Трима добруджанци за Добруджа: Соня Терзиева – Моят свят започва от Добруджа

Моят свят започва от Добруджа. Всички първи неща в живота преминаха там -първата глътка въздух, първото запознаване със света, първата учителка, първата любов…

Да се родиш в Добруджа, означава да се родиш с усещането за необятност и безкрайност. Чувството е, че няма бариери и препятствия пред теб. Всичко е простор – поле и небе, безкрайни, докъдето ти стигат очите. Може би затова любимият ми цвят е жълтият. Слънчогледите, пшеницата – където погледнеш,  все жълто и красиво, сякаш си се гмурнал в слънцето. Студените и ветровити зими не ми харесваха. Очаквах с нетърпение да се изнижат и да се появи зеленината, за да премине отново в любимото ми жълто. След това се появяваше черноземът – най-богатата и плодородна почва на България.

Тогава не осъзнавах какво богатство е това, но слушах разговорите на възрастните хора, които благоговееха пред земята. Сега го разбирам и следя с тревога това, което се пише за шистовия газ, за наводненията, за обезлюдяването. Израснах сред най-добрите хора, които познавам – моите баба и дядо. Те бяха типични добруджанци – мъдри, уравновесени и благородни, като добруджанската земя. Бяха живата история на Добруджа. Четяха и пишеха на два езика. Бяха преминали през румънско и българско училище. С времето позабравиха румънския. Баба ми сядаше на шевната машина и пееше добруджански песни. Не беше много добра певица, но пееше вярно, все пееше, не спираше. От нея познавам добруджанските песни.

Постепенно идилията от детството започна да преминава. Животът се промени. Настанаха трудни времена. Разделих се с Добруджа и тръгнах за Кипър. И тук, като че ли преоткрих отново Добруджа. Всичко беше сякаш завръщане в детството – спокойствието, провинциалния привкус, добрите простодушни хора, готови винаги да ти помогнат. Може би, затова вече толкова години живея тук.

Кипър е много близък до Добруджа по много неща. И има жълто, много жълто, но сега започна да ми липсва зеленото.

Сега, когато кажа, че си отивам в България, в съзнанието ми изникват добруджанските полета. Представям си мислено колко часа ще пътувам, колко красота ще видя по пътя – планини, реки, градове, села… И накрая ще стигна до обетованата земя – необятната Добруджа. Там са хората, които ме очакват, и които очаквам да видя. Там са спомените ми, там са приятелите, там е домът ми – все свети за мен неща, които не се купуват с пари. Всеки път установявам, че на пръв поглед всичко си е по старому, но после осъзнавам колко дълго съм отсъствала. Нови сгради, променени магазини, нови имена на познатите обекти – пребоядисани, лъскави, неразпознаваеми. Появил се е и нов цвят в добруджанските полета – лилавият. Там вече се отглежда много лавандула. За щастие в Добруджа няма пустеещи земи, земята се използва пълноценно, но много от селата вече са почти напълно обезлюдени и замиращи. Най-много някой старец да потропва все още с бастуна си. Голямата ми болка, обаче са хората. Тези хора, които имаха широки, необятни души, днес са се свили в домовете си, обезверени, неспособни да общуват нормално помежду си, недоверчиви и без усмивки по лицата. Какво се случи с добруджанеца? Изобщо, какво се случи с българина? Това ме подтиска и бързам да се върна отново в Кипър, в другата България, или по-точно в другата Добруджа, в настоящия ми свят.