Върви народе възродени…

“Учителят в чужбина е истински мисионер”

Нели Делчева, носител на отличието на “Българският Вестник” в Кипър -“Учител на годината” за 2012

 

Наближава 24 май. Като „Учител на годината” за 2012 по-различно ли е сега усещането за наближаващия празник?

Благо на душата от признанието за учител на годината. Преди да го получа си мислех, че няма особена разлика. Мотивацията за работа си я имам, откакто съм станала учител, но когато научих, особено когато получих наградата, наистина беше един балсам за душата, който продължава да ме кара да се чувствам удовлетворена. За един учител признанието е едно от най-важните неща в професионалния му живот.

Това ли е наистина за един учител най-големия ден – 24 май?

За един учител големите дни са училищните празници – първият учебен ден, краят на учебната година и 24 май, който откак се помним, е празникът на училищата. Това е голям празник не само за нас, но и за всички българи, според мен. Дай Боже да си го съхраним завинаги!

Вие помните как се празнуваше 24 май в България преди години – с манифестации, с много тържественост, с програми, с отличаване на най-добрите ученици. Много от нещата и сега се правят. Липсва ли Ви това в Кипър?

Изключително много ми липсва. Това беше едно от нещата, които ме караха много да страдам първите години. Особено когато гледах манифестациите на кипърските училища, аз винаги плачех неудържимо. Може би това беше и допълнителният тласък да работя по-усърдно за създаване на българско училище, някакво българско средище тук, което да ни даде възможност и ние да си правим празниците – децата ни да учат родния език и да си имаме повод да организираме празник на буквите.

Кой Ви е най-хубавият спомен от 24 май като учител?

Връщайки се назад в годините – 24 май винаги си е бил хубав празник. Дори когато отричат манифестациите. За училищата това наистина беше един тържествен и хубав момент. Когато направихме българските училища в Кипър, беше трудно да се проведе нещо такова на острова. В различните градове се опитват да правят празници, но такова масово събитие е трудно да бъде осъществено. Затова един от хубавите ми спомени тук, е един общ празник, който направихме в Лимасол, където успяхме да подредим децата, макар и една малка група, и да направим една манифестация, подобно на тези, които правехме в България и след това да си направим празника с нашата програма – с българските песни, стихове, сценки. Беше прекрасно и ще ми остане мил спомен.

Освен еуфорията от празника, какво друго означава за Вас 24 май? Има ли у Вас самочувствие за месианската роля на учителя, като фигура, изграждаща нация, самосъзнание като цяло?

Да, аз вярвам в това, че за да бъдеш учител, това трябва да ти е мисия, трябва да ти е призвание и съм много благодарна, че така го усещам за себе си. Освен това съм изключително щастлив човек, смятам, че имам огромен късмет да работя това, което обичам и да обичам това, което работя. Затова съм безкрайно благодарна на съдбата, че успях дори и толкова далеч от България, отново да правя това. И вярвам, че учителят наистина е мисионер, или поне трябва да бъде такъв. Това не е просто една от професиите. За наша огромна радост мисля, че повечето от учителите тук, в българските училища в Кипър, са такива и затова училищата имат такъв успех.

Напоследък икономическата ситуация в Кипър доста се промени, за съжаление към лошо. Това отразява ли се по някакъв начин на българските училища?

Да, защото някои родители започнаха да търсят документи за заминаване за България. От контактите, които имаме с тях, задават въпроси за това какви документи ще трябва да подготвят, ако си тръгнат през лятото. Хората тактично ни подготвят за това, че най-вероятно през есента детето няма да бъде при нас. Но това ще стане ясно през септември, октомври.

Възможен  ли е най-лошият сценарий – да бъдат затворени училища заради това?

В близка перспектива не виждам такава възможност, тъй като българските училища в чужбина съществуват при наличието на минимум 10 деца. А в нашите училища има и много деца от смесени бракове, които едва ли ще заминат за България. Така че училищата ще продължат да съществуват, но с по-малко ученици.

Казахте, че най-голямото удовлетворение за един учител е признанието. Имате ли ученици, които са вече пораснали и са постигнали успехи, с които и Вие се гордеете, с мисълта, че частица от тях се дължи и на Вас?

Да, аз съм повече от 20 години учител и имам доста големи ученици. Поддържам контакти с много от тях. Има такива, които влязоха в политиката, такива, които се занимаваха с филологии и езици и сега ми разказват за успехите си в чужбина. Но аз пак продължавам да твърдя, че признанието не е само това. Разбира се гордост е да чуеш „Госпожо, благодаря Ви!”  Но са признание понякога и много дребни неща. Сега, когато бях отсъствала, се връщам и една малка ученичка ме посреща с думите „Знаеш ли колко ми липсваше, госпожо Нели!” Това също е признание.

Кой е бил най-трудния Ви момент като учител?

Аз не съм имала кой знае какви трудни моменти, от гледна точка на разочароващи моменти. Ако трябва да посоча наистина труден момент, това е, когато не бях учител. Тези няколко години в Кипър, докато успеем да направим българските училища… Сънувах училището, сънувах, че преподавам. И може би това ми беше най-трудния момент. Педагогически предизвикателства има много, но те не са толкова голям проблем. Те не са ми създавали такова усещане за болка, както когато не можех да упражнявам професията си.

Каква е разликата да си български учител в България и в Кипър?

Учителят е мисионер. Но когато си в България, малко като че ли не се осъзнава това. А когато си в чужбина, тогава наистина го чувстваш. Защото трудностите, с които се сблъскваш са много повече, борбата, която водихме, за да постигнем създаването на училищата беше изтощителна. Затова един учител в българско училище в чужбина, според мен има достатъчно поводи за гордост заради това, което прави за тези деца, че те ще съхранят родния си език. Учителят в чужбина е истински мисионер.

Споменахте за деца от смесени бракове. Има ли у тях някакво българско самосъзнание, опитвате ли се в училището да изграждате такова? Успявате ли да ги накарате да се чувстват и българи?

Да, разбира се, че се стремим  да изграждаме българско самосъзнание. Но това до голяма степен зависи и от семейството. Там, където има баби и дядовци от България и в къщи се говори на български език, имат по-добра представа и усещане. Много показателен е примерът с две момченца близнаци, които бяха в нашето училище, бащата е кипърец, а майката българка, от които единият беше с нагласата, че е роден в България и е българин, а другият беше роден в Кипър. Така че децата трябва да чувстват и България и Кипър като две родини.

Когато празнувате 24 май, децата разбират ли, че това е празник за тях, защото са българи, защото са в българското училище?

Това е един от малкото празници, които болшинството от децата знаят. Ако за другите празници много често се объркват кой празник какъв е точно, за 24 май дори и най-малките знаят, че това е празникът на Кирил и Методий, празникът на нашата азбука. Това се опитваме да насърчаваме, защото 24 май е празник и  за цялата българска общност. Защото ние винаги каним всички, не само родителите на нашите ученици. И винаги на тези празници има сълзи на умиление и радост, на носталгия.

Какво ще пожелаете на Вашите колеги в Кипър по случай празника?

Най-напред да са здрави, за да имат сили да удържат на трудностите, с които се сблъскваме тук. Защото те са много. Да продължават да имат ентусиазма и мотивацията да работят с учениците, да съхраняват у себе си тази родолюбива мисия, която следваме тук, за да продължаваме да бъдем апостолите, които водят децата към по-добро.

Живка Милова