Магията на Словото

Поезията e красота, вдъхновение, надежда… 

Онова любопитно, примамливо и загадъчно нещо, наречено магия на словото.

Магията, която може да създава и да руши светове, да отвежда хората в тях, да ги кара да се обичат, да се мразят, да се иронизират…

Поезията не е обикновено вълнение, отпечатано върху белия лист. Тя е рима и ритъм, тя е оригинално хрумване и намерен образ, тя е мисъл и музика… Тя е магия, която всеки може да преживее, стига да иска…

Съвместната ни инициатива с литературния критик Георги Н.Николов за  поетична страница веднъж в месеца продължава.

Верни на обещанието си, днес, на 1 април, ще ви потопим в Словото на известни български поети.

Желаем хубав, успешен април на всички ви, приятни мигове със Словото.

***

Vladimir LukovВЛАДИМИР ЛУКОВ, роден през 1949 г.

              ПТИЦИТЕ

Три птици с изнемогващи криле

понасят хоризонта към безкрая…

И блесват в синевата снежни върхове…

Ала отекват те в пейзажа

на душата ми

като познати тъмни йероглифи

на острите тъмнеещи скали

и на дърветата самотни,

всекли

оскъдните си нежни силуети  poeazia

в екрана на светлика…

Сякаш аз съм ги изографисвал

от незапомнени години

с кръв от моето сърце…

Три птици с изнемогващи криле

повдигат похлупака на Небето…

 

***

nadya_popovaНАДЯ ПОПОВА, родена през 1952 г.

           ПИСМО, ИЗПРАТЕНО ПО ЛЕБЕДИ

Едно перо отрони

                                        крилото на баща ми…

                                                  Владимир Стоянов

Какви ръждясали небесни капандури

смогваш да отвориш, татко мили,

та и оттам

дланта ти

с пръсти, разкривени от артрита,

пак да ме закриля?

Оставяш ми на прага кестени –

болежки да не ме застигат,

подхвърляш ми изгубените ключове

и с листче отбелязваш страницата в книгата;

разместваш мебелите –

в мрака нощен да не се ударя,

крепиш от цяла вечност моя син,

надвесен над кошмара;

затягаш капещия кран,

а в мен сирачеството утаено плаче…

Но виж – лицето си гримирам

и като навита със ключе играчка

отново се изправям пред очите чужди –

ведра и почти красива.

 

…А зад гърба ми ти – за тях невидим –

в ризата

с ръкава недоплетен от коприва…

***

Николай МилчевНИКОЛАЙ МИЛЧЕВ, роден през 1958 г.

              МОЛИТВА

Ти, който даваш дъжд и на дъжда Си Господ,

ръката Си задръж – сега земята пости.

Сега земята страда и цялата е в бръчки.

Но Ти вдигни ограда за лозовата пръчка.

Ти, който правиш грозде и лозето Те чака,

спусни душа на дрозда, опашка дай на сврака

и завържи сандала на мекото лисиче –

да може до премала по Твоя гръб да тича.

Иди където диша пресипнало потокът

и научи да пише ръката на жабока.

Седни една минута – да чуеш как говори

прозрачната кошута на падналия орех.

Ти, който имаш длани, по-алени от вишни,

дай на вълка да диша тъгата си предишна.

На агнето венчето сложи върху рогцата

и остави сърцето да ходи по водата.

Ти можеш да посееш върху небето жито,

да спреш на суховея кафявите копита.

Да нарисуваш къща и в къщата да идеш

с пет залъка насъщни и две велики риби.

Ти можеш да постелеш на куцащия пътя,

да позволиш в неделя кокошката да мъти.

Да събереш яйцата от всичките години,

а после при децата да седнеш да починеш.                  поезия

Ако това направиш, аз ще си спра езика,

защото мойта слава е да остана никой.

Но все пак Ти се моля – дай ми една маслина –

да мога да я галя, когато Си заминеш.

***

Орфей ПетковОРФЕЙ ПЕТКОВ, роден през 1953 г.

               РОДЕН КРАЙ

Щом се върна в теб, смачкан от мъката край,

свободата какво е – не искам да зная,

нито искам да зная какво значи рай,

само искам да сложа една запетая

и да кажа, че тук ще е тъмна нощта,

че в небето му няма да свети зорница –

ни през зимата, нито дори в пролетта,

а животът ще бъде все влажна тъмница…

Помня – тук като малко дете съм вървял

сред наистина светли, но тъжни простори,

и бе блян онзи блясък – пред мен засиял,

който още зове ме, и все ми говори…

Тук открих сам и пътя към яркия ден –

затова съм и твърд, без сълзи във очите…

О, съдба, вече свърши властта ти над мен!

Мои светли мечти – вас ви чакат звездите…

 

Не ругая за нищо живота си, не!

Във ръце аз юздите му здраво съм хванал…

А сълзите ги спрях, или скрих ги поне…

Моят трънен венец съм го плел от стомана.

***

Pavlina_PawlowaПАВЛИНА ПАВЛОВА, родена през 1959 г.

                   НЯКОЙ ДЕН

Народът български попадна в ново робство

и както някога – с познатото покорство –

търпи тираните и псува под мустак,

забравил сякаш за светинята-байрак,

за двете думи горди, раснали в сърцата,

с които са умирали за свободата

дедите ни, разбрали, че смъртта за тях

е избор величав. Днес тъне подвигът им в прах.

Поробени от разни „мулти“ или „мега“,

от мафиоти, олигарси безогледни

живеем чужд живот. В мизерия и страх

България върви към своя пълен крах.

„Къде си, вярна ти, любов народна?“ вече

е само спомен за геройство недалечно.

И никой не запява с патос песента,

а пламъкът се стапя бавно в пепелта.

„Изтичат“ българските мозъци. Кръвта ни

изтича също – без убити и без рани.

Не знаят те каква вековна сила в нас

дори далече от дома ни дава власт.

Разпръснати по всички земни континенти,

се борим с нови средства не за комплименти –

а гордото ни племе някой ден света

да управлява – без фанфари и без суета.

***

1 Kоментар

  1. Благодарение инициативността на Георги Н. Николов, ето че се „запознахме“ – правите чудесен вестник и искам да Ви поздравя с днешния Лазаровден /когато съм се раждала, е било Лазаровден, но той се мени/. Когато човек носи в душата си толкова красота и светлина, където и да се намира по света, връзката с родината и родния дом никога няма да се скъса! Бъдете здрави! И много, много щастливи!!!

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*


Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.