В българската журналистика Йосиф Хербст (1875-1925) е Негово Величество!
При това Хербст дори не е български, а е австрийски евреин, роден в Бърно. Да не се обижда никой на етнос или на професия! Казвам го, защото в ранното си детство Йосиф Хербст е бил далеч от българската езикова среда. Но това не му е попречило да има два кумира. Както той ги нарича: Негово Величество Езикът и Негово Величество Народът. Българският език и Българският народ. Първите неща, от които всеки етнически сноб по всяко време се възмущава. А понякога стига и до отказ от тях.
Роден на 20 ноември 1875 година в Одрин, в семейството на заможен евреин преселник от Австро-Унгария, Хербст ще стане един от блестящите български журналисти и публицисти, списвач на вестниците-„Български вестник”, „АБВ”, сп.”ЕК” , в-к „Днес” и др.
Съвсем естествено за Йосиф Хербст езикът е и централна тема, и средство да се глуми над колегиалната глупост. Открива явленията първо като езикова новост. Забелязва чуждопоклонничеството и интелектуалния мързел, скрити зад прекаленото увлечение по една несъдържателна чужда дума – джентълмен: “Няма за нас по-голям комплимент от джентълмен. Еди-кой си е джентълмен, турците са страшни джентълмени, а пък младотурците съвсем вече.” И тази му незабравима подигравка: “Новинарите имат по-слаб езиков усет, отколкото славните подофицери от старата школа: тия знаеха да различават: господа офицерите имат “диария”, господа подофицерите – “сюрмек”, а простите войници – “дрисък”.” Нецензурно? Ами! Неподлежащо на цензуриране!
Хербст е от заможно семейство, което се установило в България заради участието на бащата в построяването на Хиршовата железница. При такъв произход колцина са отдадени на величеството Език и предани на негово величество Народа! Но Хербст е. Животът му е пълен с доказателства за това, а и смъртта му е проектирана заради тях.
“За спасяването на страната може да се пожертва не едно правителство. За спасяването на което и да е правителство, обаче не може и не бива да се жертва страната”, е словесната защита на обществените му принципи. Монархическия трон той формулира лаконично: “четири дъски, покрити с кадифе”.
Хербст завършва Военното училище и като подпоручик е назначен във Военното министерство. Предричат му бляскава кариера заради произход, лични качества, владеене на основните европейски езици. Но в 1898 г. напуска, за да се отдаде на журналистиката. Където се сбъдва орисаната бляскавост в кариерата. Макар и с трагичен завършек. Съвсем млад, в началото на ХХ век, вече е утвърден журналист. Доказателство е и фактът, че наред с Вазов, С. С. Бобчев, Михалаки Георгиев той е сред основателите на Дружеството на българските писатели и публицисти. Редактор е често едновременно в няколко вестника.
И е все в авторитетни издания като “Дневник” и “Време”. В Балканската война е тежко ранен и два дни лежи сред мъртъвците. В края на същата година, 1913 г., цар Фердинанд го назначава за директор на печата – институция, получена от сливането на БТА и отдела по печат. Присъствието му там е плодотворно. Но въпреки това и макар да минава за слабост на монарха, е уволнен на 18 януари 1918 година. Прекалил е с количеството и с вида на информацията за събитията в Русия в края на 1917 г. Тъй като се води действащ офицер, заплашва го военен съд. Но се отървава само с изпращане на фронта до края на войната.
В 1919 г. става акционер и прокурист в няколко акционерни дружества. Жени се за по-малката дъщеря на Екатерина и Петко Каравелови – Виола. (И за двамата това е втори брак.) Така около 1920-1921 г. всички обстоятелства предполагат, че Йосиф Хербст го очаква спокойният и осигурен живот на представител на средната класа. Ако не бяха неговите “величества”. И българската политическа конюктура.
