Звездният ни рожденик: Стоянка Мутафова на 95

“И да знаете, усмивката дава дълголетието – това е, смейте се и така напред.”

Интервю на Добрин Добрев

Наричат Мутафова хулиганката на българския театър. Сравняват я с Ниагарския водопад. И има защо. Тя носи в себе си огромна сила, а с чувството си за свобода заразява всички наоколо. Не се бои да казва това, което мисли, да е остра, когато е необходимо и да прави това, което намира за правилно, независимо дали се вписва в нормите или остава извън тях.

“Имам две имена. Кръстена съм Стояна на дядо ми, но преди много години при написването на документ сложили и едно «к». Тогава колега ми каза: «Не го махай това «к», то носи късмет». Второто ми име е Мария, значи Стоянка-Мария. То е на Дева Мария, за да ме закриля”, обяснява Мутафова. По настояване на баща си – писателя Константин Мутафов, завършва класическа филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Кандидатства в Държавната театрална школа при Народния театър. Тогава баща й пише писмо до директора на трупата Владимир Полянов, в което настоява дъщеря му да не бъде приета.

Честит рожден ден! Как се чувстваш на 95? 

– А, много съм добре, подготвям се за представление, що да не сте видяли някъде некролог? Че един път пътуваме със Славка Славова за Търново и слизаме за кафе и гледам на будката за вестници едно голямо заглавие „Стояна умира”, викам абе наистина ли го виждам или не го виждам, викам да не ме е повикал онзи горе и да съм тръгнала и там на турнета с повиквателната – питам Слава – „Славо , коя Стояна умира”, и тя вика – „ми ти ма”, е да де, ама да  съм умряла – че се смяхме много. Вижте това е смешно, ама и много жалко за подобни издания, които не ме оставят на мира и си продават тиражите, казвала съм гледайте ми ролите, а не болките… Играе ми се –това е!!

Дълголетието при теб ген ли е, или случайно?

Мисля, че е ген. Всичко при мен е много хаотично. Първо трябва да видя в представата си даден образ и след това го търся по различни пътища. Никога не вървя по магистрала. Карам по странични пътеки, насам-натам, докато си изградя образа. При мен няма постоянство и не повтарям нещата. Търся разни хрумвания, работя по-хаотично. Така нещата ми се получават по-добре. Възмущавам се много от подлостите. Дразня се, когато някой бездарник се е наредил на първа линия или пък се чуди какви мръсотии да прави на хората, за да изпъкне. Да, подлостта и лицемерието ме дразнят. Много свят съм видяла и през много кал съм преминала. Мога да кажа обаче, че съм изчистила всякакви боклуци около себе си и гледам да не обръщам внимание на разните му отношения към мен или изказвания
Младите по друг начин възприемат нещата. Те са си от своето време, така както ние бяхме актьорите на XX век. По наше време, когато някой беше много талантлив, например като Кръстьо Сарафов, никога не е ставал демоде. Той беше изключително надарен артист. Винаги сравнявам Калоянчев с него.

„Актьорлъка не е за всеки”, си казвала неведнъж, защо?

Да си артист, не е лесно. Колкото по-нагоре отиваш, толкова повече враговете ти се увеличават и започват мръсотиите. Особено посредствеността, когато се впрегне… Понякога ми е много мъчно за Муки. Знам, че дъщеря ми има талант, но нямаше начин. Муки беше гръмоотводът, така както някога бях аз на моята свекърва Мария Грубешлиева и на Людмил Стоянов. Те бяха големи писатели и общественици и всичко се стоварваше върху мен. Имаха и много пари… В момента, в който се откъснах от тази фамилия, ми тръгна.

Какъв човек беше Парцалев?

-Тъжен, много тъжен човек. Много е плакал пред мен и малко преди да си иде, съжаляваше, че не му разрешиха да си осинови дете и ми викаше с неговия диалект:

-Ми що тъй мъ Стуяно, нямалу майкъ, чи яз по лош ли съм ут енъ майка , маааму стара…

Но това беше желанието му, страшно интелигентен, широко скроен човек, независтлив и добър. Много ми липсва, много…

Един път ме завлече в Левски на гробищата.

– Ила сиа, на да видиш ко шъ ти пукажа на – ми казва. Гледам един паметник на него един човек и отдолу пише  – „Георги Парцалев”

-Ми на, видя ли сига, кой мож да си види имиту приживе на паметник у гробищата- смяхме се, много.

Това беше гроба на дядо му със същите имена. Това беше Парцалев, не знаеш в кой момент какво ще му хрумне.

Много ми липсва, много.

Повече от Калата?

-А не, и Калата ми липсва, ама те са различни, Калата беше по твърд някак си, не му пукаше, не толкова чувствителен, докато оня пак чишит, ама друг. Ние с Калата бяхме съседи, те са над мен, и сме се карали и в театъра и в домашна обстановка, ама за 1 ден и после се търсехме.

Мъжа на живота ти?

– Нейчо Попов, категорично. Нямаше по галантен мъж от него. След като овдовях, не погледнах повече нито един мъж. Много обичах Нейчо Попов. Не можех без него, и той не можеше да живее без мене. Това беше голяма любов и обич. Двете неща трябва да вървят заедно. Имах и други съпрузи, и тях обичах, но Нейчо беше истинският.

Спомена за майка ти?

