Хореографът Радослав Георгиев: Ние сме като дърветата – ако нямаме здрави корени, няма как да имаме хубава корона, цвят и плод

Всеки, който е присъствал на съборите на българите в Ларнака, на концертите, организирани в Никозия и на други места из острова, е имал възможността да се радва и на изпълненията на ансамбъла „Българи”. За пореден път той ни достави неизразимо удоволствие с участието си на концерта на Янка Рупкина в Никозия на 11 ноември 2013. Изпълненията им силно впечатлиха и чуждестранните дипломати и гости, присъствали на събитието.

Но зад този успех се крие много труд, хъс и любов към българските традиции, с които се постигат резултатите. За ансамбъла и за работата си в него ни разказа неговият хореограф Радослав Георгиев. Той работи и живее от 7 години със семейството си в Ларнака. 

 

 

 

Радо, разкажи ни повече за себе си. От кога танцуваш?

Аз съм от град Попово. Малък град в Северна България, близо до Разград и Търговище. Започнах да се занимавам танци още от 6-годишен в родния ми град, в ансамбъл „Северняче”. Времето на 80-те години беше най-силното за българските народни танци и тогава нашият ансамбъл беше един от най-добите. Беше един от малкото представителни детски танцови ансамбли и единственият от такъв малък град като Попово. След това танцувах в Шумен по време на следването си. После пак в Попово, където вече имаше и група за възрастни. Имах едно прекъсване от десетина години, в които не съм танцувал. Започнах, но вече в Кипър.

Как попадна в ансамбъла в Кипър?

Дойдох в Кипър с идеята да си почина няколко месеца. Беше ми са насъбрал стрес от работата ми в България, а сестра ми работеше тук и ме покани на гости. Дойдох, хареса ми и останах. После дойде и семейството ми и вече 7 години сме тук. А в ансамбъла попаднах след като прочетох обява в „Българският Вестник”. Тогава бях на 35 и се чудех дали не съм много възрастен да се занимавам с такива неща пак. Но се обадих на обявата и реших да пробвам. Видях, че има какво ново да науча и съм в него и до днес, като танцьор и хореограф.

Имаше ли много хора в началото, които искаха да танцуват?  

Когато започнах – бяха десетина. После станахме повече, ансамбълът растеше и се развиваше много добре първата година – за кратък период научихме няколко танца, с които участвахме на фестивали. Но хореографът, който имахме, Никола Николов, напусна и всичко много бързо започна да се срива. Следващите 2-3 години останахме не повече от 7-8 души, които да поддържат ансамбъла.

Но въпреки всичко сте продължили и сами. Защо?

Защото идеята беше по-голяма от нас самите поотделно. Идеята – да го има ансамбъла.

Какъв е смисълът да има ансамбъл за български народни танци в Кипър?

Много голям! Една от опорите на нашето самосъзнание е да знаем от къде идваме – било то чрез книгите, било то чрез българския вестник, който четем. Имаме и посланик, който винаги ни подкрепя, имаме организациите на българите, българските училища – всичко това са институции, които ни свързват с родното. Такава институция вече е и ансамбълът – напомня ни кои сме, за да можем ние да го предадем на нашите деца и да знаят и те, кои са и да не забравят, че не са безродници. Ние сме като дърветата – ако нямаме здрави корени, няма как да имаме хубава корона, цвят и плод. И точно с корените е свързан ансамбъла.

Въпреки трудния период, който сте преживели, нещата са се променили и вече ансамбълът е сериозен фактор в културния и социалния живот на българите в Кипър. И сега негов хореограф си ти. Как се стигна до това?

В момента, в който останахме толкова малко, за повече от година, решихме, че трябва да променим нещо, защото иначе ни предстоеше само да доизгаснем, а не да се развиваме. Осъзнахме, че ансамбълът ще загине и някой трябва да застане отпред и да води, да въведем някакъв ред що се отнася до организационна част, финансова дейност, репетиции. И аз се наех с танците и репетициите, просто за да оцелее ансамбъла. Не си вярвах много, че ще ми се получи.

Значи ансамбълът съществува и до днес благодарение само на ентусиазма на тези 7-8 души?

Разбира се. Подемът, който преживяхме след това, беше най-вече заради българите от Никозия, които искаха да се включат. Благодарение на Тодор Здравков, който се зае с цялата организационна работа, вече имаме група и там и техния ентусиазъм ни зареди с допълнителна енергия. Така нещата тръгнаха нагоре.

Доколкото зная, заради работата ти с ансамбъла си започнал да учиш и хореография.  

Да, точно така. Аз се хванах да водя репетициите, без да съм достатъчно сигурен в себе си, в знанията и уменията си. Имах само опита от ансамблите, в които съм танцувал много години. Но когато застанеш пред хората, това е много задължаващо и трябва наистина да си подготвен. И това ме накара да тръгна да търся развитие за себе си, за да мога, като изляза пред тия хора да имам какво да им дам. Ако нямам какво да им дам – какво правя там? И така две години вече ходя в Свободия университет във Варна на хореографски курсове, две години подред вече не спирам да чета, да слушам народна музика, да гледам танци. Забравих, че харесвам рокендрол.

