„ЙОВКОВ – УЧИТЕЛЯТ ПО ЖИТЕЙСКА МЪДРОСТ”

Днес се навършват 77 години от смъртта на Певеца на Добруджа

 

„Ханът на Сарандовица в Антимово не беше само на кръстопът, а на едно място, дето се пресичаха много пътища. И есенно време, когато от цяла Добруджа тръгваха керван подир керван коля към Балчишката скеля и към водениците във Ватова, нямаше през де другаде да минат, освен през Антимово, край хана на Сарандовица. Тогава тук започваха весели дни. Вън всякога можеха да се видят разпрегнати коля и докато прегладнелите коне дремеха под чуловете си – в хана свиреха гайди, чуваха се провиквания, а от време на време дюшемето захващаше да бумти, като че се продънваше под юнашката ръченица. Влезеше ли човек вътре, виждаше от пода до тавана да плува синя мъгла от цигари, а сред нея – калпаци, обърнати кожуси и мустакати, опалени от слънцето и от вятъра лица. Всички гълчаха и ако и да имаше и седнали, повечето стояха прави, с чаша вино в едната ръка и с камшик в другата – уж все готови да си ходят.

А зад тезгяха, сред пушека и мъглата на печените наденици, стоеше Сарандовица, снажна, мъжествена, хубава и в напредналата си възраст, със завити около ръченика си коси и със запретнати ръкави. Тя наливаше вино, приготвяше закуски, командуваше слугите и макар да беше претрупана с толкоз работа, пак сварваше да отвърне на някоя подхвърлена отдалеч шега, да се усмихне, дето трябва, да посрещне и изпрати гостите си с по някоя добра дума.

В кьошето до тезгяха пък, чужд на всичката тая глъчка, полегнал върху масата или отхвърлил глава назад тъй, че бялата му брада стърчеше напреки във въздуха, дремеше Калмука…

Тъй бях запомнил аз Антимовския хан. Чак до късно през есента, докато времето беше хубаво и пътищата сухи, ханът се пълнеше с хора и веселбите продължаваха непрекъснато. Старото вино се изпиваше и започваха вече да идат колата на преславските винари, които носеха големи бомби с непрекипяло вино, с душници от тръстика и с възглавници от сух папур….”

Из „Антимовският хан” по Й. Йовков

 

 

Какво магическо слово, все едно иде от библията – и това Йовков, нашият , добруджанският символ, бих казал светец в литературните анали на Добруджа и България, тези редове са за него, с обич и преклонение, потапяме се в разказа на сладкодумната Кремена Митева – Уредник на Дом-паметникът „Йордан Йовков – Дора Габе” – Добрич:

Името на Йордан Йовков неизменно се свързва с името на Добруджа, където той живее само около десет години (1900-1902; 1904-1912; края на 1918 – началото на 1919), но която се превръща в негово постоянно творческо вдъхновение.

Широко известно е и твърдението на писателя: “Във всяка моя работа, мисълта ми е там (в Добруджа – бел.авт.); там е моят пейзаж, там са героите ми – битът, работата и съдбата им. Пък и аз с всичките си спомени и с цялото си същество принадлежа на Добруджа”. Затова никак не е случайно, че го наричат Певеца на Добруджа. Действително за Йовков тя е изворът на неговото творческо вдъхновение, един белетристичен Ханаан. И до днес обикновени читатели и специалисти търсят мястото на Антимовския хан, прототипите на Албена и Боряна, слушат гласа на Каралезката чешма.

Йовковата Добруджа е мистична равнина, из която се вият пътища като змии, златеят узрели жита, изпъстрени с ален мак и синя метличина, а самотни брястове бдят като стражи над равнината. Добрич е градът, от който, по думите на писателя, “излизат пътища по всички посоки като лучите на звезда” (“Песента на колелетата”).

Тук е и единственият музеен комплекс в страната, посветен на белетриста: къща музей и дом-паметник “Йордан Йовков”.

Къщата музей “Й. Йовков” е уредена през 1968 г. в родния дом на Йовковата съпруга Деспина Колева. И до днес музеят разтваря гостоприемно врати, за да покаже къде се е венчал писателят след края на Първата световна война – тогава все още млад офицер от запаса. В така наречената “голяма стая” на този дом на 15 декември 1918 г. се вричат във вярност обещаващият писател Йордан Йовков и добричлийката Деспина Колева. Венчавката им е вписана под номер 41 в “Регистъра за венчанията през 1908 до 1920 г.” на църква “Св. великомъченик Георги” в Добрич.

