Фамилията от лекари Вересиес: Благодарност към България и всички българи!

Много от нас ги познават – семейство Вересиес – Йонка и д-р Кириакос Вересиес. Със сигурност хиляди са купували самолетни билети от офиса на Йонка за България и стотици са потърсили помощ или съвет от психиатъра д-р Вересиес. Но малко от нас знаят, че в семейството има още двама млади лекари, завършили в България, Луиза е психиатър, а Иван – невролог. Млади, креативни, мотивирани, пълни с енергия и ентусиазъм да служат на обществото.

В техния дом се говори повече български език, а гръцки – само когато гостите не говорят езика ни. С тях живее и баба Радка (майката на Йонка), която учи двегодишния си правнук на български и който е кръстен на нея.

Влизайки в дома им, първо срещнах баба Радка. Стоеше тихо пред телевизора и гледаше новините на български канал. Разбирайки коя съм, с усмивка възкликна: „Добре дошла! Ама как, за нас ли ще пишеш?“

Водена от Иван, тръгнах към офиса на фамилията лекари – психиатри, невролог и …, невероятни българи или българофили. Не зная кое от двете определения ще издържи на „цензурата“ на Йонка и д-р Кириакос, все пак и двамата са работили като пресаташета и журналисти… Ако все пак го прочетете така, значи е прието и от двамата…

Влизайки в офиса на фамилията лекари, попаднах в Меката на знанието, психиатрията, неврологията, психологията и ненатрапващия уют на този кабинет, в който четат, пишат, разискват две поколения лекари, започнали от България, но по думите на д-р К.Вересиес – още учещи: „Започнахме от България, но цял живот ще се учим, защото в този дял на медицината има да се правят още много открития и нищо не е последно“, каза той.

Разказът му е вълнуващ, на едно място се просълзи, не очаквах корав човек като него да заплаче. Но едно по едно, имайте търпение. Защото в края на разговора, който продължи почти три часа, си дадох сметка, че няма да мога да ви разкажа всичко, което чух от това удивително семейство. Разговорът си беше повече от купон, досега мислех, че психиатрите са сурови хора, виждайки във всеки човек потенциален пациент, но грешах…, сами ще разберете защо.

 

1

Д-р Кириакос Вересиес е роден в с.Лиси и днес казва, че най-хубавите му години от 1970 до 1985 са били в България. Там са родени и двете му деца, които и днес са с български паспорти. С български паспорт е и внукът Ангел.

„Живях в България 15 години и 1 ден. Отидох да следвам с партийна стипендия, както повечето кипърци по него време, учили в България. Ако не беше тази стипендия, нямаше да мога да уча. По чиста случайност се върнах един час преди преврата с последния самолет, който кацна на летището в Никозия, полет на „Балкан“. Започна преврата и ние се включихме във войната, а аз бях единственият, който е служил като военен лекар. Въпреки че бях още студент, едва във втори курс, станах военен лекар по необходимост. Бях взел всички изпити за бърза и неотложна помощ и ме изпратиха в планината Пендадактилос.

България изигра огромна роля в живата ни. Семейството ми тогава вече бяха бежанци, намерих ги в гората на Тасаки Ахна без обувки и дрехи, страшна работа. Не знаех колко ще продължи войната и казах на баща ми, „Вземам сестрите ми със себе си. Не мога да ги оставя тук. Не зная какво ще стане с вас“.

Завръщайки се есента в България, с мен пътуваха и двете ми по-малки сестри, малката на 13, голямата на 17 години. Тръгнахме с кораб на шести септември 74-та през Гърция. Имахме много трогателни моменти, с гърците се карахме да ни дадат билети за влака за България, а когато пристигнахме на втората гара в България, местните хора като разбрали, че с влака (без билети) пътуват кипърци, ни посрещнаха с храна и всичко необходимо, за да стигнем до София. (тук д-р Вересиес не издържа и се разплака). И докато гърците се държаха толкова студено с нас, българите ни прегърнаха, нахраниха и помогнаха. В България в Кранево имаше група кипърски деца на летен лагер. Настанихме сестрите ми там за два месеца в х-л „Орбита“. След това кандидатстваха за стипендия и двете завършиха педагогика и се омъжиха за кипърски студенти, единия от Пафос, другия от Лимасол.

