В центъра на столицата един вече почти заличен площад в близост до НДК от години носи името „Баба Неделя”. Но ако запитате софиянци – коя е тази жена, малцина ще са тези, които ще могат да отговорят. Впрочем, от 2006 г. така е наименуван и един нос на северния бряг на остров Ливингстън в Антарктика. . Тя е първата българска учителка в Македония и като такава организира през 1865 г. за първи път честването на празника на светите братя Кирил и Методий в Прилеп. За този тържествен момент свидетелства дописка във в. „Турция” от 29 май с. г., която съобщава:
„И на 10 мая като ся научиха чрез некои, че утредента е памятта на нашите просветители, ся събудиха и ся събираха еснафски заседания да разяснат на сите (чунки от полупайке не знаеха кои сет тия Кирил и Методия), че ке празнуват утредента ся нагласиха и ся направиха неколку еснафски тескерина, които ся проводиха до църковните надзиратели и в кои им забележиха, че утре ке празнуваме памятта на нашите просветители Кирила и Методия и сакаме да се служит тържествено служба, како на Великден со троица священици… Всиот ден беха затворени еснафите казанджиски, кантарджиски, ковячки, кюркчиски, бояджиски, самарджиски и проч. освен бакалският, терзиският и базриганският”.
През 70-те години на ХІХ в., докато е учителка във Воден, дъщеря й Станислава, която следва стъпките на майка си, също за първи път урежда празнуването там на светите братя. В спомените си тя разказва как е станало това:
„Отпреди една седмица бях поръчала на всичките деца момчета и момичета да им ушият родителите бели дрехи и им купят по 4 аршина червени панделки. На 10 май пратих момчетата да донесат от гората разни цветя (а там флората е много развита и разнообразна).
Те донесоха много едри бръшляни и разни красиви цветове с големи виющи се растения. Особено имаше едно, което децата наричаха света лоза. То бе с големи виющи се стъбла, по тях цъфнали розови гроздовидни цветове. Други цветове слаби, а вързали същински чушки. Едно, на което децата казваха совалки (и то бе виющо) цветът сив, а завързало същински совалки.
А от към Владово, село над Воден по пътя за Битоля, ми донесоха цял товар чемшир. Направихме венци и окичихме целите училища, черквата, па даже и вратите, дворът, всичко бе потънало в цветя и зеленина. А сутринта всички ученици и ученички бяха облечени с бели дрехи, превързани през кръста с червени панделки, косите им разресани и вързани със същите панделки. Момченцата също с бели дрешки и превързани през рамо с червени панделки.
Картината бе величествена, народът възхитен.
Мнозина от тях се просълзиха. След божията служба направи се насред двора молебен… Д. Македонский бе във Воден. Той държа прочувствована реч (а след една седмица чрез гръцки шпионства турците го интернираха). От там ученици и ученички, с майки и бащи, излязохме вън от града при местността наречена Гавальотица.
Насядахме на зелената трева. Аз станах, разказах им за произхода на двамата братя св. св. Кирил и Методий, за техните действия и мъченически живот. Народът бе във възторг. Донесоха от града нарочно приготвена храна. След разкошния обяд изпяхме няколко народни песни, изиграхме разни български хора и вечерта с песни из целия град се разотидохме”.
Родът на Баба Неделя не е случаен. Самата тя е омъжена за брата на майката на Васил Левски – най-малкия вуйчо на Апостола Петко Караиванов. Неделя непрекъснато поддържа контакти с Дякона. През 1870 г. при нея във Велес пристига пратеник на Левски „с кореспонденция от Централния комитет в Балкана”, с молба да им ушие знаме, за което й е изпратен и модел.
Двете с дъщеря й Станислава се заемат веднага с опасната задача и усилено работят по цели нощи, за да успеят да го завършат във възложения им срок от два месеца. То е изработено от червен плат с изобразен върху него с коприна разярен лъв, като над главата му с едри бели букви е извезано „Свобода или смърт”, а под него – „Станете да ви освободя”. Пет-шест дни обаче преди то да бъде завършено, в един съботен следобед в дома им запъхтян нахълтва хазяинът им – Георги Колев, който ги предупреждава:
„Скоро скрийте гергефа, защото Зафираки бей ви е предал и идат юзбашията с трима джандари да обискират квартирата ви”. Двете жени светкавично смъкват от стената един портрет, изрязват буквите върху байрака и заковават лъва в рамката, скривайки също коприната, пратена им от Левски, заедно с една песнопойка с бунтовнически песни.
Заедно с една тяхна приятелка те сядат с книга в ръце миг преди да нахлуят жандармите. Те обръщат наопаки стаята, отваряйки долапи и сандъци, ровейки се из бохчите, разпаряйки възглавници и юргани и разковавайки миндела – досущ като в днешен холивудски екшън. И като не откриват нищо, юзбашията с дрезгав глас извиква: „Хей, ходжи, казвайте къде сте скрили байрака, гдето сте го шили?”
Без да трепнат жените в един глас заявяват, че са наклеветени и като посочват лъва в рамката на стената, обясняват, че само са шили това… куче. На забележката, че изобразеното животно хич не мяза на куче, те невинно обясняват, че не са могли да го докарат „много хубаво”. Така знамето е спасено и по време на Априлското въстание то става пряпорец на четата на Димитър Беровски, организатор на Разловското въстание в областите Малешево и Пиянец.
След като през 1849 г. съпругът на Неделя Петкова умира от холера, тя остава сама, обречена на мизерия, с пет деца, като шест месеца след смъртта му, ражда и шесто, което кръщава на мъжа си Петко. Като майор през 1885 г. този неин син се сражава срещу сърбите край Сливница, рамо до рамо с княз Александър Батенберг, от когото получава кръст за храброст.
Често пъти Неделя си ляга гладна и се препитава единствено с ръкоделие. Така по поръчка на поп Христо от Карлово тя шие прекрасна икона на св. Мина и когато тръгва да му я занесе, на улицата я среща тогавашния руски консул в Пловдив Найден Геров. Виждайки красивата икона, той вади от джоба си една книга и помолил жената да прочете няколко думи от нея. След което я поканил да стане учителка. След три месеца Неделя заминава за София, снабдена с препоръка и от Сава Филаретов.
По-късно учителства в Самоков, Кюстендил, Прилеп (където основава девическо училище, носещо името на Солунските братя Кирил и Методий), Охрид и Велес. В последния град тя се включва в революционния комитет и след като участието й в него е разкрито, бива изгонена от града и заминава за Солун. Там безстрашната българка основава училище, създава женски и благотворителни дружества и се присъединява към борбата на местното население срещу гръкоманите. През 1883 г. се заселва в Ракитово, където работи всеотдайно за просветата на чепинските българи.
Не по-малко родолюбиво и просветителско е и делото на дъщеря й Станислава Караиванова – Балканова. Братовчедката на Левски през 1872 г. става първата българска учителка в Битоля, като първоначално преподава в дома си на 102 момичета. По-късно преподава заедно с майка си в Охрид. Учителства и във Воден, Солун и Крива паланка. След Освобождението набира средства за подпомагане на бежанците от Македония в Кюстендилско.
За съжаление съвременниците рядко се сещат днес за тези две големи българки и за родолюбивото им дело в името на просвещението на нашия народ. А те заемат достойно място в пантеона на българските будители и могат да служат на поколенията като светъл пример на себеотрицание и патриотизъм.
Добрин Добрев
Източници: „Строители на съвременна България”ДА-София, НБ”Свети Кирил и Методий”-София, личен архив.
Благодарим!
Κάντε το πρώτο σχόλιο