Български автори – “Стари пачаври леке не хващат”

Георги Н. Николов е роден на 29.01.1956 г. в Бургас. Завършил е ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност „Българска филология“ през 1980 г. и дълго време работи като журналист.

Ранните пътеписи според него равностойно допълват „емиграционната“ тематика. А морето присъства трайно както в първия му сборник “Пътища” (1995), така и в електронната му книга “Морето в българската периодика ХІХ – ХХ в.” Продължава да работи върху тези три теми, занимава се и с литературна критика. От 2007 г. живее във Велико Търново. През 2015 г. издава книгата „Творци и време“, за забравени български писатели в България и българската диаспора.

От 2014-та си сътрудничи с „Българският Вестник“ в Кипър по чисто патриотични подбуди с огромното желание да популяризира малко известни  български автори в чужбина. Негови творби се публикуват във в-к „Будилник“ във Великобритания, в-к „България“ – Чикаго, „Ревю периодик“- Париж, в-к „Зорница“ – Канада, радио „Моята България“ – Аржентина (Буенос Айрес ) и  редица електронни издания.

СТАРИ  ПАЧАВРИ  ЛЕКЕ  НЕ  ХВАЩАТ…

Новият държавен заем, сключен наскоро с външни кредитори, възлиза на около 2 млрд. евро (3,9 млрд. лв.). Както бе обяснено в медиите, „парите ще отидат за покриване на бюджетния дефицит, за изплащане на стар дълг и за заделянето на резерв, който да послужи при необходимост след оценка на активите на банките.“

Ще припомня, че от 2009 г. насам задълженията на България към международното лихварство са нараснали три пъти и сега възлизат на 13 млрд. евро. С тези средства икономиката можеше, макар и плахо, да стъпи на крака. Качествено да бъдат построени всички магистрали и ремонтирани по-важните второстепенни пътища. Да се облекчат общините – 50% от тях са във финансов колапс и се чуват управленски гласове за закриване на повечето, особено малките. Да се решат проблемите на болничните заведения. На образованието, пенсионното осигуряване и за каквото още се сети болната ни фантазия. По-добре да не се сеща. Нито да пита дали наистина тези пари са отишли по предназначение и кой би го гарантирал. Или са потънали в нечий джоб като самонаграда за тежък труд в служба на оглозганото отечество.

Публична тайна е, че пълните кесии, идващи по разни програми, бързо олекват нейде зад административната завеса. Затова всички надежди за национално добруване от години у нас се третират като тежко психично заболяване. С право на усмирителна риза и електрошокове. Ако местната лудница е успяла овреме да си плати на енергопреносното дружество. Което, като всички господари в татковината, е чуждестранно и българските закони му служат само за бърсане отзад. Впрочем, посочените цифри не са тайна. Но са официален некролог, който тепърва ще бъде прочетен. Защото е ясно, че и с тези милиарди няма да има никакъв икономически растеж. На принципа „взел Колю, дал Колю“ ще се запушат поредните дупки. Докога? А после? Какво ще стане, щом в един момент исканите заеми не могат да бъдат обезпечавани и гарантирани? Изводът е ясен – фалит на държавата и… всеки се спасява както може. Моженето и тук ще е различно. Едни в имотите си зад граница, при неприлично тлъсти банкови сметки и офшорна благодат. Други, предимно младите – кой където види зад граница. Тук ще останат кандидатите за оня свят: безобидни вехти картинки от минало, въздигнало честния труд в култ. Но без място в реалността, подчинена на шамарени закони. На грозна корупция, услужливо съдопроизводство и демагогия. И на отвратителна чиновническа тирания, смазваща човечеца от тълпата. Пак тук ще пребъде сивата икономика, а редиците на битовата престъпност ще кътат все повече свежи сили. Ще „живнат“ обезлюдените села и градчета. Там безконтролна етническа раждаемост изобщо ще заличи някогашното българско присъствие. Който се прави, че демографска трагедия не съществува, е откровен глупак.