Имахме Кипърска земляческа организация, на която пет години бях секретар, а после и като председател – следващите пет. От 74-та до 81-ва, докато се роди Луиза, бях командир на студентските бригади на 50 кипърски студенти в с.Ветрен, Пазарджишко. Първата година с изкараните пари купихме 200 хил.тетрадки, които изпратихме за децата в Кипър. И така седем години обиколихме през лятото повечето села в този край. Живеехме в български домове, хранехме се със семействата на една маса, бяхме като техни синове и дъщери. На такава бригада, последния ден, станах кум на сватбата на български колеги студенти.

Трябваше да покривам разходите на двете ми сестри, (студентки вече) и работех на няколко места. Бях преводач на София прес, след това бях говорител и преводач на БНР в гръцката емисия – четири години, бях придружител и преводач на всички официални делегации от Кипър, имаше и болница за чужди граждани в София и помагах на всички кипърци, които идваха да се лекуват в България. Освен това бях и официален преводач на българското правителство, дори се наложи да се закълна в съда тогава, че ще пазя в тайна за 25 години всичко, което съм чул и видял по време на различните официални срещи.

Как се запознах с Йонка ли? По това време тя работеше в БЗНС и нашите земеделски организации имаха официални отношения и срещи с тях. Така се запознахме. Но в нашето село Лиси първо трябва да се задомят сестрите, а после брата. След като се ожениха сестрите ми, дойде и моят ред.

В периода 79-та – 82-ра специализирах неврология, но тогава в Кипър тази специалност беше почти непозната и нямаше работа за мен. Посъветваха ме да специализирам психиатрия, върнах се в България и 82-ра – 85-та взех и тази специалност, като междувременно поех и други ангажименти – станах кореспондент на в-к „Харавги“ и представител на търговската фирма „Делта“ Може би съм единствения кипърски лекар, който е специализирал в България, повечето ходеха в Гърция или Англия за специализация.

Завърших 85-та и си дойдохме всички в Кипър с две малки деца, три куфара, един килим, пет картини и 700 кг книги. Веднага започнах работа. Продължих да уча, бях започнал аспирантура и 97-ма защитих в България титлата ДМН.

От 1992г. до 2011-та бях координатор на международната организация „Лайънс“. Трудни и повратни години бяха тогава в България. По време на промените, 97-ма с подкрепата на приятели създадох в България движението на „Лайънс“. „Лайънс“ означава да служиш на хората. Създадохме 29 групи в 23 града на България. Бях като губернатор на всички клубове, а след това според устава на движението, всичко беше поето от структурите там. С помощта на движението успях да внеса в България помощ в размер на 1 млн.долара, която се изразяваше в лазерна апаратура за преглед и лечение на зрението. Тези апарати бяха разпределени в цялата страна, а в София в двора на бившия ИСУЛ имаше специално отделение. След това направихме един басейн в санаториума на слепите деца във Варна, детска градина в Ст.Загора и много други. Осигурих една помощ от Митрополита на Ларнака и тогава изпратихме микровълнови печки за всички клиники в България. В най-трудните години за интелектуалците в България, помогнахме със средства на 50 български писатели.

Нивото на висшето образование в България тогава беше на много високо ниво. В Кипър в тях години на хората, завършили в соцстраните гледаха с известна ирония. Но всички ние, които завършихме в България, извоювахме своето достойно място в обществото. Благодарен съм на България и на българите като народ! Щастлив съм, че моите деца станаха ученици на мои състуденти и колеги от тях години и днес са техни възпитаници.

Не съм мислил да остана завинаги в България, за да направя кариера там. Исках да се върна и да бъда полезен на родината си. В тях години осигурих виза на Йонка да дойде и да види страната ми и тогава да вземе решение дали иска да се омъжи за мен.

 IONKA

С много смях продължи Йонка: Да, така беше. Пристигнахме в Кипър и знаете ли как ме посрещнаха? Отиваме на един празник на съселяните на Кириакос в Менеу. Те имат един много добър народен състав и поздравиха Кириакос с една песен „Папуция апо тон топо су,“, или „Обувки от родния ти край, дори и да са закърпени“. Подтекста е ясен, а той беше довел една чужденка. Не се засегнах, но се амбицирах. Казах си, абе тия за какво се мислят сега, че не съм достойна за него ли? Оженихме се в България 1979г. и живяхме там до 85-та. Там се родиха децата ни. Семейният ни живот започна без трудности, аз имах добра работа, Кириакос получаваше стипендия, имахме помощта на моите родители, близки и приятели, един подреден живот.

