100 години от рождението на обединителя на Българската Православна Църква
На 30 декември 1956 г. Архимандрит Максим става Максим, Епископ Бранитски по предложение за въвеждане в епископски сан от Патриарх Кирил. През 1960 г. става Ловчански Митрополит, а след смъртта на Патриарх Кирил през март 1971 г., става наместник-председател на Светия синод.
На 4 юли 1971 г. след Св. Божествена литургия, извършена в синодния параклис “Св. цар Борис” в София, членовете на Патриаршеския избирателен църковно-народен събор, всичко 101 души, се събират в големия салон на Синодната палата, за да изберат Български Патриарх и Софийски Митрополит. След гласуването, изборното бюро преброява подадените писмено гласове и председателят на изборното бюро обявява Негово Високопреосвещенство Ловчанския Митрополит Максим за законно и канонически избран от клира и народа Български Патриарх и Софийски Митрополит.
Във всички тези четиридесет и една години Негово Светейшество твори в абсолютна степен онази добродетел, която свети Ап. Павел нарича по–голяма от Вярата и Надеждата, а именно – Любовта. Затова и църквата премина и ще премине през всички изпитания, които й поставя злобата на днешния ден. Защото любовта е „дълготърпелива, пълна с благост… всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява”
Дълготърпелив и пълен с благост Беше, винаги българският патриарх. Колко много неща извини приживе, знаейки че „нашата борба не е срещу кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” /Еф. 6:12/. Колко пъти е вярвал и се надявал на хора, оказали се „роптачи, недоволници, които постъпят според своите похоти/нечестиво и беззаконно; устата им произнасят надути думи, и за облага биват ласкатели” /Иуда 1:16/. Колко пъти е претърпявал подигравачите, „които ще постъпват според нечистите си похоти” /Иуда 1:18/, запазвайки „себе си в любов Божия, очаквайки милост от Господа нашего Иисуса Христа”/ Иуда 1:21/.
Да, кой не знае подвига на първосветителското служение на Негово Светейшество патриарх Максим. Четиридесет и една години, обхващащи две исторически епохи. Оказали се за родната ни църква еднакви по дух – тежки и метежни. В които патриархът бе верен на думите на свети апостол Павел: „Не се срамувам от благовестието Христово, понеже то е сила Божия за спасение на всеки вярващ…”/Рим.1:16/. Преподавайки вярно словото на Христовата истина и подвизавайки се с добрия подвиг на вярата, … изповядвайки доброто изповедание пред много свидетели /1 Тим. 6:12/.
С преизпълнени със синовна любов и признателност сърца нека отправяме към Всеподателя Бога постоянни молитви за нашия любим първойерарх Негово Светейшество Българския патриарх Максим, когото Бог наистина Бе подарил на Църквата ни, за да бъде сам велик молитвеник за всички нейни чеда.
Патриарх Максим със светско име Марин Минков е роден на 29 октомври 1914 г. в троянското село Орешак в семейството на Найден Минков Рачев и Пена Борджукова.
Дванадесетгодишен, след като завършва прогимназия в родното си село, той става послушник в близкия Троянски манастир “Успение Богородично”. От 1929 до 1935 година учи в Софийската духовна семинария, а през следващите три години е певец и деловодител при храма “Успение Богородично” в Русе. От есента на 1938 година до 1942 година изучава богословие в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, като през ваканциите е певец, библиотекар и проповедник в Троянската света обител.
На 13 декември 1941 г., през последната година на обучението си, приема в параклиса на Богословския факултет монашески постриг с името Максим от Ловчанския митрополит Филарет и под духовното старчество на тогавашния игумен на Рилския манастир архимандрит Натанаил. Седмица по-късно в храма на Софийската духовна семинария “Свети Йоан Рилски” е ръкоположен в йеродяконски чин от Врачанския митрополит Паисий.
След кратко служене като митрополитски дякон и проповедник в Ловчанска епархия, е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. На тази длъжност йеродякон Максим е близо пет години – от 1942 до лятото на 1947 година.
На 14 май 1944 г. в Черепишкия манастир “Успение Богородично” се е състояло ръкоположението на отец Максим в йеромонашески чин от Врачанския митрополит Паисий. На 12 юли 1947 г. по решение на Светия синод е възведен в архимандритско достойнство от Доростолския и Червенски митрополит Михаил.
От 1 септември 1947 до 1 май 1950 година архимандрит Максим е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, след което (до 1955 година) е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия.
След завръщането си в България от 15 юли 1955 г. до 1960 г. е главен секретар на Светия синод, като междувременно е и председател на редакционната колегия на Синодалното издателство на Българската православна църква (от 1957 г. до 1960 г.).
Хиротонисан е в епископски сан с титлата “Браницки” на 30 декември 1956 година в Патриаршеската катедрала “Свети Александър Невски”.
На 30 октомври 1960 г. е избран, а на 20 ноември е канонически утвърден за Ловчански митрополит.
След смъртта на патриарх Кирил през март 1971 г. митрополит Максим е наместник-председател на Светия синод и на 4 юли 1971 г. е избран за патриарх на Българската православна църква и Софийски митрополит.
Легитимността на избора на патриарх Максим е поставена под съмнение през 90-те години на миналия век, което довежда до разкол в Българската православна църква и създаване на втори синод на митрополит Пимен и митрополит Инокентий. Оспорването на легитимността се основава на факта, че на 8 март 1971 г., няколко месеца преди интронизацията, Политбюро на БКП решава за глава на българската църква да се предложи и поддържа Ловчанският митрополит Максим (Решение №145/8.03.1971 г. на Политбюро на ЦК на БКП). Задачата се възлага за изпълнение на тогавашния шеф на Комисията по църковните въпроси към правителството Михаил Кючуков.
През 1998 г. на Всеправославен събор в София главите на всички православни църкви потвърждават каноничния избор на патриарх Максим и призовават духовници, които го оспорват, да се покаят. С приемането на нов закон за вероизповеданията през декември 2002 г. държавата прекратява намесата в делата на БПЦ и потвърждава каноничността и легитимността на патриарх Максим.
Проверката на комисията по досиетата не установи документи, обвързващи патриарх Максим с репресивния апарат на комунистическия режим. В началото на годината комисията осветли като агенти на бившата Държавна сигурност 11 от 15-тимата митрополити.
При тоталитарния режим на управление патриарх Максим получава два ордена – орден “Народна Република България” – първа степен, през 1974 г., и орден “13 века България” през 1985 г. През 2004 г. тогавашният президент Георги Първанов го награждава с орден “Стара планина” – първа степен, „за големите му заслуги в духовния живот на българския народ, за мъдрото управление на делата на Българската православна църква и по повод 90 години от рождението му”.
Светейшият патриарх Български и Софийски митрополит Максим се представи в Господа сутринта на 6 ноември 2012г. Последното му явяване сред народа е на 15 август с.г. в обичната му Троянска света обител, където той дава своя прощален трикратен благослов от манастирската докса, възправен пред образа на Божията Майка Троеручица.
Б.Р. За написването на статията са използвани документални източници: Свети синод на БПЦ, Г-жа Анула Христова, „Православие БГ” – Благодарим!
От Добрин Д.Добрев Добруджанеца
Коментирай първи