По негово подобие е създаден „Сатирико Театро”- Никозия
На 1 април 1957 България вече има свой сатиричен театър и това е събитието на годината. В него се влива плеяда от най -талантливите артисти на страната ни – Стоянка Мутафова, Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Енчо Тагаров, Димитър Манчев, Никола Анастасов, Мариана Аламанчева, Татяна Лолова, Невена Коканова, Григор Вачков, Константин Коцев и мн. други.
Ето разказът на Стоянка Мутафова за първото представление:
„Ние откриваме Държавния сатиричен театър с „Баня” на Маяковски, а финал нямахме. В деня на премиерата ние всички, все пак още млади артисти, бяхме много разтревожени от това. На мене ми беше в същото време и много любопитно. Аз трябва да ви кажа, че се правех на по-разтревожена тогава, отколкото бях, защото вярвах на режисьора Сърчаджиев, тъй като и аз приличам на него. Обичам хора, на които последните хрумвания са много силни и слагат една хубава точка. Той ни каза да започнем много спокойно представлението,че през антракта ще ни разкаже финала. И наистина – събра ни през антракта и каза: намислих финала, бъдете спокойни. Машината на времето отсява доброто от злото – тоест положителните от отрицателните герои. Положителните с една светлина, кулисата трябва да ги изтегли да отидат в бъдещето, обаче ние, отрицателните, трябваше в един мрак да се стоварим долу и 
да пълзим. Ние го попитахме: „Сърчо, къде ще паднем?” Той каза – където намерите за добре. И ние намерихме за добре да паднем в оркестъра. Всичките падахме, като Братска могила се струпахме и лазехме като в преизподня в тъмното със загадъчна светлина оттук-оттам. Това той си го беше намислил и му беше съвсем ясно къде ще паднем, но не ни беше казал, за да не се изплашим. По едно време аз дори усетих, че тъпча някого и под мене се чу един глас: „Дръпни са, ма, ще ме смачкаш”. Това беше Парцалев. Така че аз това откриване няма да го забравя никога. То беше именно в стила на нашата работа, благодарение на този стихиен и необикновен режисьор – Сърчаджиев.”
През 1957 г. с постановката „Баня“, за която ни разказва голямата актриса Стоянка Мутафова, започва биографията на Сатиричния театър. Няма как в тези години създаването му да не е подчинено на повелята на времето: „Първият ни глас на новородено не е плач, а ясно и недвусмислено провикване – ние сме агитационен театър! Макар и съвсем млади, ние ще се стремим още от деня на прощъпулника си да застанем здраво на крака, да грабнем копието на смеха и боздугана на сатирата и да се наредим в редиците на борците за комунизъм“ – пише основателят му Стефан Сърчаджиев
Въпреки това, театърът има проблеми с цензурата и се налага преди премиера някои спектакли да бъдат преработвани. През 60-те години режисьорът Методи Андонов поема театъра, като неговите постановки по Гогол, Чехов и Вазов създават истинска епоха. Методи Андонов поставя първия спектакъл по Йордан Радичков – „Суматоха” и превръща „Римска баня” на Стратиев в един от върховете в репертоара на театъра.
Спектаклите на режисьорите Гриша Островски и Младен Киселов също продължават традицията Сатиричния театър да ражда хитове, които се играят в продължение на години – „Сако от велур” и „Рейс” на Стратиев, „Лазарица” на Радичков и др. Те са любими не само на публиката, но и на самите актьори. Емблематичен за това е споменът на Йордан Радичков за пиесата му „Суматоха”:
„Спомням си, как при някои представления актьорите така силно се „нажежаваха”, че дълго време подир това продължаваха да носят в себе си високата игрова температура. И неведнъж съм чувал с ушите си как Григор Вачков или Георги Парцалев са предлагали на своите колеги да излязат пред завесата и да кажат на публиката, че искат да повторят току-що изиграното представление…”
„Сигурно и ние ще грешим. Но не се страхуваме от това, защото ще се учим от грешките си. Често пъти ние ще говорим на шега. Но бъдете сигурни, че мислим сериозно“ – заявява в обръщението си при основаването на Сатиричния театър Стефан Сърчаджиев. Думите му остават като характеристика на театъра и през следващите десетилетия. Режисьорите и актьорите му говорят на шега, но мислят сериозно и са любимци на поколения българи.
Интересното е ,че „Сатирико Театро” – Никозия е основан изцяло по подобие на Българският сатиричен театър
За това разказва самият директор Кафкаридис:
„Театър “Сатирико” в Никозия е направен изцяло по маниер на Сатиричния театър в София. Брат ми Владимирос беше в Държавния театър, но там се работеше трудно, по час, като чиновник, а брат ми искаше свобода, да си изработва нещата прецизно. И така почти без пари, без нищо се събрахме и решихме по почина на Сатиричен театър – София да създадем първия в Кипър Свободен театър. Беше много трудно в началото, работехме почти денонощно, но имахме много добри резултати. Получихме подкрепа от тогавашния президент на Кипър Георгиос Василиу – той ни даде земя, на която да се построи сградата на центъра. След кончината на брат ми, който си отиде от сърце на 52 години, през 1986-а, той бе наречен на неговото име. С подкрепата на следващите президенти и обществеността след десетки години строеж през 2009 г. открихме новата ни сграда, в която сме сега. Така след Националния театър на Кипър, вторият по големина театър в страната е “Сатирико” в Културния център “Владимирос Кафкаридис” в Никозия е изграден по почина на българския Сатиричен театър в София.
Добрин Добрев
Публикуваните снимки са на Сатиричен театър”Алеко Константинов”-София и личен архив на „Българският Вестник“ в Кипър.
Благодарим!
https://www.youtube.com/watch?v=IuoreYE8Z0I
Be the first to comment