Идвайки в Кипър, не бих казала, че имаше някакви сътресения. Но няма да забравя първите дни като пристигнахме. Първата вечер се настаняваме в жилището, нямахме ток, защото трябваше на другия ден да сключим договор с Електрики. Един много добър бакалин ни даде една щайга зеленчуци, плодове и един фенер, да си светим вечерта. Няма ток, няма телефон, същата вечер Кириакос беше дежурен в болницата. И ние на кашоните, с фенера…, това ни беше първата семейна вечеря тук. Вечерта постлахме персийския килим и легнахме. Децата ревнаха, в София си имаха всички удобства, техни стаи, легла…, а тук за първа вечер – тъмно, на фенер, спане на земята, няма възглавници…, но се справихме. В Кипър станахме семейство. Първите два дни бяха голям смях. На обяд не можем да се съберем да ядем. Всеки си правеше каквото си иска. Оттогава ни остана навик, закон, на обяд цялото семейство да се събира на масата, сега сме вече голяма фамилия и на обяд е истинска лудница. Всички говорят в един глас, спорят, коментират, ръкомахат, но живи и здраве да сме! Това обединява семейството.

Пристигайки тук, станах официален кореспондент на София Прес до 93-та година. Занимавахме се с популяризирането на България в Кипър, изложби, търговски изложения. Аз говоря четири езика и за мен не беше проблем да се адаптирам. Тогава България имаше много сериозно присъствие в Кипър. Имаше Български културен център, търговско представителство, кипеше обществен живот. Ролята на този културен център беше огромна, събираше всички българи, а българките женени за кипърци не бяхме малко. Не се чувствах отчуждена или чужденка, защото в Кипър бях сред мои хора, средата ми беше почти изцяло българска.

89-та се преместихме в Ларнака, защото тук са повечето близки на съпруга ми. Той е заминал 70-та от Кипър да следва, без да знае, че един ден няма да се върне в родното си място. 74-та семейството му бяха бежанци и роднините му се бяха пръснали, 85-та в Никозия той отново се чувстваше бежанец. Това ни накара да се преместим в Ларнака, за да сме около роднините му. Липсваше ми столицата, но с всичко се свиква.

Доволна съм от себе си. Аз съм силен човек и с подкрепата на съпруга ми, който винаги е заставал зад мен, всяка моя идея се е осъществявала. Никога не съм скучала, винаги съм имала някаква цел и предизвикателства. В момента също имам едно голямо предизвикателство, но за това друг път. За всичките тези години аз бях там, където беше моето семейство. Имах късмет с този мой съпруг: първо обича родината ми, уважава моите близки и приятели и е готов всеки един момент да им помогне, цени моята работа, борим се заедно за децата – първо да завършат и станат добри специалисти, да се представят добре и да не забравят кои са. Да сме живи и здраве да продължим напред, като родители вярвам, че си свършихме добре работата.

За миг не съм съжалявала, че съм дошла тук. С този човек се женихме два пъти – граждански брак в България, църковен брак в Кипър. Когато станаха модерни круизните сватби, той ме пита – искаш ли да се оженим и на кораб. Голям смях, 35 години сме заедно, извървяхме дълъг път, две големи деца, внуче, какво повече да си обещаваме?! А внучето, то е друга радост и попълнение на рода. Ангелчо вече говори два езика, говори български и гръцки едновременно. При нас идват много приятели българи, съседите ми са българи и покрай всички тези хора той говори и български.“

 

 LYIZA

Психиатърът Луиза Вересиес: Винаги има и утре!

Луиза е на 33 години, в Христовата възраст. Омъжена за кипърец, завършил в България Национална Музикална Академия „Проф.Панчо Владигеров“, а по-късно записва „Въздушен контрол на полети“ и сега работи RVD на летище Ларнака. Луиза е майка на малкия Ангелчо, който е много музикален и пее български песни като татко си. И той (Ангелчо) е български гражданин и е регистриран в община Красно село в София. Съпругът й обожава България и когато се оженват, той иска да останат в България. Сега Луиза казва: „Ако имахме финансовата възможност, която ни дава Кипър, бихме живели в България.“

17 годишна обявява на родителите си, че ще следва в България. От малка мечтае да стане психиатър. Не поддава на аргументите на родителите си, че това са много години, трудно, и т.н… Днес казва, че за да станеш психиатър ти трябват 12 години следване, но да станеш отличен психиатър – един живот!

