ПАМЕТ: Примадоната на народния театър Маргарита Дупаринова - мъдра, дълбока и изключителна!

Критиката я наричаше „една от най-особените дами на нашата сцена”, а поколения зрители не биха могли да забравят най-ярките й роли – борбената Лауренсия във “Фуенте Овехуна” на Лопе де Вега, изящната и умна София в “От ума си тегли” от Грибоедов, живата и жизнерадостна Аксюша в “Лес” от Островски, решителната Калерия от “Дачници” на Горки, дълбоко трагичната Мария в “Иванко” от Васил Друмев и, разбира се, изключителната Жулиета от “Ромео и Жулиета” от Шекспир – образ, белязал както творческата, така и жизнената й съдба.

Маргарита Дупаринова владееше рядкото изкуство на майсторското превъплъщение и пълното сливане с образа. И затова бе актриса еднакво добра както в ярко характерни роли като Мелания от “Егор Буличов” на Горки, Бернарда от “Домът на Бернарда Алба” на Лорка, Аврамовица от “Опит за летене” на Радичков или Нел от “Краят на играта” на Бекет и още много. Маргарита Дупаринова още приживе се бе превърнала в легенда – за цяла епоха в българския театър, за едно поколение големи романтични актьори, за една безкрайна любов към театъра.

Невъзможно е да се каже и напише всичко за огромния талант и ярко актьорско присъствие на Маргарита Дупаринова, нито да се проследят всичките й роли от първата – Милкана в „Майстори” през 19 45 г. до последната на сцената на Народния театър – Нел в „Краят на играта” от Самюел Бекет в постановката на Иван Добчев от 1990 г. до последната й сценична творба – г-жа Шазен в „Харолд и Мод” в постановката на Хачо Бояджиев в театър „Възраждане” от 2002 г. (в знаменитата постановка на Иван Добчев, Маргарита Дупаринова през цялото време играеше затворена в една бъчва и направи невероятна роля, а малцина знаеха какво й коства това с нейното ставно страдание, но тя беше на сцената, на нейната сцена – б. ред). Именно тази разноликост и разнопосочност на създаденото от нея на сцената, съчетани с психологическо проникновение и богатство на изразните средства до голяма степен очертава спецификата на актьорския й талант и безспорно яркото й и незабравимо присъствие в българския театър.

Трудно е да се определи еднозначно творческият натюрел на Маргарита Дупаринова, тъй като за близо 60-те години, през които твори на сцената, тя се превъплъщава както в лирико-драматични роли, каквато е Милкана в „Майстори” от Рачо Стоянов, с която дебютира на сцената на Народния театър в постановката на Кръстьо Мирски през сезон 1944-45 или Жулиета в „Ромео и Жулиета” в постановката на Стефан Сърчаджиев през сезон 1953-54 (в ролята на Ромео знаменитият й съпруг Апостол Карамитев – б. ред.), в остро комедийни образи като Табун Турковская в „Златната карета” от Леонид Леонов, Баба Гицка в „Големанов”от Ст. Л. Костов в постановката на Енчо Халачев през сезон 1976-77, или в дълбоко трагични героини като Катрин в „Майка на своите деца” от Бертолд Брехт в постановката на Моис Бениеш през сезон 1961-62, Антигона в едноименната трагедия на Софокъл в постановката на Такис Музенидиз през сезон 1957-58. Но освен тези главни стилистични насоки в творчеството на актрисата има и още нещо много важно в очертаването профила на Магарита Дупаринова и то е мощната, пределно ярка и свръхпрофесионална защита на линията на силните женски характери, сред които безспорно се открояват Елисавета в „Мария Стюарт” от Шилер в постановката на Кръстьо Мирски от 1969 г., Фру Алвинг в „Призраци” от Хенрик Ибсен в постановката на Генчо Димитров от 1960 г. или Гина (Юрталаница) в „Снаха” по романа на Георги Караславов в постановката на Кръстьо Мирски през сезон 1951-52. Според театралната памет на хората гледали актрисата и на критиците, изписали не една страница в опит да анализират работата й, в тези роли Маргарита Дупаринова достига съвършенство в пресъздаването на силата, сложността и богатството на образа.

Послепис на Зелма Алмалех: Позволявам си тези изречения заради шанса, който ми даде професията да се срещна с Маргарита Дупаринова. Бях я гледала единствено в „Мария Стюарт”, „Краят на играта” и „Харолд и Мод” (в телевизионния вариант). Поколението на моите родители я считаха за изключителна актриса и с право. Тя си отиде 32 години след смъртта на забележителния си съпруг Апостол Карамитев. Фотографиите, макар и черно бели във фоайетата на Народния театър и по коридорите и стълбищата на служебната му част са емоционален документ за артистичните им биографии. Здравословното състояние на Маргарита Дупаринова не й позволяваше разходки и обичаше да сяда на стол пред дома си на ул. „Иван Вазов”, за да се порадва на слънцето и света. Родена аристократка по дух, останала невръстно дете без баща си – земеделския лидер Спас Дупаринов, тя сътвори страхотни образи в националния ни театър и докрай съхрани достойнството на голяма актриса и интелектуалка.