ШОКОЛАДИ ЗА ИРИНА

(ПОЯСНЕНИЕ – в България съществува обичай да се дава нещо дребно за хапване на годишнини от нечия смърт, или когато някой сънува починал близък и се пожелава „Бог да прости!“.)

 

Всяка събота, по едно и също време, рано сутринта, туристите, които отиваха към езерата над Симеоново срещаха една възрастна жена, облечена в черно, следвана от няколко бездомни кучета. Подпираше се на тъничко бастунче и вървеше към центъра. Дясната й ръка висеше през ръкава на черната й блуза, десният й крак се влачеше по земята. Тя влизаше в кафенето, кучетата сядаха на задните си лапи и чакаха, вперили поглед във вратата. След няколко минути старата жена излизаше от кафенето с шоколад в ръка. Кучетата я наобикаляха, махаха с опашки и се облизваха. Тя разкъсваше станиола, начупваше шоколада и го хвърляше на земята. Те се стрелваха в краката й, изяждаха кафявите парчета и отново я поглеждаха в ръцете. Тя се отдалечаваше бавно, те тръгваха след нея. Кракът й чертаеше тънка диря в прахта, парченцата станиол потрепваха след нея по земята.

На връщане от езерата късно следобед туристите виждаха проблясващите на слънцето парчета станиол и си спомняха старата жена. За да убият скуката, разказваха на съседа си по място в автобуса за старата жена, която храни уличните кучета с шоколад. Луда – казваха те. Спътниците им вдигаха рамене – хора всякакви… После се умълчаваха, уморени от топлия ден и приятната разходка.

Един ден млад мъж чу в автобуса разказа за лудата от Симеоново и лицето му се сгорещи. Понечи да се върне, но беше късно – тя бе раздала шоколада. Въздъхна и се загледа през прозореца. В далечината белееха блоковете на София.

Казваше се Тина…

Тина се сепна и се събуди. Навън бе тъмно. Осъзна, че бе сънувала и сърцето й се сви. И се размисли…

Дъщеря й почина на тридесет години. Мъжът й не можа да я прежали и след година и той си отиде – тихо, кротко, потопен в болката. Синът й понесе бурно двете смърти, но му мина бързо, унесен в работа и грижи по своите деца. Понякога Тина си мислеше, че той ги забрави много скоро. После се успокояваше, че така е по-добре – достатъчна беше нейната болка, на него поне да му е леко. Той й каза да се премести при него в София, тя отказа и остана на село във вилата, заобиколена от няколко ели, два-три бора и други вили, повечето пусти, две-три с няколко оставени на доизживяване старци и глутница бездомни кучета, на които подхвърляше понякога корички хляб. Синът й нае един шестдесет годишен мъж, стар ерген, да се грижи за нея и за вилата през седмицата. В събота и неделя наетият отиваше да нагледа своя дом. Тина оставаше сама с уличните кучета, които лаеха навън. Това бяха най-дългите дни от седмицата – сиви, мудни, увиснали в безвремието като паежина, обвила вилата, боровете и елите, планината и града ниско долу. Понякога синът й идваше в неделя с жена си и децата, оставяше й пари и заминаваше. И Тина пак оставаше сама, обвита в паежината на безвремието, в очакване на идващия понеделник, когато старият ерген щеше да се върне…

Пред погледа й пробягаха щрихи от съня й и я заболя сърцето. Изтри с длан  една сълза, потекла по лицето й и продължи да се взира в мрака.

Зиме и лете, всяка събота отиваше на гробището. Оскубваше тревата от двата гроба, преливаше вода, запалваше по една свещичка и присядаше на циментовия праг. Пред погледа й се изнизваха отминали картини, вгорчени от дим на изгоряла свещ и дъх на затоплен восък. Раздаваше сладки за „бог да прости” на циганетата, които обикаляха гробището и се прибираше във вилата. После и тя направи инсулт като мъжа си, оцеля, остана й слабостта в ръката и крака и не можеше вече да слиза до града. Сега гробовете буренясваха – въздъхна тя и отново отри лицето си с длан.