„Казах не, ще ставам психиатър! Не кандидатствах на друго място, въпреки че тогава (98-ма година) беше модерно да се следва в Англия. Лятото на 98-ма отидохме всички в София, приеха ме по документи, защото имах отличен успех по биология и химия. Тогава имаше възможност кандидат студентите с българско гражданство, живущи в чужбина да ги приемат с по-ниска такса като чуждестранни студенти. До 12 годишна аз имах само български паспорт, а после ми направиха и кипърски. Приеха ме медицина. Трябваше да уча български първата година в ИЧС. За мен – изгубена година, защото говорех перфектно езика. На следващата година започнах да следвам медицина в МА. Първите две години бяха доста трудни, тъй като първата година почти нищо не правих, направо си живях живота. Оказах се в един курс с 40 момчета и 40 момичета, и трябваше да се съревновавам с отличниците на България. В този период местата за българите бяха по-малко и даваха приоритет на чужденците с платено обучение. Тези български студенти са се готвили за този университет години наред, едва ли не от детската градина. Знаейки нивото на кипърското образование преди 17 години, аз трудно се вписвах в елитната група на българските студенти медици. Първата година изкарах само един редовен изпит, всички други за септември. Йонка дойде, заряза всичко и всички и седя с мен цяло лято и чете с мен целия първи курс по медицина. Взех изпитите. Същото стана и във втори курс. Четохме, четохме, изкарах си изпитите. Третата година дръпнах напред, имаше повече интересни неща и завърших медицина с отличие – 6.00 на държавните изпити и 5.51 успех за годината. Януари 2006-та започнах специализация в Александровска болница – Психиатрия.

Днес смело мога да кажа, че мога да конкурирам татко по знания, но на опит – в никакъв случай! Казвам „по знания“, защото имах късмета да следвам, когато България влезе в ЕС, което даде възможност да получаваме информация от различни държави. Имахме възможност да ходим на различни конгреси и симпозиуми, да ползваме резултатите от международни проучвания, имаше интернет. Имахме невероятни възможности, които той е нямал.

България ми даде всичко, за да мога да се развия. Има разлика в методите на лечение на по-старото и новото поколение психиатри. Подхода към пациента е различен. Хубавото в българското обучение и методика е, че центърът винаги е бил човекът, хуманния подход. Тогава се е наричало хуманизъм. Сега гледаме човека като цяло, диагнозата, лечението и живота му. До каква степен е функционален. Например в други държави гледат повече биолгичната основа, мозъка, ЦНС и на тази база се разработват лекарства и лечение. И в моето време аз имах възможност да уча и черпя от тази световна енциклопедия от знания и опит. Февруари 2011-та завърших и на 5 април започнах работа в психиатричните служби към Министерството на здравеопазването. Работих две години в психиатричната клиника в Лимасол, след това последва работа в Никозия – извънболнични кабинети, и от 2012-та до сега в Психиатричната болница в Аталаса, Никозия. Роди се и Ангелчо преди две години, помагаха всички, баща ми, майка ми за пореден път заряза офиса си и ходеше по 2-3 часа следобедите. Шегуваме се, че сменя непрекъснато, всеки ден поприщата – до 3 следобед е баба, а после бизнес дама.

Обичам работата си. И това ми дава сили да издържам на натоварването. Не ме блазни възможността да се занимавам с преподавателска дейност, ще бъда психиатър! Така както го заявих преди 15 години.

Голямата ми любов е клиниката. Имам пациенти от 18 до 90 години. Различни фактори от ежедневието могат да въздействат на психиката, имаме много депресивни разстройства, между младите се отключват много психози, лоши психотични разстройства въз основата на стрес, но благоприятното е, че бързо се повлияват от медикаменти и преминават. Депресивното разстройство е нещо много жестоко за човека, който го изживява. Не е нужно да имаш всичко, за да си щастлив. Може да си Рокфелер, но да имаш депресивно разстройство… Смята се, че до 2025-та депресията ще бъде втората болест на света след инфарктите.

