… „ДАЙТЕ МИ ЕДНА ГИНКА И ЕДИН АПОСТОЛ ЗА 6 СТОТИНКИ”
Тя е софиянка. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1955 г. в един клас с Татяна Лолова, Григор Вачков, Хиндо Касимов, Ицко Финци, Досьо Досев и др.
Когато е във втори курс се омъжва за колегата си Пейчо Пейчев, абсолвент в института. Пращат го по разпределение в Благоевград и след като завършва, по желание там отива и Гинка. Двамата играят главните роли в почти всички постановки на театъра, включително и в “Ромео и Жулиета”. През 1958 г. и двамата са назначени в Младежкия театър, на който остават верни до края.
Филмовата кариера на Гинка Станчева обаче започва с фалстарт. Дебютният филм “Празник” няма премиера и то едва ли е заради фаталния му 13-и номер на младата социалистическа кинематография. Трудно е да се нараче “филм” 24-минутна пропагандна лента, посветена на държавните заеми. Но режисьорът Димитър Петров прави пробни снимки на всички студентки в театралното училище и избира второкурсничката Гинка Станчева. Тя е в ролята на девойката Иванка, на която властната майка Клеопатра (Олга Кирчева) не дава да се омъжи за младия работник Желязко (Михаил Джунов).
Но когато разбира, че той е станал лауреат и е награден с 40 хил. лева, тя бързо склонява да й стане зет. Само че Желязко постъпва като един истински комунист – заявява, че ще даде 30 хил. лева от парите си за държавния заем. Както биха постъпили всички амбициозни тъщи, Клеопатра протестира енергично срещу това решение и дори симулира сърдчена криза. Младите обаче са непреклонни и обявяват деня на сватбата си. Кой, мислите, е този ден? Девети септември, разбира се.
Гинка Станчева и до днес не знае защо тогава филмът не е показан по екраните. Но е благодарна, че
“Празник” я среща с голямата Олга Кирчева. “Тя беше великолепна моя майка във филма. Щастлива съм, че можах да се докосна до нейното изкуство, обожавах я като актриса”, спомня си Гинка Станчева.
На кинофестивала в Кан през 1956 г. френски вестник нарича Гинка Станчева “Ла ведет Булгар” – Българската звезда. Тя твърди, че е приела тази оценка съвсем равнодушно.
А на мен ми каза: „Какви звезди сме ние, българските актьори? Популярни – да, но чак звезди?! Виж, от липса на зрителска обич не мога да се оплача. Вярно е и че почти всички шофьори навремето държаха мои снимки в кабините си. Хората ме спираха за автографи.
Запомнил съм една будка за вестници в тогавашната градска градина, където се продаваха и снимки на артисти. И хората казваха:
“Дайте ми един Апостол и една Гинка за 6 стотинки”…
***
– Благодаря първо за отделеното време за „Българският Вестник в Кипър”
– О, удоволствие е, всяко интервю за мен значи че хората ме помнят, всяка дума казана за сънародниците в чужбина е една топла сълза от Родината. Аз благодаря.
Как се чувства Гинка Станчева днес?
– Едно време дните ми минаваха много напрегнато. Телефонът все звънеше – за ангажименти, за снимки, за срещи със зрители… Сега вече ми е тихо, необичайно тихо. В първите години след като ме пенсионираха, страшно ми липсваше напрегнатото всекидневие. Но човек свиква. Когато ме пенсионираха, беше много лош период. Всички навършили 55 години трябваше да се пенсионират. Сега хората се борят по-малко да работят, а ние, артистите, винаги сме искали обратното – да сме колкото се може по-натоварени. Много ми е болно за съпруга ми (починал през 2002 г. – бел. pед.). Няма го, а продължавам да го обичам. Когато взема негова дреха и я доближа до себе си, имам чувството, че той си е при мен. Мъжът ми е моята първа и единствена любов…
Кой е най-трудният житейски момент?
– Когато в детските ми години дойдоха и ни съобщиха, че баща ми е убит на фронта. Беше страшно! Татко работеше в Народната банка и щом стана ясно, че е убит, шефовете му назначиха майка при тях. До този момент тя никога не бе ходила на работа. Тогава аз трябваше да поема грижите за сестра ми. От малка се научих да готвя, да чистя и да пера…
Споменът за мама?
– Тя беше на 27 г., когато остана вдовица с две дъщери. Възпитаваше ни много строго. Мен ме е родила на 16 години. Оженила се е още преди да завърши средно. Изкарала е вечерно Търговската гимназия. Тя беше много амбициозен човек и безкрайно грижовен родител.
За многото „влюбени” колеги от ВИТИЗ се носеха легенди, какъв спомен е останал?
– Така си беше. Докато учех в Академията, с Пейчо бяхме разделени за около три години. Сдобрихме се на Боровец. После Кольо Анастасов ми призна: „Ако знаеш как го мразехме Пейо! Искахме да го набием!” Имах проблеми с тези досадни ухажори. Един ми хвърляше дори букети през прозореца.
Съпругът ревнуваше ли?
– Много. Беше страшно ревнив, но не ме натоварваше с ревността си. Майка му беше италианка – различно възпитание и ценностна система. Италианците по принцип са доста ревниви.
Докато майка му беше жива, Пейчо ходеше много често в Италия. След войната, баща му остана да живее в България и работеше като юрисконсулт. Когато аз пътувах за Италия, винаги отивах първо на срещи в полицията. Там в продължение на час ми обясняваха какво трябва да правя.
