От 24 до 27 април в Ларнака ще се проведе Четвъртия международен фестивал на поезията, в който ще участва и българската поетеса Иглика Пеева.
На 27 април от 15:00ч. в Театралната школа на Моника Мелеки предстои вълнуваща среща на българската общност с представителя на България – Иглика Пеева.
Младите актьори от школата от сега подготвят изненада за автора и гостите на срещата.
Всички сме поканени!
За нас ще бъде чест и удоволствие да се срещнем и докоснем до нейното творчество.
Благодаря за отделеното време, за да направим това кратко интервю.
***
Коя е Иглика Пеева?
Тя е журналист, поет, драматург. Работила е и като актриса, екскурзовод и библиотекар. Нейни книги са част от колекцията на Библиотеката на Конгреса на САЩ, Вашингтон.
Дебютира с поезия през 1981г. в немския алманах „DIE HORNE“. Член е на Славянската литературна и артистична академия. Нейни стихове са поместени в редица издания на Международната антология на Славянска академия, в Международната антология „Михай Еминеску” /на румънски, испански и английски/ – 2016г., в сборник на поети от Дунавските държави – „Дунавски мечтания” – /100 стихотворения в превод на френски превод проф. Джордже Астола/ – 2015г.
Автор е на 15 книги и 20 пиеси, поставени в София, Варна, Русе, Перник, Монтана, Разград, Пловдив. Представя книгите си с моноспектакли.
Има национални и международни награди за поезия, драматургия и журналистика.
Произведенията й са превеждани на английски, немски, френски, испански, италиански, румънски, турски, полски, унгарски, руски, шведски и сръбски.
Създател и ръководител на Театър-школа „Артистисимо“. Създател и директор е на Международния фестивал на поетичния театър в Русе.
**
За първи път ли ще посетите Кипър?
Не съм била никога в Кипър. Може да се каже, че поканата за участие в Международния поетичен фестивал в Ларнака ще ми даде възможност да поправя тази грешка. Обикновено по такива международни форуми се поставят основите на духовните мостове, свързващи авторите както със страната домакин, така и един с друг.
На 27 април в Театралната школа на Моника Мелеки ще ни представите…?
Срещите с млади хора са като енергийна напитка. Преди всичко очаквам онази магичност на взаимодействие между представящия свои произведения и публиката. А в конкретния случай членовете на школата ще направят своя прочит на моя поезия. Ще им предоставя част от стиховете си, писани в най-ранна младежка възраст, за да са по-близо до тяхното светоусещане и проблемите, които ги вълнуват.
Вие сте известен журналист, драматург, поет. Как успявате да съчетаете толкова дейности?
От ранна детска възраст съм посветена на словото – от конкурсите по художествено слово, през театралните състави, през реализацията на професионална сцена като актриса в театъра и водеща на редица концерти, автор, редактор и водещ в радио и телевизия. Някак съвсем естествено различните проявления на словото при мен се преливат едно в друго. А как толкова много – ами аз просто съм работар и се чувствам най-щастлива, когато към ангажирана.
Имаше ли някой, който да ви насочи към пътя на словото и кога започнахте да пишете?
Мисля, че майка ми е човекът, който заложи у мен поезията. Може да го е направила още в предродилна възраст. Аз и днес помня купища детски поеми, които предпочитах пред приказките. Най-ранните ми спомени са как тичам от стена до стена и с всяко докосване измислям стих в рима. В първи клас тръгнах на курс по художествено слово и още тогава спечелих първо място на училищен рецитал в моето начално училище „Иван Вазов“. Беше „Радецки“. Обявиха ме. Публиката обаче продължи да ръкопляска и тогава една от учителките се сети, че просто не ме виждат, и донесе един стол, на който тържествено ме сложиха.
Откъде черпите вдъхновение?
Честният отговор е „не знам“. Просто се случва – усещането е като че влизаш в друго измерение. Времето изчезва, ти си в безтегловност и някак си визиите, които те спохождат, изведнъж се обличат в думи. Това е сладкият момент и при стиховете нещата стават почти винаги изведнъж, сякаш някой ги излива като с фуния. После евентуално се донамества някой и друг детайл, като в онези древни градежи, където са напасвали различни по големина камъни. В по-големите форми при мен отново тръгват като че отдавна измислени думи, но там аз непрекъснато прецизирам, редактирайки се безкомпромисно. При драматургията просто влизам от образ в образ.
Ваши произведения са преведени и издадени на различни езици. Как Ви възприемат извън родината? Мислите ли, че българските творци са недооценени извън България?
Ако комплиментите от мастити професори, критици или творци за стиховете ми могат да се приемат като оценка – добре. Но демонстрираният възторг може да е просто добро възпитание. Колкото до българските автори като цяло, смятам, че успехът на Георги Господинов обърна главите на четящите по света към българската литература.
Какво е град Русе за вас?
Родният ми град е любовта във всичките й измерения сред естествения декор на сградите в сецесион и барок, реката с позлатените й води, сладостта да плуваш до острова с белите пясъци, невероятните хора, срещнати по Пътя.
Основали сте детска театрална школа. С колко деца работите и какво Ви дава тази работа? На какво трябва да учим днешните деца?
Създадохме школата през 2009 г. заедно с проф.д-р Александър Илиев. Много от първите ѝ членове днес са артисти, режисьори, преподаватели. През годините имаме множество награди от национални и международни форуми. И през тази година вече успяхме да спечелим първите си две първи награди от национален фестивал, на който се явихме на Лазаровден. В момента в школата са 27-28 деца и младежи от 6 до 20 годишни. Най-ценно е усещането за себеоткриване и това е двустранен процес. Ако успея да създам у тях самочувствието, че са можещи, уникални личности, аз им давам стартовата писта, от която с помощта на таланта си могат да излетят.
Живеем в повратни времена, войни, миграция, нови технологии, изкуствен интелект, все неща, чужди на нашето поколение. За какъв свят мечтаете и пишете?
Предпочитам да ви отговоря в стих с едно стихотворение от най-новата ми книга „Репортаж от края на дните“.
* * *
От толкова погроми
и съдби взривени
Земята в ужас си раздра гърдите,
с трепереща ръка разряза вените си
и се задави от кръвта изтичаща….
Ала сред раните,
безмилостно разпукани,
от изворите чисти на душите
потекоха във мрежа светли ручеи,
напук на вери и на политики.
…А Седемглавият
в морето вече дишаше.
А конниците през дима се взираха
към изгрева, надигащ се от запад
в предчувствието за сина Мариин –
в очакване на някакво спасение…
Наистина ли
Времената са последни?
Как Злото бие
с разрушителна опашка,
как срива селища,
мечти,
животи,
вяра…
Но мравките човешки не униват –
събират части от сърцата си пулсиращи,
съзиждайки жив храм на Добротата.
Засаждат в него своите мечтания,
които като призрачни лиани,
в безкрайна мрежа плъзват
и изграждат
нов свят без политици,
и без граници…
……………………………………………………….
Без граници ли, казах?
Фантазирам ли?
По ангелите!
Хайде, с мене заедно –
поне за миг да сме поети всички –
и светлината си да измечтаем!
Какво е посланието Ви към младите хора, които идват след нас?
Пазете светлината в себе си! Нека ви озари и извади наяве най-прекрасните ви умения и таланти! И обичайте! Няма нищо по-важно от любовта – тя е като дишането – приемане и отдаване, а това е и най-голямото изкуство.
Ева Иванова
