„Р-р-р-р, джав-джав-джав! Мяууу? Кукуригу-у, кудкудяк… Грух, грух, гру-у-х! Квак-квак-квак?! Дрън-дрън, та пляс“.
Приблизително така звучаха, звучат и сега, плиткоумните коментари на наши специалисти за положението в Гърция. Пишман политолози, социолози, квартални икономисти и всякакви платени имбецили търтиха в луда надпревара кой пръв да наругае южната ни съседка. Да посочи азбучни истини за несигурното й положение. Какво е трябвало да направят във времето некомпетентните й правителства и какви възможности да заробят народа си са проспали. Да продадат, както у нас, печеливши държавни предприятия за по едно евро официално и за много скришни евра под масата – по утвърдена балканска традиция. Да подарят на чужди фирми подземните си и надземни богатства, енергетиката, водните запаси. Да сринат икономиката и да затрият селското стопанство.
А докато си поемат дъх между тези благородни занимания, адресирани изцяло към благото на Елада, да окрадат някоя и друга Корпоративна банка. Към тези добри хрумвания нека добавим възможността за ампутация на пенсиите. Правото хем да работиш, хем да си под прага на бедността. А на всеки осем минути, както отдавна е у нас, някой да умира, без да му е дошъл редът. Поради тези въпиющи пропуски телевизиите ни показваха огромни банкоматни опашки. И глухите разбраха, че 200 хил. нашенци, намерили препитание оттатък границата, могат да се върнат и да се наредят пред бюрата по труда. Никой дървен философ, обаче, не спомена защо те печелят хляба си в Гърция, а не в родината. И колко безработни се падат на един работещ у нас срещу колко – „там“. Защото е далеч по-удобно да видим сламката в чуждото око, отколкото гредата в нашето. Да слушаме в упование лъжите на инфантилни политици, че живеем в земен рай. Че помощи, чуждестранни инвестиции, дарения и прочие вкусни сънища идват към нас лавинообразно. Само стой, та гледай…
Да, положението на Гърция не е розово. Там ще има трусове и много проблеми. Как ще бъдат решени, засега е неясно, но не това е повод за настоящите редове.
Като голодупи българи, отличници на ЕС, се интересуваме повече от местните си радости и скърби. Хубавите вести се оглеждат в по-нататъшното провеждане на реформи по схемата „нито крачка напред, две назад, подскок на място“. Като следствие от тази динамика данъкът добавена стойност у нас продължава да бъде 20%, а в Румъния – 17,5%. Пак там от 1 юни т.г. за храните той падна на 9% – какво става, нали са на светлинни години зад нас? В Гърция е 18%, в Зимбабве, Бангладеш и Барбадос – 15%, в Нигерия, Панама, Сингапур, Япония – 5%, но, млъкни, сърце… Затова пък в икономиката нямаме равни: „Спад на инвестициите, бавен растеж, висок дълг и хронични бюджетни дефицити поне до 2016 г. Прогнозата на българското министерство на финансите е за 2% растеж догодина. Брюксел обаче очаква реалният БВП да нарасне с едва 0.6%, а дефицитът по държавния бюджет да надхвърли позволените 3%“, според изявления в пресата.
Ще видим и не само ще видим, но ще усетим прогнозите на гърба си. Винаги е ставало така. Едрите приказки в публичното пространство са едно, ужасът на делничната безизходност – съвсем друго. Тя вече се наслагва лавинообразно, без някой някому да търси отговорност.
Помним, че от Здравната каса бяха иззети 1,5 млрд. лв., които и сега не се знае за какво са похарчени. Официално се твърди, че са отишли за пенсии. Тогава – къде и защо са загробени вложенията в пенсионните фондове? Кои политици-самодейци са пряко отговорни за подобен грабеж? Защо самата Здравна каса е все на червено и случайно ли е това? Какъв е смисълът от съществуването й, щом финансово не покрива редица неотложни лечебни пътеки? Вече всеки пети у нас не може да се лекува поради липса на пари и пак всеки пети лекува стреса си с алкохол. Затова пък от новопостроените 45 болници, 44 са частни. Кой и по какви критерии издава разрешенията им? Къде да се дяват с празни портмонета Белчо и Сивушка, ако не им се мре без време? Не са ни потребни министри – политически креатури, а специалисти с доказан опит. В икономиката. В правораздаването. В селското стопанство, образованието и навсякъде, навсякъде, навсякъде.
