивали и заслужено спечелиха не само овациите на публиката, а и признанието на журито.

За плановете си, които потвърди и снощи:

„Искам да напиша една школа по пиано на гръцки за кипърските деца, имат нужда от такива пособия. Те продължават да се учат по една стара допотопна школа, а съвременните деца се съпротивляват и пасивно и активно. Също така ще спретна моите фолклорни обработки на кипърски песни, защото когато дойдох тук, бях едва ли не като чешките музиканти, които са дошли в България, непосредствено след Освобождението, които на една девствена нива създадоха основите на българската школа. Едва ли са предполагали този бляскав растеж, който ще направи България за 15 години. Не е модерно сега да се цитира Георги Димитров, но България за малко години направи това, което други народи постигнаха за векове. Обичам кипърците, харесвам тяхната непринуденост и смятам, че Кипър ще направи много в областта на музикалното творчество.”

„Идвайки в Кипър, вече имаше създадено ядро от хора, повечето ученици от Консерваторията т.е. по нашите мерки – Средно музикално училище – отварям една скоба – ние у нас и в Русия, Консерватория наричаме висшите учебни заведения. Повечето от тях бяха ученици на покойния Андрос Натал. Заварих тук и много тъга по починалия Маестро и не исках нито за минутка да съществува проблем на съпоставяне между това, което аз правя и това, което са правили с него. Уважих неговия труд и продължих напред.

Тук традицията е византийска хорова традиция – едногласово пеене. А трябваше да се направят произведения, които да отговарят на съвременните изисквания. Имаше и конфликти, да кажем разпевни упражнения 15 минути преди всяка репетиция. За тях това беше като изгубено време, но малко по малко се убедиха в ефекта. Имаше и куриози – например един хорист ми каза: ”Маестро, аз съм дошъл да пея със сърцето си, а ти ме караш да пея с корема”.

Сблъсък на различни култури, балканска и средиземноморска…

„Разбира се, тук сблъсъците са много директни, но са продиктувани от едно простодушие и естественост на общуване между хората. Така че, аз ги окачествявам като много нежни. Те много пъти се дразнеха, че ги спирам, че повтаряме една фраза 10-15 пъти, започваха да губят търпение и кипваше тази средиземноморска кръв. Но първата година беше това – крачка напред, две назад, докато приемат този маниер на работа . Видяха резултатите от този метод на работа, повярваха ми и ми вярват безотказно. Как да ви кажа – ако им кажа да тръгнат да се давят с мен, те ще тръгнат!  Обичат ме, много ги обичам и може би затова вече 15 години сме заедно.“

 

„Аз не обичам да повтарям това, което слушам на всяка крачка в България – роби сме на един български синдром на вечно недоволство, казват, че сме много амбициозни и завистливи. Тук аз имам моя теза по въпроса – според мен в амбициозния човек половината от амбицията е хъса, желанието да си по-добър от останалите. Това не го наричам завист. Това е една потентност – духовна, която често пъти избива по чисто български начин. Ние не сме повече завистливи от французите например, които често пъти затварят портата под носа на чужди специалисти, само защото името им завършва на „ов”. Ние сме много кадърен, талантлив народ и трябва да си прощаваме лактите, които често пъти раздаваме, тичайки с чисто българска скорост към високи постижения.“

„Върви народе възродени“…

„Да. Това се случи с първото ни появяване с хор „Мадригал“ на един официален прием на една българска делегация. Бяхме поканени и изпяхме химна на България и „Дилмано-дилберо” в една моя обработка. На тях много им допада българския звук, който се получава от тези лесни отворени вокали. Според мен една от тайните на българския звук е достойнството на българския език – бляскав, открит, агресивен. Хоровото пеене на български език е една великолепна школа за всички хорове. И те пеят български песни на български език с огромно удоволствие.

Ще се върна малко назад. Ние започнахме тук с малки песнички на двугласово и тригласово пеене. След 4 години отидохме в Германия на фестивала „Бетховенов маратон” изпяхме със Симфоничен оркестър на Бон, по случай годишнината от рождението на Бетховен – Девета симфония. След големия успех в Бон, повторихме това изпълнение в Амстердам. Рецензиите бяха много добри. Писаха, че голямата изненада на фестивала е Кипърския хор, който със своя блясък и звукова емисия се приближава до безспорните фаворити в хоровото пеене – българските и руските хорове.

В западноевропейската система на пеене основата на успеха е в дисциплината. Дисциплината често пъти реже емоциите. В българския, в славянския репертоар, те успяват да превъзмогнат всичко онова, което им натрапват като чужд начин на общуване с музиката – западноевропейския.

Смятам, че поради това те изпяха и „Химна” и „Върви народе” като българи.“

…“Теглейки ме към България, аз не мога да забравя миризмата на кипърския жасмин, аромата на кипърското море. Където и да съм, ще продължа да работя по кипърската тема. Мечтата ми е да напиша едно пособие по основно обучение по пиано. Ще издам моите хорови песни, които са нещо ново в кипърската музика, подготвям една сюита „Кипърска градина”.

Аз съм даскал седмо поколение, жена ми казва, че съм професионално деформиран. В своята педагогическа практика имам едно правило – никой, никого на нищо не може да научи. Какво прави тогава учителя? Той разтваря, развива това, което всеки носи в себе се. Не вярвам на приказката – „от нищо ще направиш нещо”. Учителя е лекар, психиатър, диагностик – да може да разбере какво се крие в това дарование. Да не се опита да го сложи в собствения си калъп на свои ценности, способности и знания, а да извади това което се крие като неповторимост и дарба. Затова ние не ги учим, ние им помагаме, водим ги за ръчичка, но по техния път.“

„Никога не съм преставал да бъда с главата и сърцето си в България. В работата си винаги съм се нуждаел от родината си не само като знания, които съм придобил там, но и като спомени- първа любов и т.н. За да постигна нещо в този живот, аз трябва да изповядам това, в което вярвам. А човек вярва в това, което обича. Според тази проста истина не мога, не искам да приема всичко, което ми дава кипърската действителност. Така би било където и да съм по света, защото тогава аз ще бъда имитатор, ще се опитвам да хамелеонствам, а това е нещо много нетрайно, модно, а модното си отива заедно с календарната година. В това отношение съм малко ретрограден – винаги се връщам към българската школа, българските стойности, към корените си, никога не се поддавам на лесния успех, защото той бързо се забравя. Не зная колко още ми остава, но ще се опитам да стигна по-близо до онова, което би ме удовлетворило като човек, като творец. Да стигна до простотата на седем свои заповеди, да ги осъществя в живота и когато  се изправя пред края , да не се страхувам от Ада, защото за мен ада е съзнанието, че си отиваш завинаги.“

Ева Иванова

 

 Снимки:

Христиана Славкова

Архив “Българският Вестник”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Оставете коментар

Вашия email адрес няма да се показва


*


Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.