Той е роден на 19 юни 1916 г. в Добрич. Издънка е на стар възрожденски род от Котел, чието начало се губи в първата половина на ХVІІІ в. Мъжете от фамилията се славели с красота, любознателност, непримиримост към неправдата и гордост, че са българи. Заради красивия им външен вид, техните съвременници ги нарекли Аполоновци. От Аполоновия род са Неофит Бозвели и съратникът на Г. С. Раковски – „Списовача“ Панайот Хаджидобрев – първият преводач на произведенията на Виктор Юго в България. От неговия прякор идва и фамилията „Списаревски“. Същият род е дарил на Нова България много патриоти и учени: генерали, академици, министри, музиканти, съдии, поети, а и военни храбреци.
Един от тях е Димитър Списаревски – едноименен чичо на нашия герой – кавалер на много български и сръбски ордени за храброст. Но в самия край на Междусъюзническата война същият е съсечен при Злетовска река като парламентьор при сърбите, само защото остро реагирал срещу техните ругатни и хули по адрес на България, които петнели офицерската му чест…
До ноември 1919 г. семейството на Списаревски живее в Добрич, преименуван в Базарджик от новите румънски власти след Ньойския договор. Бащата – запасният офицер Светозар Списаревски, бил истински българин, не признавал разпоредбите на репресивната румънска управа и шумно демонстрирал националната си принадлежност.
В кръчмата, където понякога се отбивал вечер, заръчвал само български песни и до късно, сякаш на инат, запотените чалгаджии свирели с леи по челата „Шуми Марица”. Това окончателно вбесило местния румънски пристав и през една студена нощ жандармите натоварили багажа на семейството в една каруца и го повели към близката граница. Така тригодишният Димитър се озовал емигрант в собствената си Родина. Може би именно от тази трагична нощ у бъдещия български офицер започва да се гради яростно недоволство от тежката участ на победена България, ненавист към завоевателите на родна земя и силно чувство за национална принадлежност.
Първоначално семейството живее в Лом, а после финансовият инспектор Светозар Списаревски започва работа в София, където Димитър е ученик във Втора мъжка гимназия. Момчето расте високо, здраво и буйно. Отличен гимнастик, плувец и футболист, той опитва от всичко в спорта – малко борба, малко бокс, изобщо се подготвя да бъде мъж на място. Впрочем не са редки случаите, когато в шумните хлапашки разправии с твърда ръка налага справедливостта, такава, каквато я разбира. Но това става винаги честно и след като го предизвикат.
Такъв е и във Военното на НВ училище – буен и непокорен юнкер, корав и неудобен за огъване по каноните на строевия устав. Но един ден, когато капитанът-летец се изправя пред строя и съобщава, че се търсят десет души, които желаят да сформират клас от бъдещи пилоти, Спаича извървява първи десетте крачки на своето „да”. Нестандартен като човек, той избира и не съвсем стандартно решение за бъдещата си офицерска кариера – нито кавалерист, нито пехотинец да речем, а „дърво без корен”. Капитанът го разглежда известно време с любопитство и нескрит интерес и докато другите още се колебаят, отсича: „Началото е добро! Да видим нататък!”
„Беше 20.XII.1943 г… Поручик Списаревски се огледа наоколо и видя пред себе си водача на групата бомбардировачи. Ако можеше да го свали, щеше да смути останалите и да им обърка плановете… Натисна спусъка… После още веднъж… Но оръдието и картечниците мълчаха. Боеприпасите бяха свършили. Тогава?!… И той реши!
После видя как тялото на бомбардировача все повече и повече нараства. Как запълва пространството пред неговия Ме-109… Докато се вряза в него… Със страшна сила!…“
През 1943 г. „живата торпила” поручик Димитър Списаревски е награден посмъртно с Кръст за храброст и е произведен в по-горен чин – капитан. Десетилетия по-късно, със специална заповед на министъра на отбраната, капитан Списаревски е произведен в чин полковник.
Добрин Добрев
БР: За написването на статията са използвани материали от „Бойната слава на България”, „Добруджанци в науката , и бойното дело”
Благодарим!
Коментирай първи