О, хахаха. Мама беше грозна – аз приличам на нея (смее се). Татко беше красавец. Мама беше чешит и тя живя доста дълго де. Очите и все навън гледаха, все по разходки ходеше, прибера се – нея я няма, а беше вече към 90-те, кво да си мисля. Един ден Татяна Лолова ми казва: Стояно, майка ти е всеки ден в градинката на „Кристал” с една много смешна възрастна дама с едни пера. Това беше Мичона – преди девети най –голямата уруспия в София, както викахме и аз изтръпнах. Идва мама и казвам:

– Мамо ма, как може още да дружиш с Мичона, не знаеш ли каква беше. А мама спокойно ми казва:

– Я стига ма Стояно, жената е на 92 и са поправи вече не е такава…

От какво те е страх?

– Страхувам се за дъщеря ми Муки, защото ще остане сама един ден. Ние нямаме роднини, нямаме близки. Ще остане сам-сама. Какво ще прави след като толкова години сме били заедно? Летях, когато я родих. Бях най-щастливата жена на света. Винаги съм била мека майка. Не съм я била. Такива неща в семейството ми не е имало. Глезила съм я, защото нямаше баща. Тя обаче не ми вярва. Обичам я повече от театъра

Привързваш ли се към вещи например?

Рядко. Например перлите са моята страст, от майка ми още. Майка ми имаше много хубави перли, които откраднаха. Въобще имаше много хубави бижута от баба ми. Спомням си, че въпросният накит съдържаше черни и бели перли. С тях мама е ходила на разходка до Америка с парахода „Кралица Мери”.

Ето, аз например защо ползвам червило? Защото съм много черна. Че да стана малко по-светла”, обясни актрисата през смях.

Тя призна, че още от най-ранна детска възраст я е било яд, че е черна. За да поправи това свое качество, бъдещата звезда използвала първо пудра, след което нанасяла по бузите си розова паста за зъби.

Някъде по това време Мутафова започнала да използва и лак за нокти. Тя си го слагала точно преди лягане, чакала го да изсъхне и заспивала. „И сутринта стана като мумия”, припомни си легендата през смях.

Тя обясни, че в момента рядко ходи на гости и рядко посреща такива. Въпреки това, когато е сама, не й е скучно. Мутафова добави: „Аз сама си създавам свят. Сама общувам с този свят, общувам с всичко. Много обичам природата. За това много обичам да съм горе в „Драгалевци”.

Най-добрата ти приятелка беше Невена Kоканова нали така?

Категорично да. Тя беше съвсем младичка, когато дойде от Русе в Сатирата. Чувала бях за нея, но не я бях виждала. Дойде с мъжа си – Шарлето (режисьорът Любомир Шарланджиев – б.р.) Когато я видях, и двете усетихме, че ще станем близки. Просто не мога да ви обясня как. То – младо, дете до мен, аз – възрастна вече артистка. Само казах: „Ох, тя била много хубава, бе, много красива!” А тя така се смути. Не беше никак суетна. Нейната красота не я впечатляваше изобщо. Нали знаеш какви тънки крачета имаше, почна да ги преплита от притеснение. Аз разбрах и викам: „Няма да говорим за това.” Беше с една такава русолявичка, къса косичка и нещо стана – какво, не знам, от тогава не сме се разделяли… до смъртта й.
Какво беше вашето приятелство?
Месеци не сме бивали заедно, защото тя много снимаше и доста отсъстваше от театъра, но щом дойде, като се видим, си споделяме всичко. Тя беше по-мъдра от мен, макар че беше по-млада. Давала ми е много верни и правилни съвети. И беше отличен приятел. Знаеше какво е почтеност и какво е предателство. Никога не можеше да предаде човек. Ние, артистите, сме хора, които лесно се поддават и на туй, и на онуй. Славата ни гони. Пък и не е лесно да удържиш на изкушението. Невена никога не му се поддаде и не легна на славата си. Абсолютно никога.
Съзнаваше ли, че е дарена с изключителна красота?
Ще ти разкажа една случка. Последната й пиеса в театъра беше „Преди последния спектакъл”. Много обичаше това представление. Играехме тройка – аз, тя и Мара Статулова. Напоследък трите не се разделяхме. Невена беше Краса Красавицата. Гледам я, че се прави грозна – слага една перука, която я затуля. „Невено – викам, нали играеш красавица? Що се правиш така?” „Вече ми писна да играят на моята външност! – отговаря тя. – Не желая да я използват! Искам да играя в дълбочина.” И продължава: „Много ме е яд, когато ползват лицето ми! Искам да направя роля, дето героинята се мисли за красавица, пък всъщност не е.” И я направи тази роля много хубаво. Беше добра характерна артистка.
Колко пъти си играла в Кипър?

Ми помня ли, бе то беше миналия век –  май два пъти. Ама много горещо там бее, ужас как живеете не знам, но пък има море. Ама ако ме поканите, пак ще дойда, нали ти казах 100 годишнината ще я честваме в Кипър, ще направим едно плажно представление, с шампанско например…(Смее се)

Пожелаваме ти го и ние от списание„БГ Фактор” с надеждата и молбата към Бог да си ни жива и здрава, защото си наистина чудо на природата. От сърце Благодарим.

И аз Благодаря, на всички ви – моите поздрави! И да знаете, усмивката дава дълголетието – това е, смейте се и така напред. Обичам България и всички сънародници.

Добрин Добрев