На 14/09/2025 в Ларнака ще гостува писателят и общественик Бойко Антонов. Визитата е част от европейската обиколка за представяне на книгата му „Емигрантски воли и неволи“. Вълнуващо и прелюбопитно четиво за млади и не толкова млади читатели, описващо личните му преживявания в странство през последните 30 години. Доказващо за пореден път, че в чужбина парите не растат по дърветата, и за да успееш, е нужно много, много труд, смелост и дръзки цели и мечти.
В Кипър идва по покана на актрисата Моника Мелеки, основател и директор на Театрална Школа ”Храмът на Мелпомена” в Ларнака.
Със сигурност ще се запитате, кой е Бойко Антонов
Роден е в древния Пловдив. Завършил „Автоматизация на производството“ в ВИХВП. Работил в най-престижните световни компании: БАН, C&L, PwC, IBM, Census Bureau и Библиотеката на Американския Конгрес.
Съосновател на Българско училище „Академия Христо Ботев“ във Вашингтон, съосновател на „Асоциацията на българските училища в Америка“, член на „Лигата на българските писатели в САЩ и по света“, организатор на български концерти и театрални представления във Вашингтон, основател на фестивала за детсли и юношески авторски песни и театър „Децата на България“, собственик на компания: „Български културни събития“ в САЩ.
Какво Ви накара да емигрирате, кога и защо избрахте Америка?
През преходните години в края на 80-те и началото на 90-те години опитах да се впиша в новите рамки, в които се развиваше България.
За съжаление времената бяха неподходящи и след няколко опита реших, че в България няма да мога да разгърна способностите си. Мутренският метод на ред в държавата, шуробаджанащината и други подобни методи ми бяха чужди и реших да потърся по-добро място за мен и за децата ми. Първоначално заминах за Малта, а от там и за САЩ. Подробно за това как стигнах до това решение и как го осъществих можете да прочетете в книгата ми „Емигрантси воли и неволи“, която ще представя на 14 септември в Кипър.
Разкажете ни за първите си години в странство, имаше ли непреодолими трудности?
Трудности и проблеми има винаги и навсякъде, но ако не могат да се преодолеят в една държава, то те могат в други условия и на други места. Голямата ми пречка в началото, както и на много други българи, беше езика. След като изучавах немски, френски и руски в училище и в университета, най-накрая разбрах, че езика, който ми е необходим в професията и в живота е английски. Започнах да го изучавам на 24 години и благодарение на упоритостта ми, както и на мои добри приятели и на филмите по телевизията успях да стигна до бих казал доста добро ниво. Макар да говорех с акцент, моят английски език (мой най-добър приятел и мой враг) ми прокараха пътя към успеха.
Как стигнахте от БАН до Библиотеката на Конгреса на САЩ?
В БАН ме поканиха да работя след като се бях установил като млад ентусиаст в областта на електрониката. Любовта ми към тази наука ми беше предадена с гените. Баща ми беше прекрасен физик, занимаващ се с електроника, а чичо ми е според мен най-добрия електронен инженер в България. Бях изнесъл няколко мои разработки на семинари и конференции още като студент и на една от тези конференции в края на следването ми, един човек дойде до мен и ми предложи работа в Централна Лаборатория по Автоматизация и Научно приборостроене (ЦЛАНТ) към БАН. След промените напуснах лабораторията и доста се лутах между държавни позиции и частни инициативи, но нямах успех.
Един ден срещнах на главната в Пловдив моята любима учителка по биология в гимназията и… Но това можете в подробности да научите от книгата ми.
В Малта попаднах на одиторската компания C&L, в която ме приеха на работа и където компютъризирах производствения им цикъл. От там беше вече лесно. Участвах активно в обединението между C&L и PriceWaterhouse и заработих в PwC, тогава най-голямата одиторска компания в света. По това време ми се отвори възможността да замина на работа в САЩ в рамките на същата компания.
В САЩ част от компанията беше продадена на IBM и аз продължих да работя за IBM. Там не ми хареса – от консултант се превърнах в продавач на производството на компанията, а аз не съм добър продавач. Напуснах IBM и намерих моето място като старши системен архитект в бюрото за преброяване на населението в САЩ. Компютърната система беше меко казано огромна, над двеста подсистеми, повечето от които имаха под-под-системи във всеки щат. Това прави много хиляди компютърни сървъри работещи да направят правилно и точно преброяване. Цялата операция струваше над 115 милиарда долара. Доста внушителна сума за онова време. След като приключихме с преброяването, попаднах с договор в най-интересното работно място – Библиотеката на конгреса и по-специално секцията за аудио и видео консервация. В библиотеката работих 15 години и наскоро се пенсионирах.
