КУКУРИГУ, КУДКУДЯК – ДНЕС НИ ЛЪЖАТ, УТРЕ ПАК…

Лято е, горещо е, време за приключения и безотчетен адреналин. Той направо блика от миазмите на летния сезон. Започнал със скандинавски ритник в лицето на камериерка и жалките брътвения на нашенски бизнес бос да си траем, та да не обидим чувствителните туристи. С бити незрящи чужденци от младеж, оказал се впоследствие „тежко болен“, за да мига на парцали в ареста. С алкохолни вакханалии в Слънчев бряг, както впрочем всяка година. Особен колорит на жарките месеци придават проститутките, наркопласьорите, джебчиите и пътно-транспортните произшествия, оставящи зад себе си майсторски размазани трупове: от началото на годината и до сега – 3 хиляди на брой. Но що още има дни за бензинови подвизи, занапред са…

Не по-малко красив е и българският политически живот, нямащ нищо общо с реалностите на обикновените човеци у нас. Разнасят се гръмки крясъци поддал ли се е на корупционни вкусотии президентът Радев и корумпирана страна ли е Швеция с предлаганите самолети. Пръв дерт на управляващите е крайната необходимост от мажоритарни избори, за които уж бленуваме в парцаливите си сънища. Изпаднали от политическата каруца спасители на отечеството куцат от медия в медия, за да се правят на ангели небесни. Рядко една държава е имала толкова много патриоти накуп. В различни идеологически гащи, но с една декларирана цел: да загробят България в името на личната си алчност, несговорчивост, надменност и чуждестранно дупедавство. За правителство на националното съгласие и дума не става. От Брюксел евроатлантическото слънце ни се подсмива доволно. То отдавна ни е скроило шапката, не по-голяма от напръстник. Наистина – такива баламурници рядко се срещат.

А народът? Какво ли иска народът, когото никоя политическа дървеница не пита?

Преди всичко, на прага на предречената си демографска смърт – последни мирни издихания, ала няма да ги дочака. Случилото се в Асеновград между интегрирани цигани и несъзнателни българи е втора Катуница и никак няма да е последен „инцидент“. При който виновните се пазят от одрипавялата полиция, намират им се видни адвокати-защитници и услужливи клакьори ридаят за справедливост. Пострадалите пък са предупредени да мируват, за да не играе законовото дърво по посинелите им от бой меса. Конците, с които е шита етническата черга на българските обитатели, са отдавна изгнили и се късат. Социалната система за едни етноси е майчица с всякакви знайни и незнайни бонуси. Образованието благо раздава дипломи за завършено средно на хора, които не могат да четат и пишат, а от „неизвестни“ закононарушители и откровени престъпници не можеш да се разминеш. За справка – 45% от общата ни престъпност е само битова, като възходът й сочи нови светли върхове. Законът позволява да имаш и по 10-15 условни присъди и пак да си примерен, за балканския ни манталитет, гражданин. Сякаш наистина всичко в България е обърнато обратно.

Официалните медии тиражират колко сме мързеливи и не заемаме 100-те хиляди свободни работни места, но пропускат размера на действителните заплати, често не повече от 300 лв. месечно. Прагът на мизерията, под който са 2,5 млн. души, е 330 лв. и тогава що за заплати са тези? Ами повишените на 180 лв. пенсии? А средствата, отпускани за деца с увреждания? Цените на храните, отново увеличената от 1 юли цена на тока, на лекарствата и на въжето, с което ни се ще да се обесим от отчаяние? Поводи за гняв – дал Господ, отникъде взорът надежда не види.

Три са истинските душегубци на нашата родина: жестоката корупция, сивата икономика и продажното политическо стадо. Те никога няма да отстъпят от позициите си да нахранят гладните и да изтрият сълзите на бедстващите. Гледат на нас като на роби, длъжни единствено да гласуваме за трона им на несвършващите избори за щяло и нещяло. Никога нито една реформа няма да бъде завършена и да получи хуманно лице. България е орисана да се самоизличи от географската карта на света. Неспособна, колкото и да е малка, да се самоуправлява и да решава проблемите си. Затова, който може, емигрира. За да спаси себе си и децата си и да праща пари на близките си тук, в рая на шамарената правда. От началото на годината нашите сънародници в диаспората са превели около 47 млн. евро. За храна и що годе цивилизовано съществуване. Но не могат да ни пратят лекари на мястото на нашенските, също заминаващи поради смешни заплати и закостенели професионални спънки. Нито да ни пратят болници, докато местните хлопват кепенци, защото общата им задлъжнялост досега към Националната здравна каса е над 500 млн. лв. Държавата се хвали, че фискалният й резерв е 12,5 млрд. лв., но не си мърда пръста да оправя положението и тук, в сринатия храм на здравето, и в армията с незаетите щатни бройки и плачевна небоеспособност, и във възраждане на националната икономика, която от години е мъртвец, наметнат с избелели лъжи за чуждестранни инвеститори.

Най-добре сме в селското стопанство, защото практически то липсва. Смачкано под напора на евтиния задграничен внос, също поощряван тихомълком от държавата-мащеха. И от някоя парична пачка под масата, разбира се. На този фон правителството ще тегли нов чуждестранен заем (нали уж резервът, за който споменахме, е пълен?), в размер на 200 млн. евро. Основно – за масово разселване на бежанците из всички краища на България. Можем да брътвим още много и да сочим до умопомрачение какво у нас не е наред. Но тъй като нищо вече не ни е наред, нека спрем с изреждането. Правителствата ни приличат на стадо маймуни, хранени с чуждестранни огризки и гротескно подражаващи на цивилизованите си колеги. И т.н.

С тези финални надгробни акорди последният останал жив, небит с дърво от „интегрирани“ етноси и неумрял от глад нашенец може да затвори вратата след себе си. Приблизителният период да станем малцинство, определян от Световната банка и подобни на нея институции е между 2027 и 2050 г. За справка: сега сме 2017 г.

Ако някой НПО патриот прочете тези редове, веднага ще възнегодува: по Стария континент на ръце ни носят, скоро ще влезем в чакалнята й и ще въведем еврото, а от 1 януари ставаме домакини и на председателството на ЕС. Що за плебейско черногледство! Е, продажници у нас винаги е имало. Че държавата заминавала на кино – чудо голямо. Искам да им обърна внимание на глухите стонове, носещи се изпод многострадалната българска земя. Това са стоновете на мъртвите им родители. Които от срам се обръщат в гроба, докато слушат демагогията на поевропейчените български чеда. Е, и? Какво толкова? Личното достойнство у нас, както безметежното битуване, все се купуват с много пари. Те пък, знайно е, миришат само на откровено национално предателство и нищо друго…

Георги Н. Николов, литературен критик и публицист

Специално за списание  „БГ Фактор-Кипър”