В България започнаха тържествата по повод 95-годишнината от рождението на големия български писател и родолюбец Николай Хайтов
Днес в Борисовата градина в София се проведе тържество в чест на 95 годишнината от рождението на академик Николай Хайтов, което даде началото на честванията в родината ни.
Десетки политици, писатели, интелектуалци присъстваха на събитието.
„Хайтов е толкова известен, популярен обичан, че може би след Иван Вазов действително това е българският писател, който се радва на името народен писател, духовен будител, всяка дума в това отношение няма да е достатъчна.“
Иван Гранитски
***
“Радетел на българската кауза, родолюбецът Николай Хайтов никога не е принадлежал към онзи слой от българската интелигенция, който гледаше безучастно, с предателско пренебрежение на физическия и духовен геноцид над нашия народ” – писателят Ивайло Христов
***
“Във време на безродие, когато през 80-те години майкопродавците правеха експерименти с българския дух, Хайтов беше от малкото бунтуващи се срещу това. Днес нека заръчаме на децата си, които отиват на училище, да бъдат не само добри ученици, но и добри българи”. Красимир Каракачанов, ВМРО
***
На събитието прозвучаха записи с оригиналния глас на писателя. В негова памет бяха изпълнени и любимите му родопски песни “Рофинка” и “Излел е Дельо хайдутин” в съпровод на гайда
Роден е на 15 септември 1919 в родопското село Яврово, Област Пловдив в много бедно семейство. Родителите му са обикновени селяни. Хайтов завършва прогимназия в родното си село, но вместо да постъпи в гимназия в Пловдив, започва сам да си изкарва хляба в големия град. През 1938 завършва гимназия в Асеновград. Издържа се с тежък труд по строежите и взема по две години за една, така изкарва и висшето си образование. През 1943 завършва в София Лесотехническия факултет. От 1946 постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков горски в Персенкското горско стопанство. След това работи в Лесичево, Девинско и в Горско стопанство — Сапарева баня. От 1951 инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство “Боровец”, Самоковско. Разрешава на местното население да използва падналите дървета в гората и по този начин нарушава партийните догми. Осъден на 8 години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си. По-късно присъдата е отменена, но две години е безработен. Принуждава се да търси препитание с писане на очерци и големият му литературен талант веднага е забелязан. Обича да чете Захари Стоянов, Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков.
Първият му очерк е публикуван през 1954 в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ („Случай без прецедент“) и нов очерк. Пише очерци за вестник „Работническо дело“, „Кооперативно село“ и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга „Съперници“ през 1957. От 1959 е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник Народна култура и списание „Наша родина“. От 1975 до 1977 е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 и секретар на СБП – 1966 – 1968. През 1966 става главен редактор на списание „Родопи“.
През 1967 излизат знаменитите му „Диви разкази“. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езици, включително китайски. През 1989 излизат „Избрани произведения“ в три тома.
Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра.
Николай Хайтов е председател на Съюза на българските писатели (СБП) от 1993 до 1999, като преди това от 1966 до 1968 е негов секретар. Носител е на Димитровска награда за проза, на Националната литературна награда „Йордан Йовков“ (1995) и на Вазовата награда за литература. Става носител на ордена „Стара планина“ през 2000. Избран е за академик през 1997 от Българската академия на науките.
Николай Хайтов има двама синове и една дъщеря: Александър – скулптор и Здравец — архитект, дъщеря — Елена Хайтова.
Умира на 82 години на 30 юни 2002 година от левкемия и е погребан в Централни гробища — София.
Българите в Кипър живеем далеч от културния живот в родината ни, но тук, сред нас живеят много пишещи сънародници.
По-долу поместваме статия, посветена на великия Хайтов, любезно предоставена ни от Добрин Добрев, който сега живее в Лимасол.
Николай Хайтов – Апостолът на словото
Николай Хайтов е сред малцината български писатели, които са с мисия в културата и националната ни съдба.
Творец, който от първата до последната си книга отстоява своите убеждения, независимо от политическата конюнктура! Николай Хайтов пишеше само за България и българите, никога не се изкуши да излъже в литературата и да тръгне по пътя на съглашателите. Няма негов текст, който да не е свързан със съхраняването на духовната и физическата цялост на Родината.
Книгите на Хайтов са с цвят и мирис. В тях се усеща дъхът на нещо истинско и силно, страстно и горчиво. Те са изпълнени с духа на България, превръщайки нейната съдба в своя лична болка, в микрокосмос, където се оглеждат общонародни, общонационални, всебългарски проблеми.
В съвременната българска литература има творци, надарени с не по-малко забележителен ум и талант от Николай Хайтов, но няма автор с толкова ясно и силно изразено национално съзнание, писател, който така затрогващо и страстно да обича България и да отстоява националните ни идеали. При Хайтов постоянно присъства мисълта за художественото слово като израз на историческата съдба и въплъщение на националната идентичност: кауза, на която той остана верен до края.