Искаме да усетим политическа воля за промени, но от смешниците в Народното събрание не ще я дочакаме. Голословните речи и кухите обещания не се ядат и не лекуват. Нито имат оздравителен ефект върху прогнилата плът на българското общество. Сега, като нечувано достижение, се тиражира създаването на Национален съвет по антикорупционни политики. Под гръмки аплодисменти, в светлината на държавните прожектори, се кълчи поредното служебно чучело. Нали имахме правителствен проект БОРКОР (борба с корупцията)? Нали работеха с пълна пара парламентарни комисии, всякакви подкомисии и активисти? Под заплахите им техните „клиенти“ си падаха от смях. Други навреме са били предупреждавани да се покрият, а част от тях сами вече са членове на антикорупционните звена, бели като гълъби. В какво се крие новото сега? Ами, в името – Национален съвет. Той носи ли нещо от предишните структури? Да, в богатирския смисъл на начинанието, чийто девиз е: „Пременил се Илия, като се погледнал – пак в тия!“ Треперете, нарушители! А че ще пребъдете в българската действителност, няма никакво съмнение…
У нас, оказва се, има различни по вид и кръвожадност нарушители. Сега на мушка са клошарите, бъркащи в столичните контейнери за разделно събиране на отпадъци. Софийска общинарка е родила, навярно след дълги безсънни нощи, официално тиражираната идея те да бъдат глобявани между 300 и 1000 лв. Безумието е подкрепено от фирми за рециклиране на същите тези отпадъци. Защото бездомните и гладни грабители оставяли на фирмите вторични суровини в обем от 7-9%, вместо очакваните 80%. Мастит фирмен бос дори бе научил, че те са добре организирана престъпна група, печелеща милиони и притежаваща скъпи коли. Явно, бъркането из казаните е тяхно странно занимание. Нещо като най-новата мода на пияните младежи в наш известен черноморски курорт: да дефекират в хотелските басейни и след това да се превиват от смях пред погнусата на околните. Но, да се върнем към глобите. Ако клошарите са такива паралии, глобата няма да ги стресне и размерът й трябва да се увеличи многократно. Или към всеки да се прикрепи по един полицай за контрол. Тогава боклук ще има за всички, дори можем по линията на импорт-експорта да разменяме смет за сливи. Да, новото време изисква откриване на още незаети печеливши ниши в бизнеса. Българският принос ще е тук, при това без много да се потим…
Вярно, лято е, горещо е. И в новини от наша национална телевизия разбрахме как в жегата българките да не се събличат, а да се обличат, за да им е хладно. Показана бе някаква странна птица с пола до под петите, с блуза и яшмак. Тя съвсем сериозно обясняваше, че откакто приела исляма и се носи по изискванията му, не се плаши от жегите. Нямаме нищо против ничия вяра. Но подобни поучения с толкова явен дебелашки контекст са прекалени дори за България.
България… Страната, където първо сме отворили очи и която тачим. И за която се твърди, че заедно с Турция скоро може да бъде ударена от терористи. Многострадална Родино: изричаните критични слова не са подигравка към днешния ти хал, а вопъл, защото те обичаме. Защото ни боли за теб и не искаме да умираш за света. Сега всякакви наглеци те грабят, продават, поробват и храчат по светлия ти лик. Ще има ли някога промяна? Кой, кой ще ми каже, Родино?…
Георги Н. Николов, литературен критик и публицист
Специално за „Българският Вестник” в Кипър
Be the first to comment