В бързия ни и кратък живот на земята съдбата ни е дала най-голямата утеха: ПАМЕТТА – това истинско чудо, един от образите на безсмъртието. Никоя човешка дума или картина, или музика не може ни възвърне с такава поразяваща точност някой далечен ден, когато сме били луди от радост, или дълбоко нещастни, тембъра на нечий глас, който ни е бил скъп или омразен, мириса на някоя стъпкана трева, който се е носил подире ни, когато сме тичали като деца – целият този отминал свят, съживен само от вълшебството на нашата памет.
Нашата памет – тази първична връзка със земята и хората, живата вода на нашето съзнание, и в същото време безпощадния съдник, който не ни позволява да забравим злото, в което сме участвали и което бихме желали да заличим от живота си.
Споменът не е мъртвина. Споменът е друга действителност, в която ние присъстваме с двойно съществуване – днешното и някогашното. Животът ни всъщност е трупане на спомени. И клетото човешко сърце никога не ще се почуства самотно, докато човек може и има какво да си спомня. Така, разлиствайки стари статии, дописки и бележки, попаднах на едни много интересни истории за „Остроумникът Българан”, оставени ни от писателя Константин Константинов в началото на миналия век, един твърде увлекателен разказ за епохата и културата, за интригите и недомислията… и ще видиш драги ми читателю, че нищо не се е променило, че всичко си е същото, с други лица по друго време, сиреч нашето.
„В „Българан”, който имаше вече широката популярност на твърде смел хумористичен седмичник, осмиващ политическите недъзи, както и културните недомислия, сътрудничеха освен Божинов, Елин Пелин, Ал.Балабанов, Андрей Протич и някои други известни за времето си писатели и поети, а именно: Ал.Кипров, Хр.Силянов, Трифон Кунев, Дим.Бояджиев. „През 1908-ма, когато започнах да печатам първите си литературни опити за „Българан” -пише Константинов, заварих вече там и други сътрудници – Подвързачов, Николай Лилиев – с които по-късно съдбата щеше да ме срещне до края на съществуването ни.
Квартирата на „Българан” беше гостилницата „Средна гора” на бай Георги (увековечен в множество стихотворения, прози, скици, и карикатури от питомците си) на ул”.Раковска”, точно срещу сегашният вход на „Славянска беседа”. Заведението беше в партера на стара двуетажна постройка с големичка зала, едната страна на която бе заета от дългата маса на българановците, а стените на цялата гостилница бяха покрити с карикатури, хумористични адреси, изрезки от чужди илюстрации и скици на писатели, артисти и художници. Тук рядко попадаше случаен човек и когато попаднеше, усещаше се не на мястото си: всичко беше някак си домашно и хората – познати и близки по между си.
Нисичкият шишкав бай Георги винаги усмихнат и пъргав, беше щастлив от клиентите си. Всеки от тях имаше тефтерче, в което на обед и вечер сам записваше консумацията си и плащаше на месец или… когато можеше, но винаги с 10 % отстъпка.
Освен редакторите и сътрудниците на „Българан”, тук се хранеха и техните приятели, младия рано починал критик Димо Кьорчев, Димитър Бояджиев, Сава Огнянов, по-късно Петър Райчев – тогава студент в Държавното Рисувателно училище, обаятелният Г.Стаматов, на чието тефтерче редовно пишеше всекидневните си обеди и вечери един от младите поети, и както Стаматова обичаше да се шегува „ беше на пансион у мене”!
„Средна гора” бе веселото гуляйджийско гнездо на дружинката „Българан”. Но писателите, художниците и артистите от тоя кръг имаха своя сериозен, истински клуб другаде, дето се събираше изобщо елитът на страната – кафенето на гранд-хотел „България”
Кафене „България”, беше голяма ъглова зала с прозорци на двете улици, дълбока и полутъмна, но имаше още няколко по-малки, за които се отиваше с две–три стъпала по-нагоре. Едната с билярд, друга голяма вътрешна зала гледаща към двора – тя бе ресторант. До вратата бе мястото на касиерката, обикновено австрийка, с която клиентите се поздравяваха и разменяха по някоя дума. На стената в специални рамки за вестници, които имаха дръжки, висяха както в повечето кафенета тогава, всички български вестници, един два руски, неизбежният „Neue Freie Presse”, два – три френски и др. Масичките бяха кръгли, с мраморни плочи и в малките зали имаше канапета. Поръчваше се най-често филтрирано кафе или капуцинер с виенски щрудел, чаша ликьор и човек можеше да седи с часове – да чете вестници, да пише писма и съчинения, или да си философства мълчаливо. С каква благовейна почит минавахме ние, поглеждайки навътре, дето се мержееха сред полумрака силуетите на нашите божества.
На една маса в средата на залата седеше обикновено Пенчо Славейков, заобиколен от Д-р Кръстев, Петко Тодоров, и Яворов. Често при тях биваше и Д-р Никола Михов или малкият гърбав директор на статистиката Кирил Попов. По-навътре в залата биваха: Ал.Божинов, Елин Пелин и Андрей Протич, Проф. Балабанов, Димитър Бояджиев, Александър Кипров и др. На съседна маса по-встрани седеше Стоян Михайловски, забил нос в “LeTemps” или в JurnaldeDebats”. Не много често, но понякога там виждахме и Иван Вазов – седнал сам на маса, дигнал глава с незапалена цигара. Или Антон Страшимиров, бездруго с компания от двама-трима, разказвайки оживено и жестикулиращо, поприведен към другите, като че им доверяваше нещо много важно и тайно, нещо свое, интимно. Между масите минаваше винаги елегантният представителен директор по печата Йосиф Хербст, с артистичното си папийонче и с неизменната виржиния в уста. Мяркаше се и хвърчащата черна вратовръзка на Петър Морозов, типичната едра фигура на актьорът Сава Огнянов и чудесният тембър на неговият гръден баритонов глас, стигаше до нас на тротоара, като реплика от пиеса, която се играеше в кафенето, и която ние от вън гледахме омагьосани. Ни един от нас не си представяше, че ще иде при тях вътре, че ще посмее да се запознае с някого от тия безмерно почитани любимци – това значеше да се натрапваме и да им досаждаме.
