Неговият характерен глас, неговият патос, изключителното му отношение към театъра и всяка роля, го правят един от най-големите артисти сред плеядата на Мелпомена-ще си спомни години по-късно за Константин Кисимов- проф.Васил Стефанов, дългогогодишен директор на народният театър „Иван Вазов”
От 1924 г. Кисимов е вече в Народния театър и получава ролята на Албрехт от пиесата „Вик на живота”, постановка на Йосиф Осипов, а когато театърът се оглавява от Николай Масалитинов и организира школа за млади талантливи актьори, директорът му дава да изиграе значителни роли в 10-ина пиеси.
През 1930 г. постига сценичен връх и неповторим образ като „Топаз” на Марсел Паньол, а през 1931 г. му поверяват Странджата от „Хъшове” на Ив. Вазов, в която роля той блестящо доказва силата на своя безспорен талант. Години по-късно, през 1961 г., помолил Камен Зидаров да напише пиеса за патриарх Евтимий и роля за Кисимов, но драматургът не бил готов още за тази пиеса.
Мечтата му се сбъднала, когато на първото тържество „Поглед през вековете” през 1965 г. в някаква загадъчна и красива атмосфера, обгърнала не само Царевец, но и целия град, в осем вечерта на площадкатапред Балдуиновата кула, той се появява в черно официално облекло, покланя се дълбоко на 12-хилядната публика,изразила възторга си от него с гръмки ръкопляскания, после се изправя, вдига десница и всички замлъкват.
Кисимов започва отдавна затаеното в душата му слово:
„Царевград Търнов! Царица на градовете! Втори Константинопол! Трети Рим, СТАНИ! Света обител на безсмъртни сенки, извор на гордост, вяра на народа, престолен град на български витязи, бъди благословен! И заживей! Стани! Настъпва твоето възкресение!”.
Следват стиховете по народната песен за двата сокола и двата близнака, литнали бащино царство да вземат, казани с прочувствен глас от актьора, а текстовете за сломената византийска мощ и за родните твърдини Царевец и Трапезица, безсмъртни сенки на миналото, изтръгват продължителни бурни ръкопляскания.
Търновград сякаш се прощава със своя чародей, загинал при автомобилна катастрофа на 16 август 1965 г., но останал завинаги в името на Музикално-драматичния театър на престолния град и пантеона на безсмъртните творци актьори!
Кисимов се ражда в старо патриотично търновско семейство на 16 април 1897 г.
Прадядо му Георги Кисимов е участник в знаменитата Велчова завера през 1835 година, дядо му Пантелей е член на Букурещкия революционен комитет, а баба му Евгения Кисимова е сред най-изявените защитнички на девическото образование у нас.
Бащата на Кисимов пък завършва международно право в Кеймбридж като възпитаник на известния Роберт колеж!
Константин Кисимов тръгва по бащиния си път – дипломира се като юрист в София през 1922 г. и продължава обучението си в Сорбоната.
Може би и от него би излязъл блестящ съдия или прокурор, ако в сърцето му не е кипяла любовта към Мелпомена, към литературата и артистичното лицедейство.
Приятели придумват младия Кисимов да се яви на изпит в школата при Народния театър, в която е приет през 1923 г., а още на следващата година играе Труфалдино в „Турандот“, след което заминава на специализация в Париж.
Истинската му сценична кариера започва през 1928 г., след срещата му с Петко Тодоровите „Зидари“.
Оттогава до края на живота си той е сред стълбовете на Народния театър и едно от най-ярките му дарования.