Над иконата „България“ висят множество злини: натрапената й силом от алчни политически предатели обирджийска, колониална робия. Най-бързото в света намаляване на населението: с по 9 души на час, т. е. 220 души дневно, или 70 – 80 хил. годишно. След няколко десетилетия възрастните у нас ще са 90%. А от сега новородените деца над 55 хил. не са с български произход. Несъмнено предстои промяна във всичко – изтриване на страната от географската карта на планетата. Преформатиране на националната й идентичност, официален език, религия, образование (доколкото въобще ще е нужна подобна глезотия, но и сега закриването на училища не спира), морал, нравствени ценности. Със зачеркнато минало и бъдеще. И с настояще, в което законът на джунглата поставя всекиго на място без много приказки…

На този гробовен фон изглежда дребнотемие фактът, че над 450 хил. нещастници у нас са безработни. От младите хора 25% също нямат постоянно занятие. Обратната страна на медала пък сочи, че немалка част от фирмите декларират един размер на заплатите, а изплащат друг, при това чувствително занижен. Практика е забавянето на „възнагражденията“ с месеци. Практика – зарибяването на персонала с аванси, като същинската заплата никога не идва. Ако искаш, стой. Ако искаш – напусни. И в двата случая си безпаричен и гладен. Няма структура, готова да се ангажира с жалбите на ощетените. Те пък знаят, че всякаква инстанция, обявена за рай на справедливостта, е мухлясала трътка и не си струва да хабят нерви. Лекуват се с апатия. С менте ракия и самообещания, че ще тряснат в мутрата някой тлъст чиновник, падне ли им сгода. Никъде няма официална статистика за броя самоубийства и по какви причини. За новоизлюпените пандизчии, стъпили накриво от отчаяние. За децата-наркомани, за които семейството не може да се грижи. За безбрежния алкохолизъм – евтина клоака за уталожване на атавистични страсти. Нацията не просто се топи – тя се разпада на гнили трупни късове. И вече няма вещ хирург, способен да я върне в бляскавите доспехи на някогашното й национално достойнство…

Затова пък по оголения й скелет пъплят безчет партии-паразити, начело с откровени откачалници. У нас те са към 340 и никоя няма ясна идеология, нито конкретна стратегия за излизане на България от кризата. За просперитет и дума не става. Почти всички зяпат опулено Брюксел и като верни псета лудешки се втурват след поредното хвърлено им евроатлантическо л.йно. Други тайно разпарчетосват страната на бъдещи анклави. Трети, съзерцавайки в унес историческия си пъп се самозалъгват, че не са пред разпад и на скрибуцащата им политическа каруца се друсат милиони ухилени наивници. Най-инфантилните негодяи снасят изумителни проектозакони: ефективен затвор и хиляди левове глоба за пропагандиране на комунистически символи. Или – ефективен затвор и 10 хил. лв. глоба за обида на политик. Може би тези идеи са плод на хроничен умствен запек, или на проблеми с либидото. Ако въобще бяха в час щяха да знаят, че не псувните на комунист или демократ са важни, а надеждите за сигурно парче хляб, слънчево детство на подрастващите, достойни старини.

Политизацията не се яде, но у нас тя наднича иззад всеки ъгъл. А за отмора в НС спорят колко да е глобата за хора с палатки на плажа. И не е ли по-добре, освен предвижданите за нея 200 лв., нарушителите да бъдат мазани с катран и овалвани в перушина, та друг път да си опичат акъла. Пак за отмора се ругаят като каруцари кой повече обича България и кой по-малко я обича. После тичат до магазина да мерят фесове. Защото тези познати шапки отново и много настойчиво излизат на мода, пак поради безгръбначието на въпросните търтеи. Държавните юзди дърпа уж правителството, но страната се управлява авторитарно. Разиграва се театро за добрия цар и лошите велможи. Където сгафят, бакиите им оправя богоравен специалист по всичко, печелейки точки за следващите избори. Вече задължителни, като с тях и без тях мъртвешкият звън над България няма да стихне. Само стой, та гледай.

Какво ни трябва, за да се оправим? Бурна патриотична пролет. Не по арабски модел, нито по някакъв друг от мухлясалите идеологически килери на света. А наш, изконно български – с много обич към страната и с готовност да пренебрегнем личния рахат в нейно име. Напълно е възможно: „Ха народ поробен, що си тъй заспал? Ил живот свободен, теб не ти е мил?..“