Виктор Калев: „Беше много зареждащо преживяване и бих идвал винаги в Кипър отново и отново“

Това интервю няма да има увод. Тръпката все още е твърде силна, за да я опиша. Онези, които бяха в залата на театър „Скала“ на 29 ноември, ще разберат.

А аз успях да се докосна и до човека Виктор и плаках, когато си тръгна. Прегръщах и него, и останалите от екипа и не исках това да свършва.

 

Как беше срещата ти с българската публика в Кипър?

Първо искам да ти кажа, че от години не съм давал интервю и сега правя изключение именно заради тази публика. Аз вече съм казал всичко за себе си, което би трябвало да знаят хората за мен и ако има нещо ново, то е именно покрай този нов проект, който представих тук – концерт-спектакъла „Грамофонът“. По този повод съм давал интервюта напоследък, за да знаят хората какво се случва. Така че сега, с теб си говорим единствено и само заради прекрасната публика в Кипър, точно защото много се развълнувах и защото усетих една друга атмосфера – много уютно беше в залата, хората бяха много сърдечни и топли и за мен беше огромно удоволствие да си играя представлението тук. А това, че съм в чужбина, го прави по-особено.

Тоест има разлика, когато играеш в България и в чужбина?

Аз не разделям хората, за мен винаги това е моята публика, играя навсякъде по един и същи начин. Но когато е в чужбина, хората са по-затъжени и аз някак си без да искам разбирам, че съм част от България за тях, че имат нужда да си купят билет и да дойдат да видят това, което им гостува. И ми е много мило. Сърдечността и топлината от тяхна страна ги усещам навсякъде. Но този път в Кипър беше много особено и различно, не мога точно да го определя. Със сигурност и хората в залата са го усетили и са допринесли за това точно толкова, колкото и аз.

Има ли разлика, когато играеш пред българска публика в различни държави?

Да, има. Бил съм в Канада, в Америка, където по-рядко хората имат възможност да се прибират в България, и там са още по-зажаднели и затъжени за част от България, каквато се явяваме ние. Много е емоционално и различно.

В спектакъла си ти се връщаш назад в едно отминало време. Това някаква твоя стара идея ли е, която дълго време е зряла, или нещо спонтанно?

Отдавна обмислях идеята. От години вече усещах, че имам достатъчно опит, сили и смелост – качества, които трябва да имаш, за да направиш нещо съвсем сам. Да нямаш страх, че два часа ще ангажираш хората със себе си и това да омръзне и да им стане скучно. И трябваше да извадя най-доброто от себе си като талант, за да навляза в тия води, защото те наистина са дълбоки и е много рисковано. Но в същото време е и много хубаво, ако се получи. Тръгвайки към този проект, си казах, че искам да е или много хубаво, или много лошо, но средно не исках да е. Ако беше лошо, щях да го изиграя един-два пъти и да мина на следващ проект. Ако пък е много хубаво, удовлетворението е огромно. Защото аз си избирам екипа и макар че текстът е написан от Ваня Щерева, това са си моите истории и частица от моя живот, моите мисли, чувства, настроения, моя вкус към това, как искам да изглежда. То си е моето нещо и исках или всичко, или нищо като резултат. То се оказа още след премиерата в Бургас, че се е получило. 15 минути след като свърши представлението, хората не си тръгваха и разбрах, че е станало много хубаво. Нескромно е, че аз го казвам, но така го усетих и с всеки следващ път ставах по-смел и по-спокоен, което го правеше по-добро и по-добро. С хората от екипа си паснахме и вече се чувствам много добре, в свои води. Така че този отдавна замислен проект, който играя отскоро, се надявам да го играя още дълго време, защото много го харесвам и обичам.

Какво е премълчано или пропуснато от колоритните ти години в Златоград в спектакъла?

