Днес в рубриката ни „ПАМЕТ”, ще ви разкажем за един позабравен голям български артист. И млади, и стари се обръщаха към него с простото „Учителю”.
Днес признателните поколения го титулуват с думите: “Първосъздателят”, “Първомайсторът”, “Патриархът на българския балет”. Но това човешко “Учителю” по-точно изразява почитта и преклонението, които Анастас Петров си извоюва приживе. Защото с това обръщение открай време народът ни именува най-светлите личности в културната ни история. Добруджанецът Анастас Петров!
Анастас Дачев Петров е балетист и балетмайстор, един от основоположниците на българския балет. Той работи в Софийската опера от 1927 г. до 1961 г. Постановката му „Копелия” е първата цялостно професионално изработена творба. През 1927 г. Маестрото основава балетна школа в България, в която подготвя много изтъкнати балетни артисти – Лили Берон, Асен Гаврилов, Нина Кираджиева, Люба Колчакова и др. Пръв тълкувател е на образите на Принц Зигфрид в „Лебедово езеро“ от Пьотр Чайковски, Франц в „Копелия“ от Лео Делиб, Змея в „Змей и Яна” от Христо Манолов и др. През 1977 г. Получава Хердерова награда.
Своето танцово обучение Анастас Петров започва в школата наЕвгения Едуардовав Берлин през 1922 г. Година по-късно той става и неин асистент, като същевременно започва работа и в състава на Щатсопера. Между 1925 и 1927 г. Петров е сред избранниците на известния балетмайстор Макс Терпис, който му поверява постановки. По-късно балетистът се завръща се в България с желание да намери благодатна почва за изява на натрупания си опит и придобити знания. Не случайно наскоро след назначението му в Народния театър във вестник „La Bulgarie“ излиза бележка, в която се казва:
„Новият балетмайстор си е поставил задача да оформи балерини, достатъчно добре подготвени, за да може впоследствие да бъде реализирана далечната цел – представянето на пантомима на сцената на Народната опера… Противник на строгостта на школите и доктрините, Петров се стреми да обедини майсторството на руския класицизъм със силното, наситено изражение на немския балет…“
Очакванията и на критика, и на публика за „Копелия”са напълно удовлетворени. В „La Bulgarie“ излизат и първите ласкави отзиви:
„На сцената на Народната опера се постави пантомимата „Копелия”. Изпълнението за общо учудване бе задоволително, като знаем условията, при които се развива нашето балетно изкуство… Г-н Петров даде много интересни и хубави танци, неговото гъвкаво тяло бе извънредно изразително във всички свои жестове, скокове и танцови фигури… Вън от това, окото на балетмайстора следеше всички останали групови танци и сола и ние виждахме навсякъде неговата неуморна, системна работа…“
На 1 септември преди 115 г. се ражда патриархът на българския балет Анастас Петров. Почти целия си жизнен път той посвещава на развитието на това красиво изкуство. Своето обучение започва чак 23-годишен – факт, който е прецедент в историята на балета. Под ръководството на Евгения Едуардова в Берлин той бързо напредва и е приет в Щатсопера. Малко по-късно се завръща в България и през 1927 г. е назначен като балетен солист в Софийската опера. Не закъснява и идеята му да представи пред родната публика един от шедьоврите в балетния репертоар. В интервю, дадено на преклонна възраст, Анастас Петров си спомня:
„Първият самостоятелен балет, реализиран в България, бе „Копелия” от Лео Делиб. Поставих го година по-късно след като започнах работа. Поради липсата на стабилен и еднороден състав, за някои от ролите бяха ангажирани хористи от операта, актьори, а аз изпълних ролята на Франц. Отзивите бяха много интересни. За публиката жанрът бе нещо съвсем ново и не знаеха как да възприемат това изкуство, при което нито се пее, нито се говори. Повечето от първите български балетисти бяха любители, но мога да ги похваля, защото танцуваха с чувство. Основна моя цел бе създаването на балетно училище. За начало основах собствена школа. Съвместявах дейностите педагог, балетмайстор, солист, репетитор и работата в школата. От сутрин до вечер, докато се откри балетното училище, където приех да работя. Имаше период, когато броят на учащите в школата ми е бил 120 човека. Всичките ми успехи се дължат на безкрайното ми трудолюбие и любов към балетното изкуство. Аз поставих първия балет от български композитор – „Змей и Яна” от Христо Манолов. Разпределях времето си между операта и школата, но това ми коства много.”
Въпреки напредналата си възраст и влошено здравословно състояние, Анастас Петров почти до края на жизнения си път продължава заниманията със своите възпитаници от балетната школа. Сред учениците му са Лили Берон, Асен Манолов, Люба Колчакова и много други, утвърдили се като големи имена в българския балет.
В интервю, запазено в „Златния фонд” на БНР, екс примата Красимира Колдамова споделя свои спомени за основоположника на българския балет: „Винаги съм мечтала да съм най-добрата. Тогава тази мечта, която съществува у всеки млад артист, бе подкрепена от една голяма личност – създателя на българския балет Анастас Петров. Той беше директор, а ние бяхме пет момичета, първите завършили балетното училище в театъра. Не минаваше и ден, без той да попита: „Харесва ли ти някоя роля? Ако е така, веднага започвай да я разучаваш, може да я изпълниш някой ден. В мислите и мечтите си той създаваше непрестанно някаква цел, подтикваше ни да се развиваме. Първата си роля в балета „Жизел” направих с него. Той подаваше ръка не само на примите, но и на най-малките балеринки, за да имат възможност да се изявят.”