С много топлота, патос и целеустременост, с филигранна и неповторима актьорска техника, наблягаща както на фразата, така и на експресивното лицеизражение, Кисимов изгражда запомнящи се образи в етапни постановки като „Големанов“, „Боан Магьосникът“, „Хамлет“, „Хъшове“, „Свекърва“, „Боряна“, „Тартюф“, „Опечалена фамилия“, „Когато вятърът си играе“…
С обичта му към изтъкнатите творци на словото се обяснява пристрастието му към Алековия Бай Ганьо – един от златните радиозаписи от 1959 г., както и подборката на изключителни по художественото си въздействие текстове на Ботев, Вазов, Вапцаров, Есхил, Гьоте, Пушкин, Лермонтов и Байрон, с чиито рецитали обикаля страната, достига широка известност, оставайки в съзнанието на зрителите като първомайстор на моноспектаклите със силно емоционално звучене.
Константин Кисимов е сред родоначалниците на българското кино и телевизионно изкуство.
Още когато телевизионният ни театър е в пелени, той смело участва „на живо“ в три силни постановки – „Камък в блатото“ (1959), „Юнгфрау“ (1961) и „Българи от старо време“ (1963), опирайки се отново на солидната литературна първооснова на Георги Караславов, Богомил Райнов и Любен Каравелов.
Успоредно със сериозните си ангажименти в Народния театър, Кисимов започва работа и в киното ни.
Дебютът му е в един от най-представителните български неми филми „След пожара над Русия“ (1929), дело на големия Борис Грежов по повестта на Панчо Михайлов „Под земята“, в който корифеят изиграва неподражаемо ролята на злодея-надзирател Гърбицата, която и днес се възприема като въплъщение на абсолютното Зло.
Трудна е съдбата на следващия му незапазен филм „Безкръстни гробове“, в който се изявява като Рангел.
Реализиран отново от Борис Грежов по сценарий на Бончо Несторов, той се опитва да разрови за пръв път драмата на септемврийските пожари от 1923 Кисимов има щастието да се снима в третата родна звукова творба – „Грамада“ (1936), дело на Александър Вазов, по едноименната широко популярна поема на патриарха на българската литература. В нея К.Кисимов създава изключително драматичния и точен като внушение знаков образ на чорбаджи Цеко.
Дори и в запазените 11 минути филмова лента личи, че актьорът се е справил блестящо, превръщайки чорбаджията в „олицетворение на всички тъмни стихии, таящи се в греховната, но неприкосновена човешка същност“. (Петър Кърджилов).
За последен път двамата с Грежов се събират през 1947 г., за да заснемат амбициозната космополитна мелодрама “Изкупление”, в която Кисимов изиграва възловата роля на скитника Стоян Хаджигладнев.
Историите с Кисимов са безкрайни. В началото на 60-те години той пътувал за честване на Иван Вазов в Сопот. Бил най-добрият изпълнител на стихотворения от Иван Вазов. Когато пристигнал в града на народния поет, актьорът спрял колата и тръгнал между хората. В това време първият секретар на БКП в Сопот изнасял своя доклад. Щом видяло Кисимов, събралото се множество спряло да слуша скучния доклад и се обърнало към актьора. Той минал между хората, без да им обърне никакво внимание, стигнал до паметника на Вазов и драматично паднал на колене.
Започнал да се кланя пред желязната фигура на писателя и да благодари, че го има. Когато се изправил, хората видели с учудване локва кръв под краката му.
Панталонът му също бил изцапан с кръв. Кисимов тръгнал пеша, но видимо куцукал. Всички помислили, че си е разбил колената, докато е коленичил пред Вазов. Защото не знаели, че ексцентричният актьор си бил вързал едно балонче с вишнев сок, което се спукало, щом паднал на коленете си.
В личния си живот големият актьор също имал успех. Единствената му съпруга го дарила с три деца, които Кисимов обичал от цялото си сърце. Той не успял да изпълни само една от мечтите си – да доживее да види внуци.
На 16 август 1965 г. любимецът на публиката си отишъл от този свят на 67 години след автомобилна катастрофа. Девет дни по-късно се родил първият му внук. Малко преди да почине, Кисимов предрекъл, че бебето ще е момче. И познал.
Κάντε το πρώτο σχόλιο