ПРОСЯКЪТ, БАЗИЛИКАТА И ЖОАНА

Разказ на Лъчезар Георгиев

Предоставен ни за публикуване от Георги Н.Николов, член на УС на СБП

 

Много се чудя на този град, пълен с на­божни хора от близо и далеч, банки, туристически фирми, со­лидни фондации в полза на човека и приро­дата и какво ли още не. Като всичко му е тол­кова наред, защо от година на година без­дом­ни­ците, просяците, продавачите на шапки, очила и всякакви сувенирни дрънкулки се увеличават? Дали е нещо закономерно, по висша повеля, откакто свят светува – до бла­го­денстващият да се реди поне един низ­вергнат от съдбата. Предупреждения ли ни праща про­видението с резките контрасти на протягащи ръка за милостиня и загладените туристи с фотоапарати в ръка; с препълне­ни­те паште­ларии, ресторанти и магазини и из­легнатите по пейките на Авенида да Либер­­­да­­де скитници? На малката уличка, носеща името на писателя Камило Кащелу Бранку, са  издигнати  солидни сгради на фирми и току пред стъклата им, върху широките приземни первази, всяка вечер опъват спални чували поне по неколцина бездомници. Любопит­ните европейски турис­ти намират това за атракция и част от духа на мегаполиса и  съм чувал някои да споделят, че удобните и широки, скрити под стре­хите первази са ис­тински места за убежище на страдащите, чието възникване Божията промисъл е вдъх­нала в архитектурната кон­цепция на Ли­са­бон и вероятно, с мълчаливото съгла­сие на мест­ните управници – дело, по своята  идея хуманно и нелишено от чове­колюбив под­текст.

Ето ме и мен, вървя из квартала под „Сана Палас хотел“ и по-скромния му конкурент „Феникс Урбан“, минавам в калдъръмена уличката под моста на булеварда, строен още в началото на миналия век, и се озовавам пред местния супермаркадо – местен магазин, до­стъпен за обикновените лисабончани. Пъл­ня с храна саку – здрава найлонова чанта, донесена от България. В нея има вкусни пъл­нозърнести питки, кейжу – сирене или по-точно кашкавал, на който португалците са майстори, слагам още пакетиран салам, кутийка мантейга – местно краве масло, на­края десерт –   паштел де ната, и то се знае, бу­тилка червено виню тинто от региона на Алентежу.

Прежуря свирепо юлско слънце и полъхът откъм река Тежу, нахлуващ от океана, тук, на по-високите места, едва се усеща. Някъде към обяд е и дори неуморимите строители на сгра­дата над стария мост са се покрили за  отдих. Фа­н­дромата и багерът са ог­радени с леки за­граждения, няколко купчини чакъл очакват машините наново да подхва­нат моно­тонната си мелодия. Пътечката нагоре след завоя е тясна и двама пешеходци трудно могат да се разминат; добре е, че ми­нувачите съвсем са оредели.

Крача край стъклена врата на солидна фир­ма, препъвам се по неравния тротоар от сит­ни павета и изведнъж на пътя ми се из­пречва брадясал непознат мъж, нисък, с ши­роки ра­мене и студени сиви очи. Дрехите му са раздърпани. Сами сме на улицата, а той опит­ва да завърже разговор на английски, който, види се, много-много не му се отдава, затова из­търва и по някоя португалска дума, тя оба­че обаче звучи на някакъв особен диалект. Про­тяга ръка и иска милостиня за гладното си невръстно дете. Трябва непременно да му ку­пи някаква храна, с настойчив поглед про­дължава той да ме увещава.

Такива като брадатия  у нас си ги имаме до­­статъчно край храмове и обществени сгра­ди из по-големите градове, то си е един вид техен бизнес и от него си преживяват, и едва ли е толкова укоримо, щом държавата си притваря очите и много малко може да предложи на не­сретниците. Но този мъж тук е някак по-осо­бен. Неговата настойчивост крие нещо вла­стно и нетърпящо отрицателен от­говор.

– Аз съм българин! – повтаря той някол­ко пъти на разваления си английски.

– Щом е така, от кой край на България си? – пи­там и аз на английски, после задавам въпроса и на български.