Аз много съкратих от първоначалния текст след първото представление в Бургас. То беше като репетиция тогава и видях, че е над два часа, което вече идва в повече и се наложи да съкратя някои от историите. Аз не се изморявам, мога да изиграя веднага още едно, защото вдигам адреналина и много харесвам това, което правя. Но не всеки от публиката, предполагам, може да издържи над два часа. Затова исках да има мярка и в това отношение смятам, че два часа са достатъчни. А иначе историите, които са ме впечатлили, разсмивали, натъжавали са много, но не всичко може да побереш в рамките на един спектакъл като моя. Дай Боже по-нататък да направя и втора част, където да вкарам и това, което го няма сега.

Един от най-интересните образи, които представи, беше този на твоята баба и със сигурност много хора ще се запитат дали наистина е била такава, каквато я описваш.

Не само за баба ми, но и всичко друго, което разказвам е истинско, няма художествена измислица, не е роман, то е много автобиографично. Както съм го разказал, така е написано – нищо не съм преувеличавал и нищо не съм спестявал. Минал съм през целия си живот до сега, като разбира се, съм подбирал по-интересните и по-впечатляващите образи, каквато е и баба ми. Тя беше наистина много колоритен човек – с душата, която носеше, с диалекта, на който говореше… Ние с нея имахме по-специална връзка, тя имаше избирателна способност към всичко, включително към внуците си, и аз се радвам, че бях от любимите й внуци. Тя определено много ме забавляваше докато беше жива, влизаше на моите вибрации и аз на нейните. И сега, когато вече не е жива, всички тези истории, и още много, аз винаги ще помня.

Можеш ли да разкажеш някоя друга история за нея, която я няма в спектакъла?

Не съм разказал как на нея се научих да подстригвам. Тя ми разреши да я подстрижа, защото исках да се науча да подстригвам себе си и съучениците ми. Знаеш как е – в тийнейджърските години всеки иска да е като по МТВ, да е по-модерен, като тийнейджърите от големите градове. И се наложи на някого да се науча как става тая работа. Представи си да подстрижеш някого пънк, който е на 70 години, особено собствената ти баба, на която вероятно не й е било много приятно. Тя го прие с чувство за хумор, но на третия ден си сложи кърпа на главата, защото беше станала атракция в махалата. Целият град минаваше през нас да види 70-годишен пънк. Върза забрадката, защото й омръзна да е център на внимание. Като по-малък пък, докато спеше й остригах едната вежда и се наложи да си я рисува с молив, за да отиде на работа. С нея ми беше позволено всичко, а и аз много й угаждах. Има, разбира се и много други забавни истории, които не мога да разкажа (ти знаеш, на теб съм ти разказвал), защото не са подходящи за детската аудитория на списанието.

По-лесно ли се играе измислен образ, отколкото да имитираш реална личност?

Моите измислени образи са от хора, които аз съм виждал. Тогава образът е по-събирателен. Той обединява черти от 5-6 човека, които са ми останали в съзнанието и аз съм ги запомнил, защото са се откроили с нещо, били са по-различни, по-характерни. Така си правя образите – запомням някакви характерни черти на хора, които са ме впечатлили с начина си на говорене, на обличане, визията, гласа. И така събирам в един образ по нещо от няколко човека и то се получава, особено като мине и през мене. Но когато имам конкретно някого да изиграя, въпреки че 100-процентова имитация почти е невъзможна, се опитвам максимално да се доближа до него. Не ми е интересно, когато се разчита само на грим и перука. Старая се максимално да извадя личността.

Как се отнасят към „своите“ образи хората, които имитираш?

Зависи от хората. Някои са се забавлявали, звънят ми по телефона, пишат ми есемеси, поздравяват ме. Повечето от тези, които съм играл, имат чувство за хумор. Някои от тези, с които не се познаваме, не знам как са реагирали, може да има и обидени. Но начинът, по който съм го правил винаги е бил с чувство за мярка. Надявам се да са го приели откъм забавната му страна и те. Предвид и предаването, в което съм играл – там е сатира, включително политическа, и е заложено да се играят реално съществуващи хора с различни професии – политици, хора на изкуството… А на известните хора им се обръща повече внимание. Когато ти си известен, това е част от живота ти – ще те играят, ще те имитират, ще те иронизират, ако е необходимо. Ще се светват лампички, ще ти се сигнализира, за да се усетиш, ако си прехвърлил мярката.