За него родолюбието е съдба, израз на гореща и страстна любов към българския народ и българската земя. На върха на ценностната система на Николай Хайтов е Отечеството, а способността да пожертваш нещо от себе си за него – висша добродетел.
Николай Хайтов е писател, който превърна в главна тема на своето творчество битката за съхраняване и запазване на българщината в контекста на новия културен глобализъм.
Особено силно го измъчваше „измитането“ на ценностите в духовната сфера, дало начало на отродителната вихрушка. С усета на човек, здраво стъпил на земята, Николай Хайтов усещаше, че няма нищо по-страшно за народ като нашия от изличаването на миналото му. С книгите и личността си той застана срещу един от най-щедро финансираните процеси на изминалите десетилетия – този на националната амнезия.
Борбата срещу обезбългаряването, срещу разрушаването на старите добродетели и опитите да се изтрие националното ни съзнание бе смисълът на живота на Хайтов, негова участ, част от стремежа му да не бъде съюзник на безобразията, лъжата и натрупаните мълчания. И неслучайно в една от последните си книги „Който има ухо, да чуе“ Хайтов посочва, че е склонен да се съгласи със знаменитата мисъл на Марк Твен, че „цялата истина може да се каже само от оня свят“, но с едно изключение:
„Истините, които засягат съдбата на цели народи, не бива да се отлагат за оня свят. За друго всичко може да се мълчи, но големите истини за времето трябва да се изричат, докато то не е изтекло“.
Публицистиката на Николай Хайтов от 90-те години на ХХ век (събрана в книгите “Време за разхвърляне на камъни”, “Който има ухо, да чуе”, “Троянските коне в България”) е обърната към тези истини, насочена срещу родоотстъпниците и националните предатели, срещу продажния ни финансов и политически “елит”, който в крайна сметка превърна България в колониална държава.
Големият, съдбоносен проблем, който непрекъснато измъчваше Николай Хайтов до последните му дни и часове, е въпросът: има ли изход България, нямаше ли друг път за осъществяване на “прехода” освен този, който разложи държавата и обрече хората на дългосрочна икономическа безизходица; и дали степента на раздържавяването ни не е преминала вече своята критична граница. Наивно е да кажем, чe текстовете на писателя от 90-те години на ХХ век дават отговори или рецепти.
Николай Хайтов е автор с биография
В едно интервю той признава: “На мене в живота ми слади само онова, което съм извоювал в борба. Аз идвам от гората, където са ме кастрили с брадва”.
През целия си живот този достоен човек и българин не бе оставен на мира. Защо? Дума да няма – завистта и проклетията са налице. Неслучайно Елин Пелин казваше, че ако в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта. Прастара истина е, че у нас успехът и талантът не се прощават. А Николай Хайтов беше реализиран писател и човек. Тук две мнения няма: малцина са нашите автори, които могат да се похвалят с образци във всички жанрове, където са потопили перото си. Николай Хайтов е един от тях.
Но в случая работи и друга поведенческа нагласа. Преди всичко Николай Хайтов възкреси в посттоталитарното общество националната идея, българската идея – единствено жизнена в глобалния свят. Творчеството на Хайтов е борба срещу отродяването и обезбългаряването на народа ни, срещу това българското знаме да бъде парцал, „лепнат върху символите на нова империя.” Именно това не могат да му простят днес и „левите”, и „десните”, които проиграха прехода и превърнаха политиката в доходоносен бизнес.
Непрекъснатите опити за „детрониране“ на Николай Хайтов целят да няма светло име и фигура на голям писател на полето на патриотизма и родолюбието. Този поход започна още в началото на 90-те години с така нареченото „разстрелване на иконите“ и продължава и до днес. Крайната цел на подобна политика е духовното обезличаване и омаломощаване на нашия народ, подмяната на националното му съзнание с „европейско“ и „световно“, т.е космополитно; както и изчезването на понятия като дълг, семейство, православие, родолюбие, отечество.
Николай Хайтов запази достойно и честно поведение в обременения от лъжи и предателства съвременен свят.
Радетел на българската кауза, патриот и родолюбец, авторът на “Диви разкази” никога не е принадлежал към онзи слой от българската интелигенция, която гледаше безучастно, с предателско пренебрежение на физическия и духовния геноцид, на който е подложен нашият народ. Николай Хайтов е от онези щастливци, които изживяха живота си гордо и истински, с презрение към опакованите, изисканите, излъсканите, измитите и скучни сноби и с очи, отворени към доброто и България.