В тия думи, които днес звучат може би неубедително, няма никакво преувеличение. Поколението, на което принадлежа, както и онова преди него, преценяваха нещата и хората според мярката на своята юношеска свенливост. По-сетне понятията се промениха и по модния днешен израз нашето тогавашно самочувствие се нарича „комплекс на малоценност”- за да бъдат извинявани по тоя начин новите просташки безцеремонности и маниачества.
Две случки между другото илюстрират, достатъчно ярко нашата свитост в онова време. Един ден С.Бобчев, редактор на „Българска сбирка”, в която пишех редовно ми каза: ”Г-н Иван Вазов се интересува от вас. Той прочел вашето разказче в последния брой на списанието, и иска да се запознае с вас”. Аз се изчервих от радост и съвсем се обърках – това разказче доколкото си спомням, бе една наивна сантиментална детинска работа, от която днес се срамувам. Не можах нищо да отвърна, нито се сетих да благодаря за вниманието на народният поет. Разбира се не споменах и дума , че аз също много бих искал да се запозная с Вазов, и съвсем не допусках, че това може да стане. Но една вечер в Народния театър при гардероба, аз се намерих пред Бобчев, който говореше с Иван Вазов. Щом ме видя, Бобчев ми кимна да пристъпя и се обърна към патриарха с думите: ”Г-н Вазов, ето го К. Константинов, за когото ме питахте”. Аз потънах в земята от смущение, подадох ръка, Вазов поклати глава усмихнат, зададе ми няколко въпроса, каза някаква любезност, но аз нито чух, нито помня нещо от това, което той ми каза, както и какво съм отговорил. Познанството свърши с това. Вазов естествено не ме запомни. Аз самият бях доволен, че е така и много пъти го срещах по тротоара на градската градина, прав като бор, с цигара в уста и с кученцето което тичаше пред него, аз го гледах без страх, че ще ме познае – и дълго се извръщах да се радвам на тая импозантна фигура на нашия поет, чиято „Молитва” от букварчето ми беше първото българско стихотворение, което знаех наизуст. Другата случка е запознанството ми с Ал.Божинов на ъгъла на „Паренсов” до Централна поща. Имах голямо възхищение към художника и редактора на „Българан”, но той се спря и рече: ”Вие не сте ли Душечка?” (Псевдонимът, с който пишех по това време). Примрях от щастие и свян. ”Да” – рекох! Е, хайде да се запознаем, имате ли работа, ако не, елате да идем да ви почерпя в „България”. Не можех да отвърна нищо и тръгнах с него. До няколко години по-късно това бе единственото ми посещение на „България”.
През 1909 година едно ново средище на младите писатели, журналисти и художници бе установено от групата около Подвързачов: Сладкарница „Цар Освободител”, на ъгъла на булеварда със същото име и улица „Раковски”. Преди да стане сладкарница, в това помещение откри първата си изложба младият художник по професия бояджия Тръпко Василев, който сетне стана собственик на „Постоянна галерия”, на ул.”Аксаков”. От това време нататък за един период до 1947 година тук се установи пъстрата дружина на писатели, художници, поети и журналисти, артисти, професори и общественици, някой от които днес са на високо обществено стъпало. Десетилетия наред тази сладкарница бе истински клуб на българските духовни творци. Редовни посетители бяха: Асен Златаров, Добри Христов, Йордан Йовков, Людмил Стоянов, Дора Габе, Елисавета Багряна, Сирак Скитник (Първият директор на Радио София), художниците Иван Милев, Илия Бешков, Борис Денев, Константин Петканов, Асен Русков, Добри Немиров, фолклористът Васил Стоин, Орлин Василев, Христо Ясенов, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и мн.други…”
***
Чета редовете на писателят Константинов, и се потапям в атмосферата на „Онази епоха”, но днес от дистанцията на времето си мисля и аз – колко инициативи са родени тук, колко спорове – страстни и принципни, или лекомслени и абсурдни, са слушали стените на това малко заведение, зад прозорците на което се е точила по булеварда лентата на софийския живот. Сладкарницата е съборена в края на 60-те години на ХХ век, днес мястото стои празно до Руската православна църква в София, собственост на няколко еврейски фамилии, които не могат да го разделят, за щастие има няколко снимки запазени и до днес, които сме публикували и ние тук, за да опазим макар и скромно големия спомен, за това славно кафене, наричано „Писателското кафене” За жалост както от някогашното кафе „България”, така и от сладкарница „Цар Освободител” няма нищо запазено, много малко снимки, и оскъдна информация. Днес няма дори по една плоча с няколко обяснителни думи за тези малки паметници на голямата ни културна история. И когато утрешните поколения се сетят за запазването им, от тях няма да има и помен. Но изкуството е вечно, както е вечен и споменът за него, то е кръст, на който страдайки, човек, се доближава до Бога – както е казал Бодлер!
От Добрин Димитров Добрев-Добруджанеца
Бел.на Редакцията: За написването на статията са използвани материали от книгата на Константин Константинов – „Път през годините”, изд.”Български писател”,София-1959 година, Личен Архив, Архив: Народна Библиотека „Св.Св.Кирил и Методий” – София, ФА”Тодор Славчев”-София.
Благодарим ви!
Коментирай първи