Спомени за Кипър и съдбовната й връзка с кипърската поетеса Ели Пеониду
При едно от завръщанията ми в България, се срещам с родопската певица Васка Сариева. Когато заговорихме за Кипър, очите и станаха още по-сини и по-големи, и потъна в спомените си за далечната 1986 година с думите: „Добри, и аз имам какво да ти разкажа за Кипър, за концертите ми и една съдбоносна за мен среща”
„Бях солистка и конферансие на Ансамбъла на Българската армия 36 сезона- казва Вася. Хиляди концерти и пътешествия по света, хиляди приятели на българската песен. Единственият професионален Български ансамбъл гостувал в Кипър –това е нашият, на Българската армия.
През 1986 година по покана на Кипърското правителство и министерство на Културата, Ансамбълът на армията гостува в Кипър – поводът беше прословутия фестивал на виното. Аз се вълнувах много, защото навремето когато кандидатствах във ВИТИЗ, рецитирах стихотворението на една кипърска поетеса – Ели Пеониду – то се казва „Нова България”, имах мечта да се срещна с тази поетеса.
За да бъде по-богата програмата, с нас пътуваха оперетните певци Теодора Георгиева и големият Арон Аронов. Кацнахме в Ларнака. Бяхме посрещнати като стари приятели, настаниха ни в уютен хотел в столицата Никозия. Много бях изненадана, че кацаме в Ларнака, това ме озадачи, но по-късно, отивайки в Никозия, разбрах причината – видяхме на място разделението на острова, разхождащите се войници… Това е много тъжно, защото Кипър е приказна земя, на която трябва да царят любовта, обичта, музиката и изкуството, виното и танцът, но политиката винаги е правила пакости. Аз силно се надявам, че разумът ще победи и бих искала да видя Кипър не разделен, а такъв, какъвто подобава да бъде….
Минаваха един по един концертите в Ларнака, Лимасол, Пафос, ходихме чак до Фамагуста – толкова сърдечни срещи, толкова песни … и вино. Тогава оприличих кипърците на нашите „старите българи” – топли и гостоприемни.
След няколко дни се качихме на Тродос. Родопската ми кръв забушува и литна из планината българска песен, засвири каба гайда. Запях:
„Синь ми си пламень наклала На моесу белку сорцено, ни щеш ли ми го угаси…”
Пеех и песента се носеше надалеч из планината. И тогава усетих, че слънцето над Тродос и Родопите грее еднакво, защото душите ни се бяха слели в едно, споени от магията, наречена българска песен.
Турнето бе към своя край. След заключителния концерт в Никозия, при мен дойде един много красив мъж, и с един прекрасен български език каза: „Добре дошли в Кипър”. И той каза, че е български възпитаник, живял 5 години в София. Аз пък от моя страна му разказах за моят път на певица и за моята връзка с Кипър, за поетесата Ели Пеониду. И изведнъж, чух:
– Аз съм, съпругът на поетесата Пеониду, приятно ми е – Паникос!
Това беше ли възможно, вярно че Кипър не е голям, но все пак?! Няма смисъл да ви казвам как се почувствах в този момент, беше се изпълнила една от големите ми мечти. Отидох им на гости в Лимасол, цяла вечер се прегръщахме, пяхме, говорихме като стари приятели, аз със същия трепет на някогашното 18 годишно момиче рецитирах стихотворението пред авторката. Направихме си снимка за спомен, която предоставям на вашите читатели с Паникос и Ели в Лимасол. До днес приятелството ми с тях продължава и го поддържаме с писма, то просто е истинско.
И сега се вълнувам, когато споделям това с вас и читателите на „Българският Вестник в Кипър”. Как хубаво звучи- Българският Вестник – значи не престава да кънти словото Българско! Пожелавам ви да не спирате, никога да не спирате да бъдете Български Вестник, защото където и да сме, ние имаме нужда от четмо и писмо… дори и днес, когато ценностите са други. Българският език ще свърши, тогава когато няма да се чува българска песен,.а тя е завинаги в Космоса!!!
На кипърските ни приятели пожелавам да са здрави и силни, историята ни се преплита, ние сме кръвни християни, нека да е вечно нашето приятелство и да си помагаме с каквото можем. Миналата година много се вълнувах, когато приятелката ми – Яна Рупкина пя там, а тя беше преди мен ходила по време на инвазията на 1974-та, и бе приета в двореца от Макариус. Тогава се срещнаха и с Мелина Меркури – те бяха пратеници на добра воля – страдаха заедно с Кипър. Никога няма да я забравя, като се върна и с едни тъжни очи ми каза:
– Васке – това е най-тъжното ми турне. Да ги видиш, живи да ги оплачеш. Имах чувството, че бях в турското робство, майки вият и търсят синовете си, други събрали вещите си и чакат да ги настанят някъде, кошмар. Чудих се да пея ли, да плача ли… и тогава за първи път усетих чувство на омраза, не можех да понеса това.
Бих била щастлива, да дойда отново на слънчевата земя, както аз я наричам, защото слънцето над Тродос и над Родопите грее по един и същи начин, и песните звучат еднакво – защото има химия между двата наши народа – толкова различни и толкова еднакви!!
Интервю на Добрин Добрев
Благодарим!
Коментирай първи