В дома на съпругата си белетристът започва да пише първата си следвоенна творба – повестта “Жетварят”. От прозорците на “голямата стая” той наблюдава варненското шосе с изтеглящите се по него български войски и пише на своя бивш съученик Григор Василев: “Окончателно съм решил в себе си, че било с голям или малък успех, призванието, от което не мисля да се отказвам, ще е литературата” (3 ноември 1918 г.). И действително оттук нататък той рицарски се посвещава на литературата – на нея отдава всичките си сили и време, чужд на светски прояви, политически пристрастия, дори отказал се от малките човешки радости като приятелски визити и семейни разходки.

Според Никола Атанасов или Чичо Кольо „Щъркела” от Безводица, ето тук е бил Антимовския хан. Тази нива се намира до село Змеево и събира няколко пътища за към скеля в Балчик.

След Освобождението на България от турско робство подемът на народа ни се отразява в повече раждаемост. Селяните започват да работят земята си, занаятчиите откриват работилници, а търговците разширяват своята дейност, като откриват магазини и складове. Пристанището в Балчик започва да функционира усилено. Селяните от цяла Добруджа тръгват към зърнената борса, наречена “скеля”. Тогава заработва Антимовския хан с пълен оборот. Приютяват се пътуващите селяни от цяла Добруджа.

През 1911 г. се построява железопътната линия Добрич – Ген.Тошево – Констанца. Вдига се и речното пристанище в Силистра. Много зърнени складове се откриват там и в Добрич. Скеля (зърнената борса) замира. С нея – и Антимовския хан.

През лятото на 1913 румънската войска окупира цялата Южна Добруджа. През есента на 1914, един румънски обоз, преминавайки, запалва Антимовския хан. Легендата разказва, че е станало след разправия със собственичката. Окупацията продължава до 1916 г.

През септември 1916 румънците откарват по-голямата част от мъжкото население на Добруджа във вътрешността на Северната ни съседка. Те се придвижват с каруци, пълни със зърно. От село Безводица са откарани 29 коли и техните собственици. На път за Румъния спират на кладенеца пред Антимовския хан, сладководен, известен като „кладенецът на кадънката” – да напоят конете и воловете. Намирал се е до село Иланлък – сега Змеево. На двайсетина метра виждат натрошени керемиди и много дребни камъни. На това място е бил Антимовския хан, описан от Йордан Йовков.

През есента на 1940 няколко военни автомобила спрели пред къщата на баба Мария в Змеево. От колите слезли непознати военни и цивилни. Похлопали и попитали Къде се намира „кладенецът на кадънката”? Тя им го показала. Те отишли да го разгледат и поискали да разберат нещо повече за сградата до кладенеца. Отговорила им, че когато се омъжвала сградата не била разрушена и това е бил Антимовския хан, разрушили го румънските колонисти. Военните благодарили и си тръгнали.

На другия ден баба Мария научила от кмета, че единият сред военните бил цар Борис III, който се интересувал от това как се организира отново българска власт в Добруджа.

След много време се направил опит да се определи мястото на хана и той да бъде изграден наново, но така и не се спогаждат съседните села къде трябва да се дигне той. Едни искат да е на пътя до Змеево, други си го искат в Дропла…
Тръгваме от Добрич към Балчик. По пътя научаваме къде се е минавало напряко за Каварна, но сега е разорано. В средата на село Сенокос се отклоняваме наляво – за Дропла, сочат табелите. Пътищата са трудни, да не обиждаме държавата. Първото село е Пряспа. След него в пояса е минавал пътят за скеля в Балчик. Дропла – насред селото и сега има едно заведение наречено “Антимовски хан”, но и самите собственици и работещите в него признават, че това не е мястото на истинския рай на Сарандовица, че няма нищо общо. После се хваща път за Балчик, от който се отбиваш наляво за Змеево, което е на около 6 км от Дропла. Прекосява се цялото, като се държат левите завои. Долу в ниското вляво е старата мелница, описана от Дора Габе. Змеево е голямо, но запустяло. То обединява три махали – Иланлък, Енбие махле и Куру Махле. По пътя в един момент остават къщи само от дясната страна. Отляво е поле. Завиваме надясно, край къщите на Райнови – същите, дето Царят питал къде е Ханът. Заораваме в къра – буци и бурени – път почти не се вижда, но все още има. 50 метра. Там е.

Преди 12 години не е било обработено, но сегашните арендатори са разорали дори двора на Антимовския хан. Едри камъни стърчат около и в мястото, което сочи Чичо Кольо. От буйната пшеница на север и сега се извива път…

По материали на  Кремена Митева – Уредник на Дом-паметникът „Йордан Йовков – Дора Габе” в Добрич.

От Добрин Добрев – Добруджанеца