Колко човека има в момента в ансамбъл „Българи”?

Около 50 човека сме вече.

Все по-често сте на сцена и се вижда огромния труд, който сте положили. Разкажи малко повече за работата зад сцената.

Най-важното за успеха е това, че работим в екип, който върши всичко в синхрон, от хореография и репетиции, до организация и счетоводство. Това сме аз, Тодор Здравков и Мими Николова, певицата на ансамбъла. Ние винаги решаваме всички въпроси в открит диалог, търсим варианти в движение, признаваме си грешките и продължаваме напред, опитвайки се да не ги повтаряме. Освен това мога да кажа, че ми се иска, и вече почти го постигаме, репетициите да са много съдържателни – час и половина репетиция и гоним най-доброто. Търсим примера на най-добрите ансамбли от България и се стремим към тяхното ниво. Това са високи цели, но пък ако са ни ниски целите, ще са ниски и резултатите.

А как решавате какъв танц да разучавате, каква музика да използвате?

Решава се трудно, със слушане на много музика. Новите неща стават много, много трудно. Сега разбрах колко е трудна работата на хореографа, колко много обща култура, знания и умения изисква. Но с опита идва и увереността. А що се отнася до самия танц, първо трябва да избереш нещо, което ще се хареса и на танцьорите, и на публиката. После трябва да се мисли за състава – с какъв опит са танцьорите и какво ще могат да направят. Защото ние не работим с професионалисти, а с който има желание да се научи да танцува. И така танцът се пригодява според възможностите на танцьорите, за да може всеки да излезе на сцена. Дори и да сбъркат нещо, то няма да е фатално и ще се чувстват добре след като свърши. А не да кажат: „Той защо ни подлъга да се качим на сцената и да се излагаме!”

Какво е чувството след участие, когато ви изпращат с аплодисменти и на крака?

Страхотно е. Много е важно човек да се чувства добре с това, което е направил. И сега след последния концерт въпреки трудностите, въпреки нервите, в крайна сметка като теглихме чертата, всички са доволни. И аз съм доволен, защото се положи труд и ние видяхме резултата от труда си. Благодарен съм на танцьорите и ги обичам за това, което правят. Ние сме привилегировани тук в чужбина. В България има хиляди танцьори, които цял живот танцуват и нямат възможността да играят на една сцена със звезди като Янка Рупкина, минала година – с Валя Балканска и Илия Луков. Играли сме на една сцена с Васил Найденов, Силвия Кацарова. Имаме възможността да се появяваме на сцени, на които много български танцьори нямат тази възможност. И сме благодарни за това.

Едно от нещата, които впечатляват не само българите, но и чужденците, са красивите ви носии. От къде са?

За красотата на българския костюм трябва да благодарим на вкуса на българката, на нашите баби. И всъщност това ни прави привилегировани пред някои други нации с по-семпли традиционни облекла. Играем най-вече с тракийски костюм, имаме и северняшки. Нашите носии са с автентични цветове, шевици и кройки. Те са поръчвани в България, където се правят костюмите на всички професионални български ансамбли. Още в началото имахме участия на ансамбъла, за които ни заплатиха и танцьорите не взеха пари, а с тях поръчахме костюмите. Тогава помогна и „Българският Вестник” като спонсор. Сега предстои да закупим и северняшка носия.

Как се организират нещата извън репетициите – наемане на зали, финансиране, организационна работа по участия? 

Това е работа, която вършим в екип. Не може един човек да се занимава с всичко. Аз отговарям за работата в залата и по време на участията. Мими Николова се занимава с музиката, работим заедно върху песни, които тя пее, а ние танцуваме на тях. И другият важен човек от екипа е Тодор Здравков, който освен танцьор е и създателят на ансамбъла. До ден днешен цялата организация, търсенето на зали, участия, с всичко това се занимава той. Цялата работа я вършат двамата с Мими. Без тях нямаше да го има ансамбъла. И всичко това е абсолютно безкористно, на добра воля, само заради идеята. Така се получи, че се допълваме идеално тримата – всеки в различен план работи за ансамбъла, но ничия роля не е по-малка от на останалите. А що се отнася до финансите – хората плащат месечна такса, с която да покриваме минималните разходи, както и музиката, която понякога поръчваме да ни обработват в България.

Ти като творец какви мечти имаш, свързани с ансамбъла?

Мечтая си никой от хората, с които работим заедно сега, да не си тръгва. Да останат и догодина, и по-догодина и да растем заедно – аз като човек и те като танцьори. Защото наистина вярвам, че с времето ще ставаме все по-добри и това ще ни дава стимул да израстваме. А всяко отдръпване на някой танцьор ни връща назад. И това може да демотивира другите, които остават. Другото, за което си мечтая е разкриването на детски групи към ансамбъла. Искам деца, които да израснат като танцьори – от 6-7-годишни, един ден да ги видя в групата на възрастните. Искам това, което правим сега, да остане!

Живка Милова

 

 

 

 


Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*


Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.