Петър Василев-един от титаните на Народния театър, където бе олтарът на живота му. Изключителен човек бих казал, с нелека и забележителна съдба, който до последният ден на 98-та си житейска година, остана верен на негово величество БЪЛГАРСКИЯТ ТЕАТЪР!
Какъв бележит наш съвременник – пише театралния критик Атанас Свиленов в предговора на книгата „Със сърце и душа” за Петър Василев-и продължава-Без да изпадам в краен максимализъм с изискванията си, все пак надали са толкова чести примерите, като този с Петър Василев сред актьорското съсловие, когато между човек и творец съществува такава хармония. И ако до време, поради незнание възприемах ласкавите думи за личностното и творческото му поведение за неизбежен комплимент към патриаршеската му възраст, то, когато по-обстойно се запознах с делото му, а и съдбата благоволи да общувам непосредствено с него, вече проумях какъв бележит съвременник съм оценявал само като актьор. Не че е малко постигнатото на сцената, напротив, и то заслужава дълбокият ни поклон.Но Петър Василев заслужава нещо много повече.
Нека не забравяме безпрецедентната авантюра предпиета от него с пропътуваните пеш стотици километри в преследването на мечтата си да се посвети на театъра, да не забравяме готовността му да се лиши и от най-елементарните житейски блага в името на тази мечта. И как вскичко това е съпроводено от младостта до най-късната му зрялост – с растящо духовно развитие и усъвършенстване. Вярно е, че съдбата го среща със значителни личности от интелектуалния елит на страната, но той би могъл да се размине с тях, да не усети благотворното им влияние, да не спечели приятелството им, ако сам с душевните си потребности не е близък до техните ценности и идеали. Да те допуснат до себе си великани на духа като Симеон Радев и Николай Лилиев – това е щастие и отговорност, защото трябва да си на висота и така близостта докрай да остане съхранена… Мисля, че в тези няколко реда критикът Свиленов е дал толкова точна преценка на актьора Петър Василев-колкото прилягат с пълна сила думите на дядо Вазов, че „Не се гаси ,туй що не гасне”. Когато един човек, с такова сърце и такава безпределна обич си постави за цел да живее за театъра и изкуството, търпи големи лишения и се примирява с това, което му предлага животът, времето и епохата – той непременно успява, какъвто е случаят с неповторимият Петър Василев.
Една единствена среща с бележитият артист Стоян Бъчваров през август 1934 година, решава съдбата и бъдещето на тогава младият Петър Василев. В какво мрачно настроение бе тогава столицата – потъва и в своите спомени писателят Вичо Иванов, в която младият човек идва с надеждата, че тук ще осъществи голямата си мечта да стане професионален актьор. Как романтичният младеж, син на бедни родители, без нигде никого в големия град, можеше да се надява на изход от неволите и да стигне до големия театър. Колко сурова беше в онези години действителността за Петър Василев, който се бори с немотията и отгладува благородните си пориви.
През 1933-та, току –що пристигнал в столицата да се запише в театралната студия на Боян Дановски, и ето, тъкмо тогава полицията я разтурва. Но непоклатимият оптимист, влюбен до болка в театъра решава да остане в големия град, без да се отказва да прави постъпки за приемането му в някой от театрите в страната. Именно писателят Вичо Иванов използва дружбата си с именития Стоян Бъчваров, тогава директор на Варненския театър и го моли да приеме в трупата младия актьор Петър Василев.
„Бъчваров се замисли за момент – пише Иванов, погледна ме усмихнат през очилата си и побърза да ми каже, че е съгласен, приема предложението ми, и че ще издаде заповед за назначаванео на младия ми приятел за актьор с редовна месечна заплата.
-Намери го още днес, кажи му, че от този сезон е актьор при мен. Утре в 11 часа ще ви чакам тук в кафенето-отсича Бъчваров.
Оставих писмо във временната квартира на Петър… На следващият ден в уречения час в кафенето, Стоян Бъчваров играе табла с Кръстьо Сарафов.
Пред тях застава Петър Василев:
– Господин Бъчваров, поръчали сте да ви се обадя. Аз съм този, за когото е станало дума с Вичо Иванов.
– Аха…Ти ли си? Кръсте, извини ме за малко…
Бъчваров става от масата, взема под ръка бъдещия си сътрудник и му казва за назначението.
И тръгва Петър Василев с неописуема радост и благодарност за Варна, за да се включи веднага в репертоара на театъра за сезон 1934/1935 година. Там във Варненския театър, актьорът прави първата си роля и излиза на сцената в постановката „Престолът” по Иван Вазов, на режисьора Юрий Яковлев.
