Пак е 24-ти май и пак, в светлата памет и безсмъртното дело на Кирил и Методий, духовно се прераждаме. Отърсваме се от мимолетни желания, делнични тегоби, мрачни настроения. И разтваряме души към значението на буквите, с които се гордеем. С които сме известни на планетата Земя от поколения и во веки. В простора звучат химни, леят се поетични слова, цветя отрупват паметниците на солунските братя. Денят на славянската писменост и култура се превръща в апотеоз на националната ни идентичност. На стремежа ни да живеем хармонично без войни, сред щастливи хора и радостни детски усмивки. Днес българска реч се лее по всички населени континенти. Значи, празникът също е световен, пролетно ярък и красив. Роден, очакван и ознаменуван. Нека го има винаги. Нека в безкрая на времето кирилските букви прославят доброто, разумното, мечтаното. Честит празник, скъпи сънародници!..
Георги Н. Николов
ДА ТЕ ОБИЧАМ
Ако докоснеш кадифето с ръце,
Помни, че само ти и твоите ласки
Могат да бъдат по-нежни от него.
Ако се огледаш в планинския ручей,
Разбери, че само ти можеш
Да бъдеш толкова красива и кристално чиста.
Ако ме попиташ, било с думи, било с мисли,
Знай, че само аз мога
Така да те обичам.
***
Стареем с теб…
Лишен от огъня
на свян и святи грехове,
сега животът с мъдра строгост
отмерва празни часове.
О, глуха,
безконечна
вечност
как бих я дал да можех пак
да върна влюбените вечери
на младостта ни!…
В дъхав мрак
да грей плътта,
да пей земята….
И като ангелски крила
с бял блясък да свистят бедрата ти
в кръвта ми и във вечността!
Димитър Горсов
***
ПРОШКА
Елка Няголова
Не безпокойте душата ми, когато вече ме няма.
Спомен ли? Всичко е вятър. Свещ. И дим след пламъка.
Чифт ръкавици на масата. Трака часовник стенен.
Два чифта думи напразни. А тишината стене.
Снимки в албум, в кутии… Пръстенче с инициали.
Две-три писма – открити. Брошка една – оцеляла.
Правнучката ще я носи. Сигурно ще я изгуби.
Някакъв гладен просяк ще я подритне грубо.
Ще се люлеят къщите – бяла халва на Заговезни.
Ние – едни и същи: изгревни, после – залезни.
Спомен ли? Вятър в пантите. Скърцат и люлките празни.
И като в стих без поанта спуска се тежка забрава.
Не безпокойте душата ми. Днес да си вземем прошки.
Утре с последния вятър ще ме забравите просто…
***
Бъди като синапеното зърно
незабележим и ненатрапчив
Вярата човешка не посърва
ако нещастието сграбчи
душата плаха и осиротяла
Изпитанията само просветляват
тялото на битието оскотяло
затънало във суета и врява
Скромният ще бъде най-голям
там във царството небесно
Единственият неръкотворен храм
е изграден от мълчаливи песни…
Иван Гранитски
***
ЛЮБОВ
Все те яхвах във блудния спомен,
сякаш риба си хвърля хайвера,
драсках стихове – като болен,
но не смогвах да те намеря.
Акварелът е слаб за епичност –
не по липса на вдъхновение.
И дори да съм казвал „обичам”,
беше само добро намерение.
Колко дълго съм търсил жената –
Диоген го е казал в статия.
Виж във притчата – змията
не е само библейско понятие.
Пламен Панчев
***
ЕСЕНЕН ГОСТ
Само едно сухо листо,
прилепнало в оградата…
Въздишката на Бог ли бе?
Утринно поруменяване в прозореца,
за руническо писмо говореха,
лунни ивици,
засъхнали по голи клони.
Някой пред вратата спря:
ясен и студен ден
доведе дъщеря с рокля
от летящ сатен и жълти диадеми.
Рада Добриянова
Κάντε το πρώτο σχόλιο