С интерес посрещаме новата, сега биографична книга на Георги Константинов „Един поет между вчера и утре“, издадена със съдействието на фондация „Глобални библиотеки – България“, 2025 г. Живият класик на съвременната ни литература е избрал да поднесе спомените си по начин, който ще намери място и в съзнанието на бъдещите читатели така, както и при нас днес: достоверно-реалистични. Болезнени, или възторжени, красиви, грубовати… човешки и човечни. Послания, търсещи и очакващи взаимност и разбиране, каквито получават с всяка прочетена страница. „Човекът на перото е особено обществено животно. Обикновено живее самотно и някак егоистично, но сетивата му долавят всякакви човешки импулси. Навярно в самотните му моменти на творчески изблик има и капка самовлюбеност, ала вгледан в своите тревоги и болки, той съзира и непразничната съдба на много хора… Без те да са го молили за това, човекът на перото често се превъплъщава в техен говорител, в техен нещатен защитник… Все се мъчи да раздели зърното от плявата, вярното от невярното… Във време, когато доброто и злото си играят на криеница“.
От споделеното в „Един поет между вчера и утре“ може да се научи много. Ставаме съпричастни в контакти между знакови личности, чиито имена времето няма да изтрие. Докосваме се и до географски краища, иначе безкрайно отдалечени от нас: „От „Сивото поточе“ до парижкия хотел „Суец“, „Еделвайсът. Кръгът се затваря“, „От либийската пустиня до Полярния кръг. Писмото до Кадафи“, „Моите дълги и кратки срещи“ и т.н. Нека ги определя като цветен фон в книгата, където последователно е моделиран ходът на литературния живот у нас. Любопитни са споменаванията за Евтим Евтимов, Севда Севан, Йордан Радичков, Павел Вежинов, Калина Ковачева, Найден Вълчев… Не остават незабелязани в спомените и първите, все още символични предвестници на друга, по-различна социална картина, в която може да се диша. И официалният тогава духовен реквизит, волю неволю, трябва да даде път на пишещото братство към свежи граждански, етични и естетически хоризонти, променящи облика на „тогавашна“ България. Към прозрения на възприятията и интелекта за широкия свят и към разбирането, че в безкрая му има място и за нас. Да, много са споделените спомени – и радостни, и трудни за преглъщане, в биографичната книга на Георги Константинов. За участието му в Седмото Велико народно събрание; за различните професионални „рубежи“ и разбира се – за първата отпечатана стихосбирка „Една усмивка ми е столица“, видяла бял свят през 1967 г. Не можем да отминем немалкото страници, посветени от автора на списание „Родна реч и на списание „Пламък“, списвано от него повече от 45 години. Много ценено и днес, като по страниците му публикуват вече и редица достойни творци от българската диаспора по света. То нерядко се превръща и в творческа лаборатория на самия му издател: „Колкото и да е странно, в този напрегнат за мене период дойдоха на бял свят едни от най-споменаваните днес мои стихосбирки: „Лично време“, „Неграмотно сърце“, „Общителен самотник“, „Електронното куче“. Тогава започнах да пиша и някои от книгите си за деца: „Папагалчето Браво“, „Как планината отиде на море“, хумористичния роман „Туфо рижия пират“ (впоследствие преведен на десетина европейски езика).“
Още много може да се говори за книгата на Георги Константинов „Един поет между вчера и утре“, но тя трябва да бъде прочетена със сърце и душа. Замислена като летопис на една творческа орис, тя всъщност е мозайка от факти, нравствени прозрения, философска оценъчност на личността в различни модели от битието, оформящи психологическия портрет на съвременника…