– От София, разбира се! – някак обидено ме поглежда непознатият пак на англий­ски, сякаш ме укорява, че може да ми изглежда като някакъв си провинциалист от  забута­на­та чак на Балканите държавица.

– А от хляб не се ли нуждаеш? – вадя двете вкусни питки и му ги подавам. – Още парят, току-що ги извадиха от магазина! Имам и слад­киш за детето – паштел де ната, много е вкусен, ще му хареса…

Последните си думи произнасям на бъл­гарски.

Брадатият обидено  поклаща глава и прави знак с пръсти, че за детето му са нужни  само евро банкноти. И продължава със знаци, че от мен иска единствено пари, но не някакви си евроцентове, а нещо солидно, което подоба­ва на изискания ми вид на български джен­­тъл­мен. Види се, иска му се на всяка цена да ме убеди във важността на факта, че и двамата сме българи, а от това следва как без да се замислям, сега и веднага,  да се бръкна и да му направя дарение.

– В момента не мога да помогна, парите ми заминаха в магазина и купих ето тия покупки! – сега отговарям само на български и соча към пълната с продукти чанта. – Вземи, каквото ще е полезно за  детето ти. Ис­кам да споделя храната си с теб, все пак, казваш, българин си…

Той ме гледа неразбиращо, после се до­сеща и на свой ред  пак клати отрицателно глава. И повтаря машинално:

– Българин си! – и сочи с пръст към чан­тата ми, върху която е българското знаме и от­четлив надпис „От любов към България“.

– Само че ти не си българин! – отвръщам и на свой ред поклащам отрицателно пръст. – А и аз нямам евро, да ме прощаваш. Никога не нося много пари в себе си. Някой цент ми е останал, но ти искаш банкноти.

– Не си българин! – повтаря мургавият брадат мъж и ме мери право в очите.

С една дума, удря ме на чувство, опитва да ми намекне нещо, може би за гузна съвест, или пък нещо позабравено, дори сочи към сърцето ми, после показва булеварда, къде­то се виждат сенките на сити и доволни туристи. После се обръща наново към мен, мери с очи часовника, златния пръстен и чантичката ми и сякаш иска да ми внуши, че в тази ситуация той е носещият мир; той е миролюбиво на­строеният, тъй като в безлюдната уличка и друго би могло да ми се случи.

Усещам заплахата в очите му. В този миг  късметът застава на моя страна. Докато се раз­правяме, излизаме на широкия булевард, а там вардят двама полицаи здравеняци. Те мятат строги погледи към мургавия и бързо се досе­щат какво се случва. Непознатият се връща бързо назад и потъва в сенките на безлюдната уличка. Но преди си тръгне, ядо­вито про­изнася по мой адрес:

– Не си българин!

„А ти си един ментиро!“ – думата означава „лъжец“, процеждам я тихо през зъби  по негов адрес. Полицаите ме позаглеждат зачудено, но нищо не казват и продължават зорко да оглеждат случващото се по булеварда.

Това „не си българин“ и сочещата към сърцето ми ръка на непознатия скитник ме преследва в хотела. Призори минава, а все още не мога да затворя очи. В главата ми е пълен хаос – а ако човекът наистина е имал нуж­да; ако в действителност е трябвало тъкмо в този час да получи помощта за лекарство на дете­то си и от това зависи невинният живот на младенец; ако, не дай Боже то е болно и аз съм ста­­нал неволно причината за някакво лошо сте­чение на последващи събития? Господи, да прелетя цяла Европа и да не мога да затворя очи заради някаква може би скътана из джо­бовете ми бан­кнота, която е трябвало да извадя и да подам на непознатия…