Летописът на събитията изглежда така: На 9 юни 1923 г. армията заедно с група опозиционни политици извършва преврат, при който е убит министър-председателят Александър Стамболийски. И още негови съпартийци. Закъснял отговор на събитието е бунтът (метежът, въстанието) през септември 1923 г. Макар днес да се твърди, че той е организиран под диктата на Москва. Отминавам диспута. Но ще оповестя безспорния факт, че този бунт не е бил окървавен от участниците му с “революционни” актове като убийства на политически представители, администратори, едри собственици. След сраженията и лесните победи на армията обаче има разправа без съд не само с бунтовници, но и с политически водачи. Не по-малко суров отговор на бунта е и приемането на Закона за защита на държавата (ЗЗД), действащ до 9 септември 1944 година. За да не си мислите, че той е прецедент в новата ни история, ще напомня, че преди него има Закон за престъпните деяния срещу Особата на Н. Ц. Величество, а след него – Закон за защита на народната власт. Както виждате тези “беззащитни” институции у нас все са се нуждаели от специални закони.
По време на приемането на ЗЗД (1924 г.) “безотговорни” фактори убиват няколко депутати от левицата. Трупът на третия поред – Вълчо Иванов, е хвърлен през нощта пред дома на Йосиф Хербст на улица “Гурко”. Това е за сплашване и като предупреждение.
Хербст е един от малцината публично назоваващи събитията с имената им в създадените от него за година и половина издания: “Вик за свободни хора”, АБВ, “Ек утринен”, “Ек вечерен” и “Днес”. (Трескавата смяна се дължи на непрекъснатото спиране на поредния му вестник.) Можел ли е акционерът, преводачът, журналистът, изобщо задоволеният човек да одобрява с мълчанието си ставащото? Защо не. Правят го другите софийски бонвивани и кастово предопределените привърженици на режима. Но няма да го стори личността, кланяща се на величествата Език и Народ. В очите на одобряващите режима след 9 юни 1923 г. той е не само противник, но и изменник, ренегат.
Позволил си публично да бъде хуманист и помирител. Което неизбежно го тласка да стане и изобличител. За атентата в Арабаконак срещу цар Борис III на 14 април 1925 г. вестникът на Хербст се произнася ясно: “Това е дело на безотговорни елементи, които не разбират огромната вреда на своите действия.” Което не пречи през нощта на 16 срещу 17 април, след взрива в църквата “Света Неделя”, той да бъде арестуван. И да изчезне безследно.
Е, ако си играем на думи, ще изгръмогласнича, че такива личности не изчезват безследно в историята на всеки народ. Както и да са изчезнали!
А “безследното” изчезване веднага след 16 април 1925 г. е било проектирано преди атентата. И е документирано със заповед-инструкция на министъра на войната генерал Вълков, станала известна по време на делото срещу него през 1954 г.: “Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи – интелигенцията. В най-кратък срок да се съставят списъци на тези хора, за да може в даден момент да се унищожат всички техни водачи – виновни или невиновни.”
Вълков отрича той да е писал заповедта. Но няма как да отрече “безследното” изчезване на невинни жертви и на група талантливи писатели. А техният брой е щял да бъде още по-голям. Ако не се е включило с пълна сила нашенското спасяване поединично – чрез връзки, приятелства, роднинства. Тази заповед изглежда логична в контекста на случващото се с българските писатели от Петко Славейков насам. Просто някой е имал глупостта (или наглостта) да документира иначе нескриваното позорно и самоубийствено за нацията насилие на властта над интелекта и таланта. Я прибавете познатите имена от други смутни времена и ще разберете нейната непреходна актуалност.
Когато го отвеждат от дома, верен на навиците си, Йосиф Хербст облича под сакото вечната си бяла жилетка. Някой може да вижда в това бялата риза на хайдутина, тръгнал към бесилото. Но белият цвят преди всичко е чистота, праведност и помирение.
За написване на статията е използвана информация на СБЖ, ДА–София и г-н Йордан Каменов.
От Добрин Добрев Добруджанеца
Κάντε το πρώτο σχόλιο