Срещите на Добрин Добрев с Н.Хайтов
Имах малко срещи с Хайтов, познавахме се едва от 2 февруари 2002 г. – три-четири месеца преди кончината му, когато вече беше тежко болен. Но той ми е казвал, че в Добрич са поставени едни от първите представления по негови текстове и носи много спомени от този град – най-вече за великите кози пържоли, които е ял тук. Такъв беше той – нормален и естествен човек, известно е че българинът трудно издържа на власт и пари, а Хайтов имаше и от едното и от другото. Един от големите ни автори, който еднакво лесно общуваше и с министър-председателя и с чистачката от Съюза на българските писатели.
Не се страхуваше от смъртта, която знаеше точно кога ще дойде, и говореше за нея спокойно. Вече му бяха казали, че умира и дори срока, който има – до седмици, а той не спираше да работи по книгите си и нито за миг не показа, че се чувства зле. Радваше се на простите неща – да получи вино, грозде, ябълки. Човек се показва добре и във великото, и в земното.
Беше пленен от страстите си. Заставаше докрай зад идея и човек, а се е случвало и да го предават и да се разочарова. Един от малкото, които не направиха компромис с властта. За 7-8 хилядите страници, които е написал, няма споменати партия и вожд. Във време, в което колегите му направиха апартаменти от това, той зае една достойна пробългарска позиция. Писател от типа на Талев, Вазов, Захари Стоянов – с мисия в литературата и с позиция. Отстояващ каузата си, макар и пред много врагове.
Когато се включи в този почти 20-годишен спор за гроба на Левски – протекъл от 1985 до смъртта му през 2005-та, особено след 89-та, той се изправи срещу цялата държава, срещу академици и силните на деня. А явно така и няма да се постави паметник на мястото до църквата Св. Петка Самарджийска в София, където сочат устните сведения, че са били погребани костите на Апостола. Тази битка си пролича и в публицистиката му от 90-те години. Двутомникът “Троянските коне в България” и “Който има ухо да чуе” разказват за ограбването на цял един народ и са написани по Ботевски – без шикалкавене.
Хайтов предугади големите процеси след 1990 г. и драмата на народа. За времето на прехода, през 1992 г. той предсказа, че 10 години ще е тежко, а после – все ще си е тежко. Казваше, че държавата е лош стопанин и трябва да се оттегли от всички сектори като култура и т.н., защото няма средства да ги издържа достойно. Оценяват го като краен, а той беше до болка честен и прям. В началото на 90-те е изчислено, че активите на България са 120-150 милиарда долара, а после влязоха 15-20 млрд долара от приватизация, което говори за гигантски грабеж, водещ до ново разпределение на богатството. Според западни източници в чужди банки българи имат 50 млрд долара.
От своите книги, аз лично ценя повече “Последната битка на Николай Хайтов”, защото в нея е описана голямата драма на народа и болката на Хайтов по нея – тя беше негова лична драма и той написа: “Отидоха си родителите ми, селото ми, отиде си държавата, за която 50 години работих, отивам си и аз.”
Той предрече и прозорливо анализира раждането на новата политическа класа неинтересуваща се от съдбата на народа, превърнала надеждите му за промяна в мръсен доходоносен бизнес, изцяло в собствена изгода.
Сега готвя трета книга – “Гласове за Николай Хайтов”, в която ще има 47 интервюта с цвета на българската интелигенция, посветени на писателя. Надявам се да излезе до Нова година. В нея е отразен нашият живот от втората половина на 20 век. Присъстват разговорите ми с Богомил Райнов, Васил Михайлов, Жельо Желев и др. артисти, писатели, политици, дори и негови опоненти през годините. Ала всички се отнасяха с респект към личността и позициите му. Казваха, че и дишането му е интересно и около него винаги витаят завладяващи случки и истории, които веднага унищожават дистанцията.
Интересен е разговорът с актьора, претворил на екрана Капитан Петков Войвода – Васил Михайлов, чийто герой се превърна в своеобразна икона на тогавашния български народ. Хайтов познаваше психологията на читателя и зрителя и долавяше безпогрешно тревогите им. Когато започва да снима телевизионния филм, той три пъти предлага ролята на Михайлов, който все я отказва, трудно го навива. Обяснявал му, че това е своего рода читанка за хайдутството – детето, което още на 15-16 години излиза в балкана и стига впоследствие до революцията. Искал да накарат и домакините да зарежат правенето на салата и да седнат пред малкия екран да гледат съдбата на този герой. Затова предвидили първите серии да са по-наивни, но после, филмът нагазва в дълбоки води. Хората имаха през 70-те нужда от истински герои – с желание за справедливост и изправящи се срещу властта. Защото българинът умира да говори срещу властта. И те намериха своя герой, в лицето на Капитан Петко Войвода.
За “Козият рог” пък го е нахъсил Емилиян Станев, който именно го е посъветвал да направи филм от тоз интересен сюжет, който е “набарал”, дорде не му го откраднат…
Така и в България днес никой не се жертва за народа си – годините не излъчиха такава фигура, която да се превърне в днешния ни истински герой…
Коментирай първи