Вие сте учен, бизнесмен, общественик, преводач, а сега и писател. Как успявате на толкова фронта?
Тези дейности никога не са били изпълнявани едновременно. В началото на кариерата си бях учен и само учен. След това бях бизнесмен и мениджър, към края на моята кариера се отказах от собствен бизнес, но започнах обществена дейност, за да покажа на българите в чужбина, че трябва да запазят корените си и да не се отказват от тях. Това е много важно в САЩ, където тези дадености се ценят много.
Как успявам? Не знам, получава се когато човек е отдаден на това, което прави. Трябва обаче да се прави със сърце и безкористно.
Един от основателите сте на българското училище „Христо Ботев“ във Вашингтон. Кога осъзнахте, че българите в чужбина трябва да имат свои училища?
Винаги съм смятал, че българите, особено в чужбина трябва да изучават своите корени, а това най-добре става в неделните български училища. Независимо, че някои такива се превръщат в печалбарски организации, независимо, че няма учители, няма учебници, няма методики за обучение на български деца в чужбина, тези училища са от изключително важно значение за съхраняване на българщината.
Разбрах, че училището е частно. Склонни ли са родителите да плащат за децата си да учат и български език? В Кипър например често има дискусии, че българските училища трябва изцяло да са на издръжка на българската държава.
Има родители, които биха плащали и повече, за да могат децата им да останат с българско самосъзнание, има и такива, които нямат достатъчно пари за да плащат, но има и такива, които смятат тези пари за хвърлени на вятъра. На тези, които имат желание, но нямат средства, училището ни в съгласие с родителския комитет помагаше, за да могат децата да продължат обучението си по българщина. Наричам обучението българщина, защото българският език е само част от това обучение. Нека родителите, които не искат да отделят средства за децата си да помислят, редно ли е учители, които си отделят от почивните дни за да се подготват и учат децата им, да не получават възнаграждение за труда си? Държавата частично субсидира неделните училища в чужбина, но тези субсидии са крайно недостатъчни за пълното финансиране на обучителния процес. Безплатен обяд на този свят не съществува. Ако родителите не плащат част от средствата за финансиране на училищата, някои преподаватели ще трябва да работят без заплащане, а това неминуемо ще доведе до спад в качеството на преподаване. Една директорка на такова училище беше казала на родителска среща, цитирам по памет: „Какво искате? Ние ви предлагаме най-евтиния байбиситер в страната, а вие имате и претенции.“
Какво е посланието в книгата ви към читателя-емигрант?
Не се предавай! Бори се за целта към която си се устремил и не забравяй, че си българин!
Бихте ли се завърнали окончателно някой ден в България и защо?
В България съм се родил. Обичам българската прекрасна природа, твърде много неща трябва да се променят, за да реша да се върна. Няма да ги изброявам. Всеки от нас, емигрантите, има своите причини за напускане на страната. За мен, тези промени може да настъпят след доста поколения. За сега няма шанс.
Живеем в повратни времена, войни, миграция, нови технологии, изкуствен интелект, все неща, чужди на нашето поколение. Сбъдна ли се „Американската“ ви мечта?
Нищо от тези изброени неща не ни е чуждо. Ние живеем в този динамичен свят.
Мечтите трябва да се гонят, а не да се стигат. Пътя към осъществаването на една мечта дава удоволствието на живота. Ако мечтата се постигне, то друга трябва да я замени или смисъла на живота се губи.
Мечтайте и гонете мечтите си!
А има ли Българска мечта, такава, която понякога идва в сънищата ни…
Разбира се, че има, но тя е много трудна за постигане поради същите причини, поради които сме напуснали нашата родина.
Какво е посланието Ви към младите хора, които идват след нас?
Имаше период, в който се бях отчаял от младите хора, с много малки изключения. Един ден обаче дойдоха на посещение при мен и живяха в моята къща 37 млади момчета и момичета от ансамбъл „Зорница“. Тогава разбрах и усетих, че има надежда, има млади хора, които са сърцати, можещи и отдадени да направят България по-добра!
Дерзайте! Не се отчайвайте и спазвайте законите! Беззаконието ражда най-големите проблеми.
Бъдете хора, добри и смели!
Приятели, любители на хубавата книга, общественици, учители,
Очакваме ви на 14 септември от 15:00ч. в Театралната школа „Храмът на Мелпомена“ в Ларнака за една вълнуваща среща с автора на книгата „Емигрантски воли и неволи“, Бойко Антонов. Сигурна съм, че всеки от нас би намерил обща тема с него като читател, културен деец, общественик или училищен деятел.
Очакваме ви!
Място на срещата:
Ева Иванова
