156 години от рождението на Александър Теодоров-Балан
„Господин министре, с душесмут окосъзрях вестилище във вестопродавниците всекидневни, че е сторена испъдица на самоличността ми от вашето просветилище народно поради негодие старешко. Това вля злиногорчило в душепокоя ми и ме подтиква към устопсувни и матерни мръстнословия. Защото ако ме олицосъзрете ще заключите, че съм душесвеж, сърцемлад и в прекрасно якотелие. Никакви коленослабие и кръстонемощие не са ме споходили. Храноглътните ми желания са като у новобрачни, гълталището ми, коремието ми и продължаващите ми телесни добавки са в изправност.
Сърцетупът ми е нормален, кръвотласъкът е естествен, а любощенските ми подсети – непрестанни. При това владосърдие и якотелие бива ли да ме подвеждате на испъдица? С настоящето си буквописно заявление Ви моля да не ме изпращате в пенсионно пустовремие, а в бъдневие да ме оставите на трудотворна занимавка. Последна доплънка: Виж, ако става реч за професор Влахов, той, макар че е в ергенски самолипс, попада в кръстонемощие и е в пълен угас на любощенските подсети. Ето защо неговата испъдица е по-належаща.
10.03.1916 г. С почит: проф. Балан, роден 1859 г.“
Това писмо от мнозина се приписва на известния ни библиограф, пурист и учен акад. Александър Теодоров Балан, което той уж бил написал до министъра на просветата след уволнението си като ректор на Софийския университет.
Факт е, че Балан е бил горд и достоен човек, и когато завистливи колеги го принуждават да напусне висшето училище, а на съпругата му – французойката Жюли (Юлия) Гресо, отнемат учителското място, той не търси помощ от никого.
Писмото, както и думи като драсни-пални клечица, писможалба, душесмут, всъщност са с автор поета Кирил Христов. В спомените си той иронизира и пародира Балан и го нарича „Чистачът”. В мемоарите си впрочем Христов не казва ни една добра дума за колегите си, към които, както се знае, той бил твърде ревнив.
В онези времена нови думи в българския съчинява и друг световноизвестен учен – акад. Стефан Младенов. Двамата с Балан изобщо не са се обичали. Веднъж Балан казал на свой приятел: „Чух, че акад. Младенов се присмял на новата ми дума творба – висяла му като торба. А на мен пък неговата нова дума сръдня ми понамирисва…”.
Много от новоизкованите тогава смешни думи са авторство на Иван Богоров. А истината е, че благодарение на Балан в българския език навлизат и до ден-днешен се използват думи като влак, вместо френската трен, дейност, творба, усет, украса, възглед, заплаха, излет, поява, летовище, общувам, становище, предимство и много други.
Големият наш учен, от чието рождение на 15 октомври се навършиха 156 години, е роден в с. Кубей, Бесарабия. Според изследователката Елена Георгиева, той е „много заслужила издънка на фамилия, пренесла от Бесарабия след Освобождението здрав български дух и участвала в изграждането на Нова България”. Характерна черта на рода му била преданата служба на Отечеството.
Неговите прадеди са се изселили от Сливен в Болград, Бесарабия, по време на Руско-турската война. Братята на Балан са опълченецът генерал Георги Тодоров, участник в Сръбско-българската война, командващ ІІ и ІІІ армия и командир на победоносната Рилска дивизия; експертът по делото на Яворов, проф. д-р Атанас Теодоров – основоположник на съдебната медицина и единствен застъпник на тезата, че Лора Каравелова се е самоубила, а не е убита от Яворов; Мартин Тодоров – кмет на София през 1904-1908 г., по чието време са наредени прочутите жълти павета в столицата и са построени Централни хали и Софийската минерална баня; инж. Михаил Балански – един от създателите на топлофикацията в България, осъществил проектите за Съдебната палата и Народната банка.
Александър Балан следва в Лайпциг и завършва славянска филология в Прага, където защитава докторат на тема “За звука “ь” в новобългарския език”. Първата обнародвана работа на Балан излиза през 1880 г. в пловдивския вестник “Народний глас”. Там той отпечатва превода си на разказа “Целувка” на чешката писателка Каролина Светла.
Междувременно Балан се установява в София и става член на Българското книжовно дружество. Четири години работи в Министерството на народното просвещение. След това става преподавател по славянска етнография, диалектология и история на българския език във Висшето педагогическо училище, предшественик на днешния Софийски университет “Св. Климент Охридски”.
Основател е на университетската библиотека и е избиран за ректор на университета в три мандата. Балан пламенно оборва тезата, публикувана в книгата на Кръсте Мисирков през 1903 г. „За македонските работи” като доказва българския характер на населението в Македония. Пълната библиография на трудовете му съдържа повече от 900 заглавия на книги, студии, статии и бележки, 310 от които посветени на българския език.
Драматичен е личният му живот.
Със съпругата си Жюли Гресо имат седем деца, четири от които умират. Самата тя си отива от този свят през 1923 г. от туберкулоза. Балан я лекува с малката си заплата, изплаща към банките заемите за малкия си дом на днешната улица “Христо Георгиев” 4 в София.
Грижи се сам за тримата си синове, които имат забележителни биографии. Владимир Балан е летец и авиоинженер, директор на “Луфтханза” за България. По време на Втората световна война е мобилизиран в Скопие, а след 9 септември 1944 г. изчезва завинаги и баща му никога не научава къде е гробът му.
Милко Балан е професор по анатомия и рентгенология в Медицинския факултет на Софийския университет. Участва в Балканската война, умира на 85 години.
Третият син, Станислав Балан, е личен секретар на Борис Трети. Единствено той придружава царя при срещата му с Хитлер в Берлин. След Девети септември Народният съд го осъжда на смърт, но после присъдата му е заменена с доживотен строг тъмничен затвор. Баща му научава за това от радиото.
Тогава за пръв път в живота си акад. Балан търси помощ и се обръща към тогавашния министър-председател Вълко Червенков. Така няколко години след като влиза в затвора, Станислав е помилван.
Александър Балан издъхва на 12 февруари 1959 г., седем месеца и половина, преди да навърши сто години. Любопитен е начинът, по който Балан е описан от съвременниците си. В своите “Дневници” Чудомир пише: “8 Август 1955. В музея идва Ал. Теодоров – Балан, придружен от сина и снаха си. Бодро, свежо старче на 96 години (между нас казано, и малко поизветряло). “Дойдох – кай – да вида твойта как’ Сийка, пък и тя да ме види.”
В музейната книга Балан написва: „Недочува, недовижда, а иска още да се учи.”
„За мен дядо Балан беше легенда, мит, макар че го бях срещала да се разхожда по бул. “Цар Освободител” – невисок, почти дребен, с библейска брада и с вечния си кожух”, пише Елена Георгиева.
Всички го наричат „Дядо Балан” “заради благостта, с която ни посрещаше, заради вниманието, с което ни изслушваше, заради подкрепата, която охотно ни оказваше. В своя дом той ни приемаше не като студенти, а като приятели и ние с радост разглеждахме научните и литературни новости, натрупани върху специалната подвижна полица край креслото му”, отбелязва Петър Динеков.
ДОБРИН ДОБРЕВ
Бел на ред. За написване на статията са ползвани материали на ГУА София, КБЕ, и други източници.
Коментирай първи