За паметните срещи с Тодор Живков какво е останало като спомен?
– Много пъти е идвал на наши представления. Жена му, която беше запалена по изкуството, също посещаваше редовно премиерите ни и после правеше сериозен разбор на това, което е видяла на сцената. Живков често ни канеше в Горублянското ханче на приятелски вечери. Ходехме понякога и в кабинета му, за да разговаряме. Той помиряваше режисьорите и актьорите, когато възникнеше напрежение в театъра.
Някога идвало ли ви е да емигрирате?
– Никога, макар да сме пътували много със съпруга ми. Имахме приятели италианци, които ни убеждаваха, че трябва да останем в страната им.
Носят се легенди за вашите отношения с Апостол Карамитев. Вие добре сте се познавали с него, играли сте доста заедно. Коя беше първата ви среща?
– Първата ни среща беше на сцената на Народния театър, във филиала „Сълза и смях”, където Апостол играеше. Бях го гледала и преди това, но не го познавах отблизо. Сърцето ми беше пленено от него. В трети курс ни разрешиха от Академията да участваме в масовката на „Ромео и Жулиета” в Народния театър. Виждаха ме с какво внимание и страхопочитание гледам Апостол и ми позволиха да заставам до портала и да гледам сцените с главните герои. Това по принцип не беше разрешено. От два метра разстояние виждах как сълзите се стичат по лицето на Апостол, особено когато отива при своята Жулиета, мислейки я за мъртва. Невероятен актьор, никога не съм виждала друг такъв! Беше от световна величина. Та това беше първата ни среща, от разстояние. След това трябваше да се снимаме двамата във филма „Хайдушка клетва”.
С Апостол Карамитев сте си партнирали и в култовите филми „Специалист по всичко” и „Любимец 13″…
– В „Любимец 13″ имахме една сцена, която снимахме в морето, във Варна. Трябваше да водим диалог във водата. След това въпросната сцена беше оценена като една от най-добрите, защото е много трудно да се разговаря, плувайки. Апостол беше ненадминат като актьор, съпруг и баща. Спомням си как, когато снимахме, ни предупреждаваше, че ако случайно закъснее 5 минути, да не се притесняваме, тъй като ще води децата си в алианса. Едното дете обикновено беше на рамото му, другото държеше за ръка и буквално летеше по улицата, за да ги заведе, където трябва.
Смятали са ви дори за любовници…
– Да, вярно е. Веднъж от Благоевградския театър ни изпратиха в Петрич да играем „Ромео и Жулиета”. Аз бях Жулиета, а мъжът ми – Ромео. Отидох да си купя билет за банята, а касиерката ме погледна многозначително. „О, колко се радвам. Ама вие с Апостол…”, рече. Попитах я какво има предвид. А тя: „Е, как какво? Вие си знаете какво.” Усмихнах се и отвърнах: „Вижте, ние сме много добри приятели с Апостол. Той си има прекрасна жена, актрисата Маргарита Дупаринова, две чудесни деца…”
В какви отношения бяхте със съпругата му Маргарита Дупаринова?
– В прекрасни. Тя идваше в Театър 199, където играехме пиесата „Най-древната професия”, поздравяваше ни и разговаряхме. Оттам станахме по-близки. Деликатен и хубав човек беше Маргарита.
Говорили ли сте си с него за болестта му?
– Не, никога не е споменавал. За мен беше голям удар, когато научих. Дори не съм сигурна той дали е знаел, може и чак на финала да е разбрал.
Споделете някоя забавна случка от „Любимец 13″.
– Имаше една сцена, в която оперния певец Любомир Бодуров много ме ухажваше. Качила съм се аз в неговата лодка и той пее ария. Трябваше да скоча и да доплувам до брега. По принцип съм добър плувец, но само когато знам, че имам дъно под краката си. Тогава ме бяха уверили, че е плитко. Щом обаче скочих във водата, установих, че няма дъно. Изпаднах в паника, без малко да се удавя. С много усилия стигнах до брега.
Други премеждия имали ли сте по снимачните площадки?
– Да, на снимките за телевизионната постановка „Напразни усилия на любовта”. Страхувах се да се кача на кон. Режисьорът Павел Павлов беше направил изключителна продукция за времето си. Конете бяха великолепни. Костюмите също. Невена Коканова ми каза тогава: „Качи се на коня, няма опасност.” Послушах я. Конят ми пък взе, че се подплаши от глутница кучета и стана страшно. Едва успяха да го успокоят.
Какво знаете за Кипър?
– Не много. Знам за кошмарната турска инвазия през 1974-та. Знам, че живеят много сънародници там, дано са намерили себе си и да са щастливи, но ето ти ме изненада, че чак там има Българска медия – Вашият вестник и това е много хубаво, позволете да поздравя всички които работят за него – те правят по този начин много за България, това на чуждо място да се печата и чете на Български – днес си е патриотизъм. От цялото си сърце пожелавам на всички мили Българи там да са щастливи и да не ни забравят.
На добър път – пожелавам аз, не на добър час – пътят е по-дълъг винаги и дай Боже! Благодаря ви за вниманието!
Бел.Ред. Редакцията поднася изключителните си топли чувства и благодарност към голямата ни актриса – един от титаните на Българското кино и театър. Да ни е жива и здрава!
Добрин Добрев
https://www.youtube.com/watch?v=xcWGxeIXfLo
Коментирай първи