Писателят Боян Ангелов: „Отрицанието е форма на слабост – душевна, емоционална, творческа. Колкото и да е трудно, би трябвало да се търси зрънцето добро и да се прави опит за неговото култивиране, за отглеждането и превръщането му в нежно и красиво цвете...”
Интервю за „Българският Вестник” в Кипър от литературния критик Георги Н.Николов
Боян Ангелов е български писател. Роден е на 27 август 1955 г. в гр. Панагюрище. Завършил е Софийски университет “Св. Климент Охридски” – специалностите философия и българска филология. Работил е като редактор и главен редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и Радио, аспирантура в института за философски изследвания при БАН със защитен докторат. От 1990 до 2002 г. е главен редактор на сп.”Читалище”. Бил е зам.-председател на Съюза на народните читалища, а сега – председател на фондация “Читалище-1870”, издател на сп. “Читалище”. От 1998 до 2005 г. живее и работи в Швейцария, където завършва Академията за педагогически науки и социална психология с признат докторат. Преподава и специализира в областта на гьотеанистиката, антропософската естетика, историята на философията, социалната и педагогическа психология. Автор е на 20 стихосбирки на български език. Негови творби като самостоятелни книги или участия в сборници и периодични издания са превеждани на редица езици: руски, английски, френски, немски, украински, чешки, полски, унгарски, сърбохърватски, гръцки, испански, италиански, фламандски, норвежки, японски, арабски и др. Превежда от немски, руски, френски и гръцки. Работи като директор на издателство „Български писател” и наскоро беше избран за председател на Съюза на българските писатели.
Приятелю, ти пое ръководството на СБП след цял век негово съществуване. Какъв е авторитетът му в обществото и какъв искаш да го видиш в бъдните години? Какво ще му дадеш от себе си?
– Съюзът на българските писатели престана да бъде идеологическо оръжие на една или друга политическа сила у нас. Регистриран е като сдружение с идеална цел и от зората на демокрацията не е получавал никаква държавна дотация. Дори са му отнети ценни имоти – пететажната административна сграда на ул. „Ангел Кънчев” № 5 в центъра на София, почивната база в Ситняково и др. Ала за определени среди е много изгодно да сочат с пръст този съюз, наричайки го „тоталитарен”.
В началото на промените група пребоядисали се „партийни другари” успяха да приватизират вестник „Литературен фронт”, превръщайки го в „Литературен форум”. Категоричното ми мнение е, че тази камарила литератори нанесоха сериозен удар върху крехката българска демокрация, компрометирайки синята идея по доста вулгарен и безобразен начин. Започна отричането на поколения български писатели не по естетически причини, а по причини на личностна неприязън. Започна субективистично пренареждане и пренаписване на българската литературна история от слугинаж на небългарски интереси.
Аз не знам какво му е тоталитарното на едно демократично сдружение на писатели, имащо за цел да защитава техните интереси пред държавата и да подпомага техния труд и изявите им, да се грижи за запазване на авторските им права. Не си поставям непосилни и грандомански задачи да превръщам Съюза на писателите в инструмент за решаване на глобални проблеми. СБП не е обвързана с нито една политическа централа, но това не значи, че ние няма да подкрепим всяка обществена кауза, която е полезна за България и нейните граждани.
По принцип българските писатели са свързани трайно с родословните си корени и дълбоко вярвам в силата на тяхното любородие. Искал бих да видя този съюз в качеството му на обществен защитник на българското слово, на българския език и на родната ни история от посегателствата на безродници и отцеругатели. Към Министерството на културата трябва да възобнови дейността си Националният център за книгата и така държавата ще засвидетелства своята доброжелателност към стойностната литература.
От години в общественото пространство са се настанили литературни нагаждачи, които намират път към всяко правителство и използват държавни програми за превод на техни произведения зад граница. Същите тези самозванци обикалят неуморно българските културни центрове по света и създават впечатление, че са единствени и неповторими. А десетки български писатели тънат в мизерия, техните книги излизат в обидно малки тиражи и остават извън обсега на медиите.
Какво е състоянието на българската литература днес и контактува ли тя с европейските ценностни традиции? Има ли нещо, което трябва да „догонва” в стремежа си към тях?