Не й вървеше на Ирина в любовта – това бе болката на Тина. Стигна тридесетте, а си остана сама. Тина го отдаваше на особения й характер – мълчалива, затворена. Съседите шушукаха, че е сама, защото е грозничка, за Тина тя бе най-красивото момиче на света. На осемнадесетия й рожден ден Тина окачи на врата й пиринчено кръстче на сребърна верижка – семейна реликва, което бе получила от майка си, тя пък от своята майка и така до времето, когато пиринчът е бил цене́н, колкото среброто… Когато тя бе на осемнадесет години, майка й окачи кръстчето на врата й и каза, че то дава сила в любовта и закриля човека, който го носи, че ако го загуби, нещастието ще споходи и майката и дъщерята. Тези думи майка й бе чула от своята майка, тя пък от своята… Така кръстчето се предаваше от майка на дъщеря и закриляше и двете, откакто свят светува. Един ден Тина не видя кръстчето на врата на Ирина. Попита я къде е кръстчето, Ирина се усмихна и замълча. Така няколко пъти, накрая Тина се отказа да я пита. После Ирина стана още по-мълчалива и затворена, залиня и изгасна тихо, като свещица. Докторите свиваха рамене – не знаеха нито каква е болестта, нито как да я лекуват. Тина обясни болестта с липсата на кръстчето и погреба дъщеря си с предчувствие за предстоящи беди. Така и стана – след година мъжът й се спомина, след това инсултът я събори…

Старата жена въздъхна и пред погледа й се появи образът от съня й. Беше Ирина, с гимназистка униформа. Очите й бяха топли, малко тъжни. Протегна ръка и пошепна: „Нещо сладичко ми се хапва, мамо, шоколад… И не мисли за кръстчето! То е на светло място, да помага…”

Време е… – помисли си Тина и стана. Стаята се изпълваше с блед като паежина сумрак. Някъде пролая куче – сънено и мързеливо и отново стана тихо. Облече се, седна на леглото и изчака да се съмне. Взе бастуна и излезе на улицата.

Тънък скреж покриваше улицата, билото на планината тънеше в мъгла. В далечината долу белееха блоковете на София.

Няколко кучета се спуснаха към нея и размахаха опашки – бяха я познали.

Като се подпираше на бастуна и влачеше крака си, Тина тръгна към центъра на селото. Внимаваше да не падне – на всяка цена трябваше да стигне до кафенето при спирката на автобуса. Кучета тръгнаха след нея. Наближи кафенето и спря да си почине. Кучетата седнаха на задните си лапи и започнаха да чешат хлътналите си хълбоци. Тина влезе в кафенето. Сънен и небръснат, продавачът я погледна с досада. Тя му подаде парите.

– Един шоколад – каза тя.

Продавачът взе парите, даде шоколада и се прозя.

След нея влезе пет-шестгодишно момче с големи като кестени очи. Надигна се на пръсти и остави на тезгяха смачкана банкнота.

– Един вестник и една близалка – каза то, като гледаше с интерес съненото лице на продавача.

Продавачът взе парите, подаде му близалката и вестника и отново се прозя. Малкият взе вестника под мишница, разкъса станиола и налапа близалката.

– Вземи този шоколад – Тина протегна ръка и му се усмихна.

– Не, не – отдръпна се детето.

– Вземи го – повтори тя.

– Не трябва – отговори малкият и избяга от кафенето с близалката в ръка.

Наплашили са го – помисли си тя. Излезе на улицата и се огледа. Срещу нея вървяха момче и момиче, тръгнали към езерата в планината.

– Вземете този шоколад! За здраве… – подаде тя шоколада на момичето.

– Няма нужда, бабо – отговори то и я погледна удивено. – Изяж го ти, ние ще си купим.

– Моля ви… – простена тя с протегната ръка.

– Ти да си жива и здрава, бабо – потупа я по рамото младежът и отмина.

Тина тръгна към дома си, сподиряна от кучетата.

Позвъни на съседката от горната вила. Дълго чака, но никой не отвори. После позвъни на съседа от долната вила. Той се показа на стълбите, позна я и отвори дворната врата.

– Вземи този шоколад за бог да прости – подаде му Тина шоколада.

– Благодаря ти, но нали знаеш, диабета – сви рамене съседът от долната вила.

– Да, диабета… – повтори тя и тръгна към дома си, следвана от кучетата. Синът й беше в командировка и нямаше да дойде с внуците, за да им даде шоколада, старият ерген щеше да се върне в понеделник сутринта, а Ирина чакаше.

Тина се обърна. Кучетата я гледаха в очите и махаха с опашки. Тя разви станиола, начупи шоколада на парчета и го хвърли на земята. Те се стрелнаха и изгълтаха кафявите парчета. Облизаха се и отново я погледнаха в очите.

– Бог да прости… – пошепна тя и отключи външната врата. Кучетата седнаха на земята и зачесаха хлътналите си хълбоци.

„Бог да прости Ирина!…” – промърморих и целунах пиринченото кръстче на гърдите си, окачено на сребърната си верижка. Автобусът наближаваше първите блокове на София.