В памет на Анастас Петров от 1982 г. в родния му град Добрич е основан конкурс за млади балетни изпълнители, който носи неговото име. Това лято се проведе неговото ХVІ издание.
За хореографа, танцьора и педагога Анастас Петров е писано и говорено много. За неговата мисионерска половинвековна творческа дейност, благодарение на която днес в България има балетно изкуство, което съизмерва ръст с първите страни с вековни балетни традиции, знаят всички. Но отбелязвайки стогодишнината от рождението му, ще се опитам, разравяйки спомените на негови ученици, съратници и близки, да се доближа отново до човешкия, не митологизирания от времето образ на учителя.
Павел Стоицев (ученик на Анастас Петров и “звезда” на софийския балет): “Сякаш и сега го виждам пред себе си. Облечен в неизменния си зелен копринен халат, с развяна на една страна дълга коса, лети като хала из залата. И с цялата си душа и сърце показва как трябва да изтанцуваш партията си. Окото му – рентген! Веднага разбира какво носи един изпълнител и какво може да извади от него. И успяваше да постигне максимума.“
Слава Неделчева (балерина от Софийската опера): “Изключително скромен, мразеше излишествата, живееше като аскет. Ненавиждаше мързела и небрежното отношение към работата може би поради факта, че самият той притежаваше рядко срещаща се работоспособност. В пет часа сутринта викаше в дома си пианистката Елена Стефанова, за да слуша отново и отново музиката, на която ще поставя. И сега не мога да преценя дали бе по-голям педагог или постановчик.“
Никола Симеонов (артистичен секретар на балета): “От 1946 г. до самата му смърт аз бях най-близкият му помощник, душеприказчик и едва ли не единствен приятел. На мен той завеща голямото си отличие – наградата Хердер, присъдена му от Виенския университет за обогатяване на европейската танцова традиция. Смених много ръководства и ръководители, но за мен образец на истински художествен ръководител, балетмайстор и творец си остава Анастас Петров.“
Красимира Колдамова – примабалерина в Софийската опера: “Първото ми запознанство с балета е в школата на Анастас Петров в Народния театър. От цялата група аз бях най-новата, най-незнаещата и най-неможещата. В съзнанието ми е спомен за човек, който говори на непознат за мен език и държи една пръчка. Пръчката беше много дълга, преминаваше през краката на всички, и когато не правехме нещата както трябва, тя ни шибаше здравата. При Петров за пръв път излязох и на сцена. Играеха спектакъла му “Прикованият Прометей”. Някой се разболя и извадиха мен на сцената. Трябваше да поема една флейта и да я положа в краката на Зевс. Тъй като това бе първата ми проява и аз държах родителите ми да ме видят добре, завтекох се в средата на сцената, с което провалих вариацията на първата героиня – Лили Берон (бъдещата ми учителка в балетното училище), за което получих яки ругатни от нея. И каква бе изненадата ми след време, когато ненавършила 16 години, ме приемат в операта и аз виждам същия човек с пръчката, че е директор на балета. Но тогава разбрах какъв е Петров…“
Ана Александрова – балетен критик: “Петров бе много красив човек: сини очи, руси, гладки коси, правилни черти, одухотворени от вътрешно благородство и вродена доброта. Обличаше се винаги в зелено: костюм, обувки, дори работния халат, с който репетираше, бе от зелена коприна. Правеше впечатление на стеснителен човек, защото не обичаше многословните изяви. Но как се отприщваше неговата красноречива танцова стихийност на сцената или в балетната зала! В процеса на работата той целия пламтеше, трепереха пръстите на ръцете му, вееше се халатът му, неспокойно искряха сините му очи, така меланхолично-кротки в живота.“
Зададох въпрос на скоро завършила ДХУ балерина: “Какво знаеш за Анастас Петров”? – “Зная, че е създател на професионалния балет в България, че има кръстена на негово име балетна зала и балетен конкурс – отвърна тя. – Но повече не зная. В училище, в час по-история на изкуството не стигнахме до него. Вътрешно не съм убедена, че е личност с революционно значение, защото не съм се докоснала до него. Ако имахме възможност да изучаваме нещо от това, което е създал, представите ми щяха да са по-пълни”.
Ровейки се наскоро в стари архивни флмови ленти, видях само три късчета от негови творби. Но те говореха за ярък талант, въображение и голяма ерудиция. Анастас Петров е можел да направи европейска кариера. Член е бил на балета на Щатсопера – Берлин, поверявали са му сола и малки постановки. Но той се връща тук, за да работи във и за родината си.
Няколко седмици преди смъртта си, неможейки да присъства поради болест на тържеството по случай петдесетгодишнината на българския балет, той изпраща следното писмо: “Щастлив съм, че доживях този празник на всенародно обществено признание – на балета, на който посветих всяка моя мисъл, всяка моя грижа, цялата си любов, целия си живот! Пред моя поглед премина развитието на всички балетни артисти от няколко поколения. Дори най-младите, които вече не познавам, ученици на моите ученици, аз смятам за мои деца. Благодаря ви, деца мои, за постигнатите успехи, и ви пожелавам нови, още по-големи постижения, за да славите по цял свят изкуството на скъпата ни родина”
Б.Р. За написването на статията са ползвани материали от Фонда на Българското Национално Радио, г-жа Маргарита Михайлова, балетистката Красимира Колдамова – с благодарност към тях.
От Добрин Добрев Добруджанеца
Κάντε το πρώτο σχόλιο