Представете си човешкия мозък като една огромна стена, на която има наредени хиляди, милиони малки кутийки и във всяка от тях има по едно преживяване, събития или чувства, дълбоко заключени – приятни, щастливи, болезнени или тъжни…, нашето ЕГО. Едно невинно събитие може да отвори някоя от тези стари кутийки и оттам да изскочи наш страх, болка или тревога, която директно атакува мозъка. И идва депресивното разстройство, което може буквално да те срази и сломи като личност, интелект, като човек.

Често казвам на пациентите ми и приятелите – независимо какво ти се случва, поглеждай по-позитивно на нещата, винаги има следващ ден, който може да ти донесе добро!

 

 

Неврологът Иван Вересиес, най-младия лекар от фамилията Вересиес: „Няма нищо по-свято от благодарните очи и ръце на излекуван пациент“

IVAN

Нашите родители никога директно не са се намесвали в избора ни, но индиректно – винаги са били там! Когато нашият баща беше дежурен в Бърза помощ, той казваше:“Хайде, хващайте чантите и който иска, да идва с мен“. Понякога ходех аз, понякога Луиза, често и двамата. Ние израснахме в такава среда, това беше нашата реалност. Друг път за нас просто нямаше. Като завърших средното си образование в Кипър, имах друга възможност, да се занимавам с бизнес, тъй като това бе работата на майка ни – туристическия офис с директната линия до България. Бяха много динамични години за бизнеса, преди влизането на България в ЕС, имаше икономически и емоционален възход, огромен интерес на кипърци към България. В момента, в който трябваше да взема решение какво да правя, осъзнах, че бизнеса може да бъде нещо преходно, а медицината – вечна. Работиш като такъв докато можеш или докато си жив.

Неврологията е една голяма загадка. В психиатрията напреднаха много в последните години, но има още много загадки и въпроси, на които все още няма отговори. В психологията и психиатрията трябва да умееш да изслушваш другия, докато в неврологията предизвикателството е огромно – да разбереш какво се случва с този мозък. Везните наклониха към неврологията. Аз искам да знам, а не да слушам, това е! Нямаше съмнение къде ще следвам, и аз като сестра ми знаех само едно – България!

Тук трябва да кажа, че имах огромно влияние от моята баба Радка. Всяко лято ние с Луиза ходехме в България в Луковит при нея. Виждах истинските хора – как живеят, как се трудят. Всяко лято при нея имахме учителка по български език. – Веска Драганова от Луковит. Всеки божи ден по два часа български, история и география на България. Цели десет години така. Баба ми е била винаги близо до мен, колкото мама ме е гледала, толкова и баба. Оттогава, до преди две години, когато получи инсулт, всеки ден тя беше с мен. Започна с Луиза докато беше студентка и после продължи с мен. Всяка сутрин имах топла закуска, всеки ден обяд, направен от моята баба, която се грижеше за мен. Не съм 100% българин, нито кипърец и никога не съм се изживявал като такъв. Ако играе българския национален отбор, аз ще викам за него, ако играят кипърци – пак ще викам, но по-малко, защото имам якото влияние на бабата.

Въпреки че знаех добър български, и аз минах една година през ИЧС. Баща ми настояваше да усвоим отлично езика, докато започнем да мислим на български. После шест години медицина и записах след това неврология. България вече беше членка на ЕС и кандидатствах като другите и аз. Завърших тези четири години и вече съм дипломиран невролог. В момента работя в нашата клиника – „Вересиес клиник“, в клиника „Лито“ в Паралимни и в един невро-рехабилитационен център в Никозия. В нашата клиника няма болничен сектор, но имаме договор с големите клиники в Ларнака и ако се наложи болнично лечение на някой пациент, то преминава изцяло под наш надзор. В клиниката „Вересиес“ имаме и трима клинични психолози, и тримата със степен Магистър, завършили в България – Елена, Михалия и Петрула.

