След броени дни, на 19 февруари от 14:00ч. в Никозия пред барелефа на Апостола, стотици българи и ученици от българските училища ще положат цвете в знак на почит и признание пред делото на Васил Левски. Нужен си ни и днес, Апостоле!
Тази година се навършват 144 години от обесването на Левски. Годината е обявена и за Година на Васил Левски по повод на 180-годишнината от рождението му. Винаги по такива поводи поднасяме цветя и държим гръмки речи пред паметниците на Апостола. Цитираме думите му и се кълнем във вярност към идеалите му. Но като се замисля, май не вникваме в истинския смисъл на всичко това. Цялата ни българска действителност като че ли е едно отражение в криво огледало на всичко, за което се е борил Левски, и което ние винаги много точно си спомняме, когато наближи 19 февруари, една от най-тъжните дати в българската история.
А дали някой се сеща да търси своите „кривици“ изобщо?
Дали някой мисли какво ще остане след него във времето, което е част от нас и от което ние сме част?
Не сме ли забили погледи твърде упорито, кой в къшея хляб, кой в кокала?
Знаем ли кои сме и какво правим изобщо?
Левски искаше „чиста и свята република“. Имаме ли я?
Не искам да отговоря.
Страхувам се от отговора.
Левски искаше да отиде да се бори за свободата на други народи.
А българският? Свободен ли е днес? Свободно ли правим избор? Свободно ли се движим по улиците и пътищата? Свободно ли е съзнанието ни от натрупаните през годините шаблони? Позволяваме ли на другите около нас да бъдат свободни? Дали ако ограничаваме, не ограничаваме тези около нас?
Някога ме учеха, че личната свобода се простира до там, където започва свободата на другия. Днес това се развява като знаме от кого ли не в търсене на лесен начин за изкачване на лъскавата политическа стълбица. Говорят за толерантност и това звучи гръмко и тежко. Но никой не обяснява вече, че това означава да ограничим личната си свобода до границите на собствената ни личност и да не я оставяме да се изроди в свободия.
Все не може да избягаме от пустата Нанева философия, че по-важното е, Вуте да е зле…
А поводът е добър да се замислим за всичко това. Всеки сам за себе си. Не е нужен героизъм, за да бъдеш съвестен човек.
Властта се сменя. Един президент си отива, идва друг. Една партия си отива, идва друга. Силните на деня се сменят със скоростта на подхвърлените нови надежди към объркания избирател. И с количеството кебапчета, разбира се. Но народът остава.
И всеки път сценарият се повтаря
От „Осанна“ до „Разпни го“! И после се вайкаме, че управниците били лоши. А те откъде дойдоха? Ние ги избрахме. Нали? Или не? Да, да, много се тези, които избират с чужд глас. И не управниците трябва да обвиняваме, че не следват идеалите на Апостола.
Своите кривици да видим първо!
Потъпкахме вишегласието за 30 сребърника!
Минаха ли избори без да се купуват и продават гласове?
Всеки сам да си отговори. Лесно е да си признаеш само пред себе си. А да сте забелязали, че още щом го признаеш наум, започваш да си търсиш оправдания, за онова, което не би казал на глас?
А колко по-лесно би било да бъдем себе си, да се освободим от страховете и работим за по-добро бъдеще по най-простичкия начин – всеки на своето си място. Забравяме истинския смисъл на „Съединението прави силата“. Или на „Сговорна дружина, планина повдига“.
Защото, ако всеки помете пътя пред своята врата, няма да ги има онези камъчета, които преобръщат колата.
Кога ли?
Когато Левски стане пример за следване, а не само украса на гръмки речи!
И тази година на 19 февруари, в Никозия в посолството на РБългария пред барелефа на В.Левски ще положим цвете и ще сведем глави в почит на делото и подвига му.
Ти ни трябваш и днес, Апостоле!
Живка Милова, списание БГ Фактор, Кипър
Коментирай първи