Рано на другия ден на площад Росиу имам среща с Жоана в паштеларията –  слад­кар­­ни­цата, където на цяла стена срещу входа с едри букви на португалски е написано „А histоria do Pastel de nata“, означаващо в превод  – ис­тория на каймачения сладкиш, или по-точно, на сладкиша със сметана. Вляво е залата с по­мещение, определено от сто­паните на за­ведението като фабрика за сме­тана, в което се приготвят прочутите лиса­бонски сладки­ши. Жоана е седнала на изискан диван с дамаска от скъп син плат. Над главата ѝ върху цялата стена се простира картина-пано, из­образяваща платноходни фрегати в залива на река Тежу при кулата Белем. Едно­цвет­ната графика в син цвят е сглобена от рису­вани плочки теракот  и придава дълбочина, в която кестенявата посе­тителка сякаш плува на своя старинен стол между платноходите и старин­ната кула. Тя вече е поръчала кафета и паштел де ната,  спе­циалитет на  заведението. В за­лата е ярко осветено от  два луксозни полилея, вдясно е fabrica da nata – pasteis de nata, по­мещението за производство на про­чутите сладкиши, от което излизат серви­тьо­ри с пре­пълнени та­бли. Сядам срещу Жоана, докосвам дланта ѝ и потръпвам. Тя е неве­роятна, с дълбоки като океана очи, с фино лице, при­добило мек загар от лисабонското слънце, с коси, които се спускат като малки кестеняви фонтани върху гърдите ѝ. Кани ме, но въпреки приветливото изражение и любезността ѝ не докосвам нито кафето, нито сметановия сладкиш.

– Какво има? – недоумява тя. – Вчера фотографиите от новия ти лисабонски албум така ме очароваха. Радвам се, че тук откри толкова сюжети, толкова истории в образи…

– По-добре да ти разкажа отначало какво ми се случи вчера – отвръщам замислено.

И започвам историята с просяка, открай до край. Не пропускам за моя паштел де ната от магазина, който исках да пратя за детето на непознатия. Накрая завършвам с думите:

–  Португалците, с които общувах до сега при това мое пътуване, ми станаха скъпи на сърцето. А най-много ти…  Но какво ще си каже всеки от вас, щом научи за постъпката ми? Оставих човек в беда, нищо че го сметнах  отна­чало за ментиро… Но ако все пак е имал бол­но дете? Какво ми струваше да изтичам до хотелската си стая и да се върна при него с подобаваща банкнота? Нима не e християнско, нима не би било праведно? А сега, да стоя пред теб и да се червя…

Жоана слага длан върху моята и ме по­глежда замислено с дълбоките си очи:

– Разбирам, че си приел всичко твър­де лично. Ясно е, само човек с добро сър­це би се почувствал така. Само че нека и аз ти ка­жа нещо  –  просяци и несретници в Лиса­бон, а и навред из Европа, пък и по света, е имало и ще има, за жалост. Едни от тях са не­злобливи, има недъгави, ще ги видиш навред пред хра­мове, манастири, музеи, паметници да до­саждат на туристите. Но има и такива, които не са чак толкова хрисими. Не е никак трудно за един отчаян, гладен, озлобен да посегне на ближния си. Затова си мисля, че си се отървал леко. Занапред бъди по-внима­телен!

– Може би си права, само че този човек бе толкова убедителен в страданието си…

– Всички те са великолепни манипула­тори, подобно на тези, които ти предлагат шапки и очила при паркинга на туристи­ческите автобуси при площад Маркеш де Помбал, и онези анголки и ру­мънки, про­тягащи ти шаловете край мана­стира Же­ронимуш, при кулата Белем, Паметника на първооткри­вателите, на  Росиу, до паметници и къде ли още не… Затова човек трябва сам да се варди и да дава само там, къ­дето е явно, че трябва да спусне нещо в дланта на про­тяга­щия ръка за милостиня.

– Навярно си права – отвръщам колеб­ли­во. – И при нас, в България, ги има, ще те пре­срещнат, ще ти гледат на ръка, ще те бла­гославят, докато не ти измъкнат някой лев от ръцете. Откажеш ли, започват да те кълнат до девето коляно, чак да ти настръхнат ко­сите…

– Позната история! – махва с ръка Жоана. – Все пак хапни от сладкиша, на дама не се отказва!

– Право да си кажа, изгубих апетит и ми се отпи след всичко това. Но наистина си права, не бива да сърдя домакинята –  опитвам от паштела. – М-м, по лисабонски вкусно!

– Чудесно! – разтваря тя лице в широка усмивка. – Тогава, след паштел де ната, оти­ваме на разходка. Нека бъде изненада и моля, без възражения!

Така след половин час вече пътуваме с такси по сенчестия Авенида да Либердаде, любуваме се на широките корони на палмите, сетне автомобилът извива край някогашния бенедиктински манастир Сан Бенту, познат като Дворецът на националната асамблея и седалище на португалския парламент, после  поема по широк булевард с до­сто­лепни сгради в  мрамор и стъкло, докато най-сетне спираме пред храм от бял камък.