Така започва пътят на един от големите ни български театрални актьори-живата история на националната ни култура през последните 75 години.
Роден през 1911 година в Старозагорското село Сладък кладенец, в бедно семейство с шест деца, Петър Василев ще извърви дълъг и труден път до голямата сцена, за да изиграе над 350 роли в театъра, киното, радиото и телевизията. Съратникът на Иван Попов, Адриана Будевска, Роза Попова, Петя Герганова, Владимир Трандафилов, Олга Кирчева, Константин Кисимов- златната плеяда на Народния ни Театър.
Вече 1944 година по препоръка на неговият учител Стоян Бъчваров, актьорът Петър Василев е част от трупата на първият ни театър – Народен театър „Иван Вазов”-София, където дебютира в пиесата „Часовникар и кокошка” на Иван Корчега. И така до 1989 година е в щатната трупа на националния театър.
Запомнящи, трогателни и неповторими ще останат ролите му в постановките: ”Ученикът на дявола” на Бърнард Шоу, ”Иванко” на Васил Друмев, „Добре скроеният фрак” на Габор Драгей, ”Големанов” на Ст.Л.Костов, Хаджиев в „Златна мина” на Ст.Л.Костов, Кольо Шопа в „Подвигът” на Асен Разцветников, Златил в „Боряна” на Йордан Йовков”, в „Хъшове” от Иван Вазов и още стотици роли, както и в киното във филмите:”Под игото” на Дако Даковски (1952),”Снаха” на Г.Караславов (1954), ”Точка първа” на Б.Дановски (1956), ”На всеки километър” на Л.Шарланджиев и Н. Чернев,”Специалист по всичко” на Петър Василев-Милевин и други.
„Щастливо съм записан в пожълтелите общински тефтери на сгушеното красиво село между южните склонове на Средна Сърнена гора и Чирпанските възвишения със сладкото име Сладък кладенец, или Шекер бунар – ще каже в словото си през 2002 година по повод 90-тият му юбилей, Петър Василев. И с нескрит патос, и родлюбие, обич и благодарност ще продължи – с живописната си местност, обградена с венец от много върхове, наредени като огромни тракийски могили, с неръкотворни излази към потъналата в млечносинкава мараня Тракия:на изток по течението на нашата Съзлийка към Старозагорското поле, на запад през Сърневец и Съединение, нататък към древния Пловдив. Шекер Бунар! От детските ми години, той се засели дълбоко в душата ми с чудесната си южна пролет, окичена с люляци и рози и всякакви цветя, с които украсявахме някога скромното си любимо училище на 24 май. С пламналото жарко лято, непосилен селски труд, с литналите към небето волни жетварски песни, с неговата морна златна есен и лунните седенки, страшната му снежна зима, януарските дълги нощи и празници в буйни веселби. Шекер Бунар с неговите работливи, мъдри и добри хора, и тук-там доживели до дълбока старост побелели старци, оцелели от турското робство! В този малък свят пораснаха детските и юношеските ми години и сили, тук се създаваше моята душевност, тук се раждаха първите ми впечатления от живота, моите неопределени жажди и мечти пред неизвестното бъдеще! И тук в Шекер Бунар изиграх първото си театрално представление „Божествена комедия” от Сава Злъчкин…” И продължава словото му с трогателни списъци на загиналите във войните, пленниците, вдовиците и сираците, и с още по-трогателни думи свършва то, а именно: ”…И точно тези дълбоки преживявания през моите детски и юношески години пробудиха у мене мечтата да служа на хората със сърцето и душата си! С тази мечта стъпих на сцената!”
Колко трябва да си душевно извисен и богат духовно, за да имаш една мечта-да служиш на хората – си мисля аз. Тази си мечта актьорът, българинът, общественикът Петър Василев я изпълни във всякакъв смисъл – достойно и всеотдайно до последния си ден.
И заради голямото ти дело, Майсторе на театралното българско слово, за голямото ти родолюбие и човешко сърце, нека тези редове написани от мен, бъдат моята скромна заря към светлата ти памет!
Добрин Добрев
Бел. на ред: За написването на статията са използвани цитати от книгата „Петър Василев – със сърце и душа” – съставител Румяна Василева, изд.”Сиела”-2011 година и Годишник на Народен театър „Иван Вазов”-София. Благодарим!
Коментирай първи