Обичам България!!!
Обичам българските гозби, мамините очи красиви и мъдри, невероятното чувство за хумор на сина ми, очарователната му усмивка, вкуса на морето ни, бриза на Варна, обичам да пея химна зад граница, да възхвалявам красотата на природата ни, да се гордея с богатата ни история, обичам всичко българско и родно …, но от разстояние. Трудно ми е да обичам България живеейки в нея, безкрайно ми е трудно дори…
Първият ми гурбет беше преди около седем години в Германия. Разкъсвана между майчински противоречия (аз съм самотна майка) и финансови затруднения за битово оцеляване и почти развиваща се форма на фобия – сметки, приех направеното ми предложение да работя в Изерлон (27 км от Кьолн – бившата ФРГ). Това беше най-трудното ми решение след решението ми за развод, няколко години по-рано. Синът ми по това време беше само на 16 и никой не се съгласи да се ангажира с контрол над него. Единствено приятелката ми Веси обеща да се отбива понякога, да посещава родителските срещи и да се подписва като попечител, ако се наложи. Давах си ясна сметка за риска, който крие ситуацията, дълбоко обаче в душата си много разчитах на самия него. Съзнавах, колко е изкусително съчетанието – сам в къщи, без опека, но финансово независим. Това беше годината на негово съзряване – налагаше се сам да се грижи за себе си – да си приготвя храна, да изпира дрехите си (не на ръка, разбира се), да погасява сметките за ток, вода и телефон, да съумява да разпредели разходите си до следващия трансфер, да опази душата си, нервите си, зъбите си, здравето си, а това, съгласете се с мен, никак не е малко, никак лесно.
Седмица преди да замина написах 16 страници от указания, съвети, препоръки, телефонни номера на лекаря, приятели, роднини. Исках сина ми да се справи и той го направи повече от отлично, и тогава разбрах, че си е струвало. Всеки 3 месеца се прибирах, защото бяхме на визов режим, а предложението да остана 1 година на договор беше неприемливо за моята ситуация. Исках да бъда със сина си поне за по 3 месеца, което никак не е малко, имайки в предвид възрастта му. И така в продължение на 2 години до окончателното ми решение да се прибера.
Бях много щастлива, че отново съм в къщи, предстоеше абитуриентски бал на сина ми и стотици безкрайно хубави дни, имах планове и нови мечти, които смятах, че сега вече мога да реализирам. Бях решила, че патриотичните ми чувства вземат превес над трудностите ми в България, и че въпреки поредицата от почти невъзможни за осъществяване човешки права (от 11 до 18 годишна възраст на сина ми не съм получавала детски добавки) – искам да бъда българка в България.
Цялото обаче очарование на прекрасните български гласове, планини, езера и прочие, се стопи за не повече от половин година в борбата си да докажа, че имам ценности, устои, хъс и ентусиазъм, че мога да се заема с предприемаческа дейност, че противоречията в законодателната система, данъчните институции и т.н., не ме правят по-малко българка, по-малко майка. Аз съм добър данъкоплатец, добра гражданка. И когато изчерпах всичките си лични основания „за и против”, започнах да планувам ново излизане в чужбина за временно пребиваване, имам син, който ме чака. А когато някой ви чака, винаги се връщате…
Всъщност – не винаги! След едномесечно търсене по фирми и обяви се оказа, че съм добре дошла и в Кипър, и в Англия, но поради трудността ми да избера логично – лош климат, но добра заплата или обратно, избора си оставих на монета от 50 стотинки, която хвърлих на ези-тура. И съм в Кипър, защото „ези” беше Кипър. И така вече три и половина години продължава да бъде Кипър. Защото се оказа благосклонен към мен, защото ме накара да се чувствам у дома си, да бъда себе си, тук успявам да погася разходите си, да помагам финансово на сина си, който отдавна е самостоятелен (никой не ме чака в къщи), и да стигна до прозрението, че освен борба, животът може и трябва да бъде радост. Че понякога трябва просто да отворим друга врата и да поемем друг път. Че нашата истина има друга действителност.
Всеки тук си има своята история, оправдания, обстоятелства, своето „защото…” И аз също…
Причината да напусна България за втори път е същата, поради която заминах и първия път. Моите основания са във всяка написана по-горе дума, в усмивката ми, в горчивината ми, в ъгъла на душата ми и в апела ми към всички зад граница:
В никакъв случай не се чувствайте виновни, че сте напуснали страната си, че се опитате да оцелеете или да бъдете щастливи. Не сме на война, не излежаваме доживотна присъда. Идеята не е мъчителна битка за изцеждане на дребно щастийце. Това е предразсъдък, който ни лишава от удоволствието да се радваме на живота си. Започнете сега, от тук, от днес! Усмихнете се, поздравете, помогнете като за начало, получава се страхотно! Това е добър старт – поставете си за цел да търсите и да откривате радост във всичко, което ви заобикаля, от сутрешното кафе до ароматът на вечерята ви, дори тя да е оскъдна. Правете го в продължение на месеци. Не търсете проблеми, винаги ще ги намерите! Търсете поводи за радост, и тях винаги ще ги намерите. Всичко зависи от вас, нека бъда честна с вас, почти всичко!
С обич – Снежана Стамова, Лимасол-Варна
Be the first to comment