– Повече от две десетилетия съзнателно се насажда впечатление, че съществуват две диаметрално противоположни литератури – „традиционна” и „модерна”. Критериите за противопоставяне са отново грубо идеологически. А критерият за стойността на едно литературно произведение трябва да бъде най-вече естетически. Отдавна изкуствата са се оттласнали от бреговете на всекидневието и би било доста наивно, дори вулгарно, да се търси във всяка литературна творба огледалния образ на общественото битие. По-важно е какви са моралните и гражданските позиции на писателя – дали той стои на страната на истината, или защищава идеи и практики, които са в противовес на хуманността. Отношението между писател и творба е като отношението човек и неговия огледален образ. Не е възможно неморален човек да създава творби, които са заредени с човечност, любородие, добротворчество. Ето защо съм на мнение, че талантът без морал няма никаква стойност.
Моето продължително пребиваване в Западна Европа успя да пренагласи и вижданията ми за ролята на отделните изкуства в съвременния обществен живот. По принцип на съвременната българска литература липсват преди всичко елементите й на универсалност. Съчетанието на националната традиция със съвременните естетически тенденции би могло да донесе на българската литература нови измерения. Отдавна вече България не е заключена в своите 111 000 квадратни километра площ. Българи живеят навсякъде по света и този досег с неизчерпаемите и неизброими чудеса на живота ще донесе новия облик на българската литература.
А високо талантливи български писатели има много – те са десетки, бих казал – стотици. И тези писатели не са само от Съюза на българските писатели, но и членуващи в други творчески сдружения, общества, кръгове. Във всички случаи съвременната ни литература не се изчерпва със споменаването на няколко имена, защото това би било несправедливо за други мои колеги.
България изживя своя духовен вододел на 10 ноември 1989 г. Как изглежда тя днес в литературно отношение? Трябва ли творците да „виждат” реалния живот, или е по-добре да се дистанцират от него в други измерения?
– Според мен 10 ноември 1989 година е важна дата за българската история. Българинът получи свободата да напуска пределите на своята родина безпрепятствено и безнаказано. Това е безспорно голяма крачка към демократизиране на нашето общество. Ала случилото се и случващото се в България вече четвърт век прилича повече на хорор филм, отколкото на реална действителност. В страната започна процес на масово обедняване за сметка на обогатяването на червената буржоазия, която смени принципите за социална справедливост с идеите на неолиберализма. В страната настана време на дивашки капитализъм, криминална приватизация и корупция на всички нива. Стигна се до компрометиране на държавните институции и до навлизане във властта на криминалогенни индивиди. С няколко думи – настана прекрасно време за създаване на реална литература, която може да черпи сюжети от живия живот, който превъзхожда по безумие и безнаказаност и най-развихрената фантазия. Ала тази литеартура не трябва само да регистрира случващото се, а да го осъжда и да се опитва да възпитава читателите, да им дава някаква надежда, че не всичко на този свят е в ръцете на мизантропи и злодеи.
Ти самият си утвърден поет – как подбираш темите си и аудиторията, пред които ги споделяш в стихове? Считаш ли ги за потребни в хаоса от чалга и борбата за делничното парче хляб? Какво още не си казал и искаш да кажеш на хората?
– Поезията става и ще става все по-необходима за обикновения човек. В нея са закодирани моделите и средствата как човек би могъл да съхрани своята природа. Защото по природа човекът е добър и състрадателен, стига да бъде възпитан правилно в тази насока. Във всеки човек е закодирано и чувството за справедливост. Не бива да се подхранват само и единствено животинските нагони.
Струва ми се обаче, че в днешно време поетите приличат на деца, които строят пясъчни замъци, докато над тях прелитат военни самолети, превръщащи милионни градове в купища от прах и пепел. Въпреки всичко поезията е полезна и необходима на хората. И колкото по-честна и по-свързана е с техните грижи и тревоги, толкова е по-полезна.
Животът е прекалено кратък и е нужно човек да бърза да прави добро, защото това добро ще му бъде върнато от друго място и по друго време. Не ми се иска да вярвам в максимата, че няма ненаказано добро. Мисля, че истинската поезия ни помага да ставаме по-добри и по-човечни, да обичаме по-силно и по-самоотвержено. И докато световни поети ни приканват да умираме за свободата, искам да припомня един стих на големия швейцарски поет Алберт Щеффен, който е написал: „Аз искам да загина за приятел!”
