Нека върнем времето и се спрем за малко в есента на 1951 г., макар че тъкмо тази есен Златю Георгиев Бояджиев никога не би пожелал да нарисува.
Той се прибира изморен и отпаднал от Димитровград. Там със силно главоболие дни наред е писал огромни букви и е изографисвал представителни лица върху обширни пана – украсата на Азотно-торовия завод. Казва на Цена – съпругата си, че се чувства зле и се унася в нездрав сън.
Бликащият от работоспособност организъм, здраво конструиран от природата, който винаги му е служил безотказно и вярно, сега го предава “от най-високо място”… Сполетява го злото наказание на работохолиците – инсулт с парализа. При него парализа на десните крайници. За художник това е равнозначно на смърт!
Приет в болница, две седмици лежи неподвижен, загубил говор, а и усещане, че присъства в живота. Край него неотлъчно е съпругата му. Тя не откъсва поглед от очите му, които единствено все още казват нещо. Цена, неостаряващата му жена, е свикнала да разпознава всяко негово желание по най-пестеливата мимика. Едно свиване на веждата не означава само неудоволствие, а казва и от какво е то. Помръдването на устните съдържа и великото учудване от това, че “Златю няма думи”…
Неговото творчество обхваща два основни периода, разделени от 1951г., когато получава тежък инсулт и се парализира дясната му половина. След няколко години започва да рисува с лявата ръка. Първият период се отличава с неокласически маниер при композирането на сцени със сюжети от селския бит. При втория период стилът на художника се променя коренно по посока на гротесковата образност, включването на десетки фигури в композициите и експресивно цветно. Златю Бояджиев е член-кореспондент на Академията на изкуствата на ГДР. Рисува композиции от селския бит, портрети и пейзажи предимно от Пловдив и околностите му – „Баба и внуче“, „Овчари край село Брезово“, „Зима в Пловдив“, „Свинарка“ и др. От 1951 г. дясната му ръка е парализирана. През 1952 г. в Пловдив е създадена художествена галерия на негово име. Сред най-популярните му творби са „Към кланицата“, „Стълпотворение“, „Нестинари“ и други.
Големият наш художник Цанко Лавренов, негов верен приятел до края на дните му, смята, че „вече не остава и следа от стилизацията, нито от загладената техника на фактурата”. Казано популярно, изчезнало е онова, което е натрупано с годините в академията, и сега той рисува “на чисто”. Като дете, което има дарба да рисува, но и знае как да рисува. Като порасло, че и остаряло дете.
След време критиците ще говорят за втори период от творчеството му, ще обсъждат с много думи отликите от първия му период, когато художникът е бил здрав и силен, ще се дивят на човешките възможности при толкова много загуби на здраве. Онези, които са по-навътре в материята, ще установят, че Злати изоставя симетрията и всички академични правила, за да се радва на художествения си произвол, подчинен на усета му за красота. Мнозина ще забележат, че той рисува с “неудържима фантазия” и взетото от действителността е смесено с фантастичното и причудливото в една малко странна, но приемлива хармония.
Неговите нови картини наподобяват приказки, разказани от вълшебник. Така например в конкретната уж “Зима в Бачково” той пренася къщи от селото на централния пад над селото – там, където всъщност ги няма, а и не би могло реално да ги има. Реално, но на платното действителността е друга.
Специалистите говорят и за комбинации от техники, които се съвместяват отлично, и най-важното – въздействат силно на зрителя. От този период са шедьоврите му “Говедар”, “На паша”, “Стълпотворение”, “Почивка”, “Угари”… и още много други оригинални творби. Физическото му здраве е задоволително, макар близките му да треперят над него като над рохко яйце, той желае и може да пътува.
През 1962 г. е с Цена в Париж, настанили са се в скромния хотел “Бреа”. Разхождат се по многолюдния Монпарнас, той често се спира и приседнал на тротоара, нахвърля в блока си поредната скица, прави “мигновени” портрети на минувачи и им ги подарява за спомен.
С поведението си понякога разсмива онези до него. Влезли са да обядват в артистичния клуб на бул. “Монпарнас” и той си поръчва… бял боб. Толкова много вкусни ястия, той – боб. Обича си нашенецът тази храница – “пази душица”, и туй то!
“В ателието пристигаше към 6,30 – 7 часа – разказва за баща си Георги. Работеше докъм 11,30 часа, вземаше рейса от хотел “Марица” и отиваше да обядва във вегетарианския ресторант. Следобед отново идваше в ателието, дремваше малко и продължаваше да работи докъм 4 ч. После отсядаше вкъщи.
Всеки ден правеше по една картина.
Разбира се, големите работи рисуваше по-дълго. Обикновено аз му грундирах и опъвах платната. Имаше една голяма рамка, 10 м дълга и 0,7 м широка, опъвах на нея платно, грундирах го, после го навивах на руло и от него режехме различни формати, фиксирахме ги на подрамки и така рисуваше. Вкъщи имаше купища скицници, изпълнени с хора, дървета, животни и др. Трябва ли му нещо от тях – отвори скицника, погледне и го вкара в картината си. Скиците си правеше от натура. Пейзажите от Стария град също правеше от натура, но иначе другите му големи платна са рисувани по въображение – селският бит и пейзажи бяха запечатани от най-ранно детство в съзнанието му. Когато рисуваше и аз бях наблизо, той постоянно ми казваше: “Искам да има свееетло! Слъъънце!”
В началото на 1968 година маестрото (1903-1976) прави с помощта на сина си Георги голяма изложба с най-новите си работи в София. Впечатлението от нея е толкова изумително и зашеметяващо, че тогавашната преса употребява за художника. За него парите не бяха най-важното. Често дори подаряваше картини. Не търпеше вкъщи да не се работи. Когато отивахме на работа или на училище, беше много доволен и казваше бавно, тъй като трудно говореше: “Ра-бо-та! Бра-во!” И действително беше олицетворение на труда.”
Напук на инсулта, който прекарва Златю Бояджиев през 1951 година, неговото творчество не помръква. Напротив – става по-светло, топло и колоритно. Ако старите картини на художника са решени в сравнително тъмни гами, то произведенията, рисувани с лявата му ръка, преливат от жизнени и ярки багри. Сами по себе си те са символ на онази несломима воля, която съпътства живота на всички гениални творци, обречени да посрещат с гордо вдигната глава ударите на съдбата. Стара истина е, че Бог поставя по-големи изпитания по пътя на тези, които обича най-силно, за да може тяхното величие да грее като пътеводна светлина из историята на вековете. В този смисъл можем да бъдем горди, че Златю Бояджиев и златото на неговото тракийско поле са част именно от нашето българско културно, пък дори и духовно наследство.
Добрин Добрев
Бе.на Ред. За статията са използвани снимки на ФА”Тодор Славчев”-София, Картини от НХГ-София.Благодарим!
Коментирай първи