Миналата седмица цяла България беше потресена и развълнувана от съдбата на едно обезобразено момиче. Проведоха се многолюдни протести с искания за справедливи наказания и адекватни мерки срещу извършителите на такива зверства, срещу бездействието на властите, срещу бездушието на съда, срещу търпимостта в обществото ни към подобни престъпления. Такъв протест беше организиран и тук през социалните мрежи. В петък тряваше да се съберем пред посолството ни в Никозия, за да изразим гражданската си позиция и да покажем нетърпимост към насилието и беззаконието. Отзивите в социалните мрежи бяха обещаващи.
И какво се случи?
НИЩО!
Нямаше протест. Имаше шест разочаровани и невярващи на очите си жени, които стояха там почти час в очакване на хора, които да покажат съпричастност и гражданска позиция. Признавам си, дори аз не очаквах подобен срам, знаейки какви дискусии се вихреха из нета.
Но срамът е там, защото само 6 жени осъзнаваха, че това накълцано момиче, онази залята с киселина жена, другата – нарязана на парчета и натикана в куфар, може да бъде всяка от нас, може да бъде дъщерята, майката, сестрата на всеки от нас. За останалите проблемът се оказа далечен, просто защото не ги засяга лично. Засега. А утре, кой знае какво може да му се случи?
Няма да коментирам новия закон, работата на парламента, политизирането на този и много други подобни случаи. Ще коментирам обаче действията на всички ония, които оплюват политиците с неизпълнените им обещания, съдопроизводството с неадекватните му реакции, престъпниците с ужасяващо нечовешките им деяния. Всъщност само ще питам:
С какво вие, възмутени граждани, изпълнихте дълга си на гражданско общество и коректив?
Каква беше вашата адектватна реакция на такова ужасяващо престъпление?
С какво показахте нетърпимост и човечност, отличаващи се от тези на властта, по която така охотно плюете в социалните мрежи?
Защо не излязохте да защитите правото на децата си на свободен избор, на спокойно съществуване и без страх от нарязване, обезобразяване с киселина, психчески тормоз…?
Чудех се как по-сдържано да изразя разочарованието и гнева си. Но днес отново, съвсем случайно, без да съм го търсила, се натъкнах на поредното, вече като че ли на никого не правещо впечатление, заглавие: “Жена беше пребита до смърт от мъжа, с който живее и от съседа си” – пребита с бокс от двама мъже, открита обезобразена, в безпомощно състояние, починала след дни безуспешни опити на медиците да спасят живота ѝ. Май само на медиците им пука. Нали това им е работата, ще кажете.
Да, а каква е нашата работа като общество?
Да консумираме и да се спасяваме поединично, да си плетем всеки своята кошничка, да търсим къде е далаверата, пък ако нещо се случи, тогава ще го мислим!
Никак не звучи добре, нали? Страшно е даже, но така стоят нещата…
А утре какво седва?
И на кого?
Никой не знае.
И никой не трябва да спи спокойно!
Мисля си и ми идват на ум едни хубави думи на любимия Ботев:
“Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!”
А финалът на тази безпощадна творба, вярвам, всички го знаем.
Живка Милова
Коментирай първи