Има ли теми, от които се боиш и теми, които не понасяш? Какво е според теб творецът да бъде водач на масите днес, в общия знаменател на човешко обезверяване?
– Няма теми, от които да се боя, но не понасям темата за всеобщото отрицание на всичко и всички. Тези талибански похвати и привички са станали вече част от всекидневието на някои наши политици и литератори. Отрицанието е форма на слабост – душевна, емоционална, творческа. Колкото и да е трудно, би трябвало да се търси зрънцето добро и да се прави опит за неговото култивиране, за отглеждането и превръщането му в нежно и красиво цвете…
Пожелай нещо на читателите от диаспората. Нека знаят, че утре ще бъдем по-добри и по-доверчиви един към друг тук, в родната страна. Че ще заживеем в хармония между настояще и бъдеще. Разбира се и със силата на художественото слово…
– Уважаеми читатели на в. „Българският Вестник” в Кипър, аз живях седем години далече от дома си – в Швейцария. Там завърших второто си образование, там работих и дълго след това се занимавах с научноизследователска и преподавателска дейност. Моята специалност от там е валдорфската педагогика, призната от ЮНЕСКО за най-добрата форма на образование и възпитане.
Като дипломиран педагог и психолог имам увереността, че с много усилия и желание ситуацията в България би могла да се промени към по-добро. Ала за това трябва да помогнете и всички вие, които сте се запознали и сте приели ценностите на световното общество. С общи усилия можем да постигнем хармонията на настоящето с бъдещето. Подчертавам – с общи усилия. И никога, по никакъв начин не живейте с мисълта, че сте напуснали България, защото всеки българин носи България в сърцето си.. Там, където сте, в настоящия момент сте по-нужни на нея. Не родината България, а държавата България ви е изпуснала и трябва да търси начини отново да ви прибере в обятията си.
Стиховете на Боян Ангелов
БРЕГОВЕТЕ НА СЪНЯ
А бреговете на съня са стръмни, 
но той не спи и често ги залива.
Най-страшно е, когато в мен се стъмни.
Най-тъмно е, когато си отиваш.
Тогава хората умират спейки
и не усещат на смъртта екскорта.
Пътуват безучастните линейки
на болката в бездънната аорта.
Пътуват към безименни адреси
таксита като жълти дъждобрани.
Градът прибира своите принцеси,
които ще заспят непожелани.
Нощта прибира пийналите гости,
кресчендото им из дъжда се лута…
А бреговете на съня са остри
убежища на бездната сред скута.
СМЪРТТА НА ГЬОТЕ
Да дойдеш през август
и да си отидеш през пролетта –
точно на двадесет и втори март, 
на двадесет и втори
в единадесет и тридесет на обяд
клепачи завинаги да затвориш.
Не изкрещя неистово:
-Licht, mehr Licht!
Светлината само замръзна в своите сфери.
Само костта ти междучелюстна потрепери.
Раменете ти само помръднаха,
сякаш се готвеше да заспиш
и засънуваш своя съименник
Йоханес Фауст,
който в действителност си ти!
Ти си тоя,
завърнал се от Седмата Троя
и, пресичайки била и клисури орфически,
съзерца нощното пиршество на планетите…
От Омир до теб отстои само крачка,
а ние не можем да стигнем нозете ти.
ЦВЕТОВЕТЕ НА ПРЪСТТА
Какъв е този свят,
защо кръжи
неспирно сред звезди, над океани?
Щом истината му принадлежи,
защо отваря и лекува рани?
Природата,
приела ме в света,
отново ще ме прибере при нея.
Пръстта е черна,
жълта е пръстта
и с цветовете нейни ще се слея.
Какво ме кара
още да следя
на дързостта приумиците луди?
Ще ме покрие
мъртвата вода,
но живата вода ще ме събуди.
НОВЕЛА
Добротата друго име няма,
не живее в приказките. Тя е 
колкото усмивката голяма
и над ореолите витае.
Доверчивостта й не поиска
никога за себе си отплата.
Тя е
другото лице на риска,
мост между греха и светлината.
Добротата винаги застава
там, където хората умеят
да повярват
в своята представа,
че с човешки образ е злодеят.
Добротата винаги достига
до целта.
Ако пристигне късно,
ще целуне хладната верига,
но мечтите няма да откъсне.
Коментирай първи