Съвременните проблеми в неврологията? – Един от тях е множествената склероза, която засяга най-вече младите хора, около 30-те години. Голямо значение има ранната диагностика, тъй като води до инвалидност. Ако има една късна диагноза, тези хора остават неработоспособни. Другите проблеми са тези с паметта. Статистиката казва, че до 2020г. около 30 млн. души в света ще имат този проблем, като най-голям дял от тези проблеми се пада на болестта Алцхаймер, като този проблем не е само на един член от семейството. Той автоматично става проблем на цялото семейство с много последствия и проблеми. Ранната диагностика може да забави развитието, в годините да се вземат мерки и да се намали този импакт върху цялото семейство и като цяло върху обществото. Това са огромни ресурси – човешки, финансови, емоционални и т.н…

Днес почти всеки втори човек се оплаква от главоболие, което отнема от трудовия потенциал на страдащия. С една правилна профилактика, т.е. предпазване от пристъпите на главоболие се подобрява качеството на живот и трудоспособност на тези хора. И най-тежкия проблем – инсултите, които за България са много често явление и водят до пълно ивалидизиране на пострадалия. Въпреки, че кипърското здравеопазване в последните години търпи възход, в България се правят неща, които в Кипър са все още мечта за лекарите. И ние, които сме учили в чужбина, идвайки тук се опитваме да прокараме тези нови методи и терапии. Защото през колкото и трудности да преминава българското здравеопазване, там винаги се е поддържало едно много високо ниво на работа и обучение. Като пример ще кажа, че в България се правят тромболизи. Което ще рече, че когато един човек получи инсулт, лекарите имат един прозорец от 4.5 часа, където се слага един медикамент, който е тромболитик и премахва тромба. Така веднага се спасява мозъка. Това дежурно се прави от невролози в България, дори от лекари специализанти, докато в Кипър тепърва трябва да се въвежда, въпреки че Кипър има най-големия плюс в света. Разстоянията тук са малки и пострадал пациент от най-отдалечения край дори, може за два часа да се откара в болница и да му се помогне.

Имаме много идеи и с помощта на българската школа ще ги осъществим на острова. Могат да дойдат тук и да обучат нужните специалисти и ще го направим. Има сблъсък между старото и новото поколение лекари, но точно младите ще направят тези толкова важни промени в кипърското здравеопазване. Младите хора са бъдещето!

И съвсем в неговия шеговит стил, добави: „Най-големия проблем на днешната младеж е, че ние със сестра ми вече не принадлежим към нея“.

Как може един човек да е сигурен, че е в добри психично и неврологично здраве? Като начало може да се направи един тест на мозъчните функции и се нарича „Кратък тест на паметта“. В рамките на 15-20 мин отговаряте на 30 въпроса, като резултатите показват как мозъкът функционира паметово и се дава една оценка. Най-големият плюс е, че ако има някакви отклонения, веднага може да се назначи терапия, като след 6 месеца се повтаря процедурата и се отчитат подобренията от лечението. Това е световен стандартизиран метод, с който може рано да се повери има ли нарушения на мозъчните функции. И ако има, да се атакува проблема медикаментозно, за да няма изненади. И ние сега правим тези тестове.

В неврологията за съжаление все още се лекува следствието, а не причината, довела до него. Големите открития в тази област все още предстоят – да се открият причините, довели до конкретното заболяване – напр. парализи, парези, пред които съвременната медицина все още е безсилна. По тази причина голям ресурс от неврологията отива за изследователски дейности, където се тестват нови медикаменти и терапии. Но аз предпочитам да практикувам неврология, а не да се занимавам с изследователска дейност.

Искам да отбележа, че българската медицина е изключително клинично ориентирана. В едно село, където няма MMR (магнитен резонанс), няма никаква техника, с едно чукче и една карфица един селски лекар може да постави диагноза. Ние сме възпитаници на тази школа и я поддържаме. Не може всеки който дойде, веднага да го засилиш на МMR, за да видиш нещо очевадно. Това е скъпо изследване и понякога може да се спести на пациентите.

Луиза: България ни научи да мислим, а не само да разчитаме резултатите от изследванията.

Иван: Благодарим на нашите ръководители проф. Пенко Шотеков, проф. Марин Даскалов, проф.Вихра Миланова, д-р Ксения Кметска. Тези хора ни дадоха много, те са пример за нас, научиха ни на всичко, което знаят и ни пуснаха в служба на Човека! Благодарим!

Пожелаваме си и двамата да реализираме нашите идеи в Кипър, защото всяка наша идея е плод на знания, които сме придобили и видели в България.

Луиза: Надявам се животът и шамарите, които получаваме всеки ден, да не ни обезкуражат, да ни направят по-силни. И страстта и любовта, които имаме към нашата професия, към България, към семейството ни, да е това, което ще ни поддържа и занапред!

 

 

 

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*


Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.