– Това е Базилика да Ештрела, съчетава барок и неокласически стил – сочи с ръка Жоа­на. –  Знаеш ли, кралица Доня Мария І дала заповед за строежа ѝ, да издигне църквата, ако Бог я дари с престолонаследник. И това се случило… Лисабончани много обичат това уе­динено и благо място.  И аз  често идвам тук, затова реших да го споделя с теб. Ето, пред храма също има несретници, но са някак по-благи и нещастни, тъй че може да им спуснеш по някой цент в ръката.

И тя сочи превития до входа мъж. Той е куц, с един крак, без протеза, с подвит на лявото коляно панталон. Крепи се на па­терици, а при здравия му крак лежи раз­творена сламена шапка, в която вече има няколко дребни монети. Бъркам в джоба си и пускам монета  от две евро. След мен същото прави и Жоана. Нещо ме стяга за гърлото.

– Няма ли да свърши болката и стра­да­нието?

Тя хваща ръката ми, сякаш е съпри­частна с онова, което се върти в главата ми:

– Те няма да се свършат, нито несретниците ще се замогнат от нашата скромна лепта, но поне да сме чисти пред Оногова…И пред себе си… Хайде, да влизаме вече. Първо при статуята на Света Фатима! Когато застана пред нея и ме погледне благо, сякаш някаква не­видима и мека светлина ме облива цялата. Винаги съм тук с нея, всяка неделя. Искам и ти да я видиш!

Не е писано веднага да влезем в ба­зиликата, вляво зад колоната изскача със смях брадат мъж и изкрещява неистово:

– Oi, os  bulgaros! Voce tem muita sorte!

– Този същият ли е? – хваща ме изплашена за лакътя Жоана. – Истинска горила!

– Така е! – процеждам през зъби ядовито. – Само не разбрах какво ми каза.

Хей, българино! Ти имаш голям къс­мет! – превежда ми израза на английски Жоана. – Какво ли иска? Ама че съвпадение, да се натъкнем на него и тук!

– Виж очите му накъде сочат!

Погледите ни се вторачват към тънката връ­х­на дреха на непознатия, откъдето про­­све­тва за секунди дълго острие на нож. Мъжът е на няколко метра от двама ни. Той махва ръ­ката си от дръжката на ножа и щом се уверява, че сме за­белязали всичко по него, изведнъж се завърта и изчезва зад колоните на бази­ли­ката тъй внезапно, както и се е появил.

– Видя, че не ще изкопчи нищо от теб и повече няма  да те закача – казва Жоана. – Тия като него са опасни, но не им стиска, навред из града гъмжи от полицията, а те нямат смет­ка да си имат работа с нея, защото тук, още от времето на Салазар, пипат много здраво и не се шегуват. Е, все пак вече из­бягвай малките и тихи улички, когато си сам и докато не научиш добре езика. Спрат ли да те вземат за чужденец, ще е по-различно.

– Това за късмета ми май си е вярно – от­връщам. – Отървах се от неприятна ситуация и заедно с това съм до теб. Разгледах скиците в ателието ти, силно ме впечатлиха. Имаме и сходство в професиите – един фотограф до момиче, което е отличен художник и дизай­нер, не е ли знак?

Жоана се усмихна и кимва:

– Понякога съдбата ни праща послания. Но сега е време да влезем…

Когато прекрачваме  в салона на базили­ка­та, мека и блага светлина ни облива, почти неви­димо сияние от сребро и слън­чеви лъчи; злат­ни отблясъци и люлеещи се пламъци от свещите, техните отражения като призрачни сенки се мятат по стените; статуите на Исус, Богородица, на още светци и светици, чиито имена и дела не познавам, преливат в меки багри заедно  със съзвучието от звуци; то бли­ка от полифоничната фуга – запис на кате­дрален орган, изпълващ про­странството с тонове, могъщо извисяващи се на­горе, към огромния купол на храма.

– А това е Фатима, виж как ни гледа с благ поглед, сякаш ни благославя! – сочи Жоана статуята на прочутата светица, за чиито под­визи и сила само съм чувал.

