Днес празнуват всички със “златни” имена – Злата, Златина, Златко, Златан, Лука, Лукан, Лукия и производните им
Злата Мъгленска е сравнително нова светица в дебрите на православното християнство. Всяка година Цариградската патриаршия, Гръцката православна църква, Македонската, Сръбската, Руската и др. църкви почитат паметта й на 13 октомври, а Българската православна църква – на 18 октомври – денят, в който младата българска избраница на османлия от родното й село, избира жестоката смърт чрез разсичане на парчета, за да остане вярна на вярата и на рода си! Преди да издъхне от ятаганите на озверелите турци, Злата е публично опозорена – насилена многократно пред очите на баща й.
Въпреки, че е канонизирана за светица, някои смятат, че именно защото не е загинала като девственица, църквата мълчаливо пренебрегва величието на подвига й. Склонни сме да приемем това твърдение, имайки пред вид, че в цялата страна има само един храм на нейно име в столичния квартал Орландовци. На 18-ти октомври миряните се събират в църквата „Свети Седмочисленици” в София, където в притвора на храма има стенопис на светицата.
В днешно време, когато имаме нужда да си възвърнем националното самочувствие и достойнство, все по-често се обръщаме назад във времето да почерпим вяра и сила от личности като Злата. През 2009г. по идея на историка проф. Пламен Павлов, Св. Злата Мъгленска е обявена за духовен покровител и небесен застъпник на българките в чужбина. Държавната агенция за българите в чужбина при председателството на Райна Манджукова учредява наградата “Българка на годината” на името на Света Злата Мъгленска, която се обявява всяка година на 21 януари.
Много и различни в детайлите, са преданията за житието на гордата българка, но ние избрахме за вас откъс от книгата на Розмари де Мео „Стопанката на Господ” – един въздействащ, колоритен и много емоционален разказ.
Злата Мъгленска живяла през 18-и век, по време на турското робство. Ражда се в голяма беднотия, в село Слатина, Мъгленско. Туй село сега се намира в гръцко и му викат Хриси. Разправят, че Злата била хубавица, най-лична в селото и въпреки, че нямала чеиз, много момци я искали. За зла участ в нея се влюбва турчин. Знаел агата, че няма да му я дадат и една утрин я изчакал да налива менци на герана. Грабнал я, метнал я на коня и си я отнесъл дома. Поискал от нея да се отрече от род и вяра и да му стане жена.
Ала наша Злата не склонила. Тогаз турчинът решил да опита друго. Затворил младата българка в джамия и дни наред забрадени кадъни й принасяли баклави и дарове и й редели сладки приказки за Аллах. Ама Злата дума не проронвала…
След месец се отворили вратите на джамията. Отвън, на мегдана, агата се стъкмил за сватба. Наредени в две редици, чакали турчулята да видят що за чудо е момата. А на другия край седял скупчен Златиният род – целият.
Оплела златни плитки Злата и гордо пристъпила навън. Ахнали турците при толкоз хубост, а Златината майка проплакала. Изстъпил се напред наперен агата, засукал мустак и му гръмнал гласът:
„Аз тебе съм те избрал да си ми първа в харема. Сега ти ми кажи от рода си, Злато отричаш ли се? Аллах приемаш ли?”
„Донесете ми празничната носия…”- тихо рекла девойката и сестра й хукнала да изпълни волята й. Задумкали тъпаните, писнали зурни. Посбутала се родата. А турчинът се ухилил, изпъчил се, ще се пръсне.
За сетен път се изправила Злата Мъгленска пред душманина си нагиздена и извила глас над смълчалия се народ::
„Няма да го бъде, ага! Аз рода си и името си българско не предавам, дорде съм на таз земя жива!”
Тежко звъннал гласът на момичето, гордо вдигнал чело баща й, а майка й и сестрите й примрели.
Полудял тогаз агата и ревнал на аверите си. Скочили турците и завързали Златините хора един за друг. И като бесни псета се хвърлили върху момичето. Гаврили се с нея един подир друг и държали нож под брадата на баща й – да гледа. Не издържал старият и сам се нанизал на ножа.
Не им стигнало туй. Сам агата метнал едно въже на крушовото дърво, на мегдана. Сам вдигнал Злата, трепереща и я обесил на него. Цяла нощ стояло тялото й на крушата. Вардели го, не давали на сестрите й да го свалят и да го погребат.
На другия ден насекли тялото й на късове заедно с българската й носия и така я разхвърляли във всички посоки. Да знаят българите, че така ще бъде окървавена вярата им и пръснати родовете им.
Злата Мъгленска предава душата си на Бога на 18 октомври 1795 година в българската си носия, с която после е зографисана. След време я направили светица.
На 18-ти октомври празнуват всички, които носят имена като Злата, Златко и производните им. По-важно е обаче на този ден да запалим свещ и да се помолим за вярата в самите нас, за силата ни като българки, да пазим потомствения ни стоицизъм и достойнство. То е защитено във вековете с много мъка, сълзи и зверски пролята кръв.
Бистра Долапчиева
Коментирай първи