Моята България и моят свят

Тази година училище „Д-р П.Берон“ има отново носители на почетни отличия. Никол Василева и Криста Василева спечелиха първо и второ място в своите възрастови групи в литературния конкурс „Стефан Гечев“. Грамотите и подаръците за двете отличия връчи г-н Христо Георгиев, посланик на България в Кипър на 15 септември при откриване на новата учебна година.

Поместваме двете наградени творби по желание на нашите читатели

Моята България и моят свят

България мирише на мента. Цветът на нашата страна е зелен за мен и това ме кара да се чувствам много щастлива. Когато бях малка, ние летяхме към София. Кацвахме ли на летището, аз все питах: Кога ще пристигнем в България? Моите родители ми казаха, че сме тук, но аз повтарях, че не е вярно.За мен да бъда в България значеше, че трябваше да бъда с моите баба и дядо във Велинград.

Велинград – най-зеленото място в зелената ни България. Също мирише на мента – горчиво, леко кисело и много много свежо. Макар че мама ми е разказвала, че когато е била дете е било още по-зелено и още по-свежо. И че е чувала как снегът вали. А това може да се чуе само на едно място – в горичката до нашата къща. Сега горичката я има, обаче сняг не съм чувала. Просто никога не съм била във Велинград през зимата.

България звучи като камбаната, която чувам от църквата рано сутринта. А вечер звукът на България е на електронното пиано от най-близкия хотел. Или пък от стаята на сестра ми, която за стотен път свири „Мери има агънце”.

Вкусът на България е на малини. Тях ги има в градината на дядо и ние редовно ги обираме още преди даже да са съвсем готови. С братовчед ми ги мачкаме на пюре. Без разрешение на баба, разбира се.

Вече съм на 10 години и зная, че когато кацнем на летище София, до България остават още само 120 километра. Нищо, че мама и тате казват, че това е разстоянието до Велинград.

Криста Василева

5-ти клас, 10 годишна

Българско неделно училище“Д-р Петър Берон“

гр. Ларнака, Кипър

********************

Моята България и моят свят

Моята България е заключена в една картина, която е закачена във всекидневната ни. Това е църквата „Света Неделя” в София. Приказни цветове, които се преливат от бяло до златно с малки зелени петънца. Когато гледам картината ме облива спокойствие. И тишина.

Това е у дома, където ми е най-хубаво. Иначе за мен е много трудно да кажа къде точно е това „у дома”. Когато летим за България, обикновено казваме, че СИ отиваме в България, т.е. у дома. Когато дойде време да летим обратно за Кипър, пак казваме, че СИ отиваме у дома. А на 12 години да не знаеш къде е у дома е малко притеснително, нали?

Мама казва, че „у дома” е там, където ти е спокойно, където те обичат и където се чувстваш сигурен. Тогава излиза, че повечето българи си нямат „у дома”. Още от летището в София таксиметровият шофьор започва да се оплаква колко е лошо в България. И това се чува от повечето хора и през цялото време докато сме там. Като се връщаме в Кипър, винаги има някой да се оплаква колко е тежко в Кипър и колко му липсва България. Ами защо тогава тези, на които им е трудно в България не дойдат в Кипър и обратното? И това не е смешка.

Знам обаче, че в България се случват чудеса. Когато наистина поискаш нещо, ама наистина го поискаш, то се сбъдва. Това стана и в края на януари т.г., когато бяхме в София за една седмица. Тогава заваля сняг. Точно в деня, в който кацнахме на летището. И валя и трупа до деня, в който си тръгнахме за Кипър. Значи всичко може, казах си.

Сигурно може и българите да не са толкова тъжни. Защото никога няма да забравя преди две години когато посрещахме Нова година на площада в София. Отидохме там 30-40 минути преди полунощ и стояхме точно 15 минути. Нямаше настроение, нямаше усмивки, всичко беше някак насила. Прибрахме се у дома.

Затова още не мога да разбера защо толкова много ми липсва България когато съм в Кипър. Гледам картината на стената във всекидневната и ме облива тишина и спокойствие. И ми мирише на зелено. На бор. Като у дома.