В този миг усещам лекота в гърдите си. Ста­вам някак по-благ, по-смирен, забравям за наглия мендиго – просяка с нож под дреха­та, за нощните си угризения, за всичко, белязало ме с онова притъпяващо сетивата безчувствие и егоизъм, плод на неистовите ми усилия там ня­къде на другия край на Евро­па, да се запазя читав сред пяната на чо­вешката злоба, завист, омерзение в реалността. Всичко е останало назад, където си­гурно биха ме нарек­ли дърво без корен, биха ме укорили, че влизам не в православен, а в католически храм, пък все тъй си се кръстя отдясно наляво; нима обаче светлината не грее в този миг за всички, нима полъхът на океанския бриз не бла­гославя с прохладата си еднакво и мен, и Жоана, но и лъжливия и озлобен просяк, и  всички в този огромен и същевременно тол­кова малък свят, събран в светлина, музика и благ покой, само и един­ствено достойни да ни отведат към вечността, смисъла на настоя­щето и без­крайността на времето.

– Красиво място за церемония на двама млади… – повдигам очи към олтара на храма и думите ми прозвучават като въпрос и очак­ване.

Жоана ме обгръща с бистрата синева на Атлантика в очите си, и на свой ред пита:

– Дори да са от Изтока и Запада на една и съща вяра?

Протягам ръка и погалвам косите ѝ, сякаш докосвам статуите на Исус, Богородица и Фа­тима, и си казвам: „Жоана, имам пред­чувствие, че скоро с теб отно­во ще се за­вър­нем тук, ще  стоим един срещу друг под зву­ците на поли­фоничната музика от ор­гана, а ти ще си в бяло, красива и нежна, като раз­цъфнало цвете, обляно от светлината на изгрева…” Но ос­тавям този важен миг за ня­коя от след­ващите ни срещи. Става ми леко и знам, че с Жоана имам цялото време на света.

Излизаме от базиликата, преко­сяваме площадчето и потъваме в пазвите на Жардим да Ештрела, парк с изкуствено езеро,  по повърхността на което   плуват птици и ек­зо­тични риби, гълъби се завират в краката ни и кълвят трохи от питката, която рони Жоа­на, струите от фонтана искрят в сребърни от­блясъци.

Двама полицаи  ни заобикалят и про­дължават патрулната си обиколка по алеите. Постоянното при­съствие, казвам си  с крива усмивка; в този миг си при­помням за една по-скромна гра­динка в центъра на София, сборно място за мигранти от араб­ските страни; крачат нашен­ските патрули  с при­творени очи, сякаш не за­бе­лязват наля­галите пришълци, които скоро ще поемат по дългия си път към Гер­мания и  Скандинавия и скоро други ще ги заменят; и докато лежат мургавите, под­викват на бъл­гарските мо­мичета, и ги мерят с алчни пог­леди…  Слава Богу,  парковете на Лисабон имат по-щастлива съдба. Поне засега.

Откъм океана нахлува свеж полъх на бриз, мека прохлада разлюлява корените на ве­ковните тропически дървета. Тогава Жоана хваща отново ръката ми:

– Благодаря ти, че дойде от толкова далеч. Благодаря ти, че се съгласи да останеш.

– Всъщност, ще останем и двамата на то­зи стар и все пак толкова млад континент, ще го кръстосваме надлъж и на шир. Или пък ще поемем през Атлантика към нови земи, както твоите предци. Ще нарисуваш своите нови картини, ще откриеш непознати места и ще ги обикнеш. Някой ден ще видим, вече заедно, и България…

– А ти ще направиш своите художествени фотографии, тукашните медии и издатели ще ти отворят доста  работа.

– И… ако е писано, с теб ще отключим и по­следната ключалка с ключа на късмета – отвръщам с усмивка.

–  Знам само, че новите пътища са балсам за сърцето и попътен вятър за душата… –  от­ново ме обгръща с дъл­боките си очи Жоана.

Гълъбите доверчиво се завират в краката ни и ние сякаш вече плуваме в синевата на утрото. Далечна корабна сирена откъм река Тежу напомня, че Лисабон е пристанище на света, където мечтите и съдбите се пресичат, за да поемат своя далечен, приказен път.

 

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*


Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.