А теб имитирал ли те е някой?

Мен са ме имитирали мои фенове. Като пътувам по градовете, се виждам с хора, които ме имитират. И винаги отделям време да чуя и видя себе си през призмата и очите на другите. Много се забавлявам, особено, когато е успешно, ми е много приятно, защото явно и аз съм ги впечатлил с това, което играя и което съм аз самият.

Много добре ти се получава и с пеенето. Учил ли си пеене някога?

Не, никога не съм учил пеене. Аз и в представлението си казвам, че на това ме е учил грамофонът – моят приятел, възпитател, моят бейбиситър, както е модерно да се казва сега. Така се учех да пея – като слушах плочи на Лили Иванова, Емил Димитров, „Щурците“. Учех се да имитирам различни гласове като слушах детски приказки.

Повечето актьори искат да изиграят някой голям образ и почти не показват себе си или ако го правят, то е едва към края на кариерата им като един вид равносметка. Ти вече изигра себе си още в първия си проект. Какво искаш да изиграеш оттук насетне?

Едно време като бях по-млад артист, си мечтаех. Сега не си мечтая да изиграя някоя роля специално. Животът ме научи, че когато искаш нещо, то никога не се случва на момента, в който искаш или както го искаш. То идва по-късно, случайно, изненадващо. Поне при мен така се случва. И аз спрях да искам някакви неща на момента. Да, мисля си вечер преди да заспя някакви неща, но си чакам добрите предложения. На този етап от живота ми, с опита, който съм натрупал, имам право да избирам с кого да работя, какво да играя, в коя пиеса, каква драматургия, каква роля… И със сигурност ще избирам неща, за които някога съм мислил и съм искал. Но да кажа нещо конкретно, което непременно искам да изиграя – вече не го правя. Разбира се харесвам световна драматургия, класиката винаги ще ми е интересна и с подходящия екип и с достатъчно време, при добро предложение, ще се отдам на това.

Пропуснах ли да те попитам за нещо, което ти държиш да кажеш?

Искам да кажа, че тук ми беше много приятно. Благодаря на всички ви – на теб, на Иво Сираков, за това, че избрахте за вашия проект аз да съм първият, който да ви гостува. За мен беше удоволствие и чест в Кипър да „открия сезона“, както се казва, и дай Боже да гостуват и други колеги и представления. Впечатлен съм от посрещането, от организацията. Запознах се много добри и различни хора, които ме впечатлиха. Възхитен съм от публиката, която ми достави огромно удоволствие и усетих обичта на хората. Опитах се вложа цялата си душа и сърце в това, което направих. Аз по принцип никога не се пестя, но снощи ми беше особено приятно – цялата атмосфера беше страхотно. Чувах дъха на публиката, чувах смеха им, някои са плакали… Това е най-хубавото за мен – да знам, че съм успял да развълнувам някого. Някой е плакал от смях, други са плакали от това, че съм ги доближил до себе си и те са стигнали чрез мен и до себе си, защото съм ги върнал някъде във времето – в България, когато са били по-малки, по-млади. Когато си в чужбина, носталгията винаги присъства и знам, че у много хора съм разбудил това чувство. Но при всички случаи ние се развълнувахме взаимно. За мен това преживяване беше много зареждащо и бих идвал винаги в Кипър отново и отново.

Аз лично, а сигурна съм и всички вие, които се докоснахте до магията Виктор Калев, ще го очакваме при нас с огромно удоволствие!

Не мога да не спомена и страхотния екип на Виктор!

Миро, Карол, Ванка, Дани. Аплодисменти и за вас!

Благодаря на всеки един от тези, които присъстваха в залата, че доставиха на гостите ни такова удоволствие и ги накараха още неотпътували от Кипър да мечтаят да се завърнат тук отново!

Живка Милова

Оставете коментар

Вашия email адрес няма да се показва


*


Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.