Често се питам, какво ли си е мислел Бог, когато е създавал Жената…
В единствения женския месец, често експлоатирана тема е Жената – стихове, цветя, подаръци, възвишени слова…, толкова много (но все в този месец), че се питам „Знаем ли цената си…” и осъзнаваме ли какво ни струва всеки Божи ден да сме добри съпруги, майки, домакини, перфектни служители, отлични шофьори и т.н… Замислят ли се мъжете какво имат до себе си, а когато си отидем, дали осъзнават какво са изпуснали… Ех, този женски месец март…, голяма бъркотия създава в нежните женски души. Често пъти не знаеш къде свършва болката, радостта, любовта и кога започва играта с думи.
Големият руски поет Евгений Евтушенко е казал: „Поезията е отмъстителна жена, не прощава лъжата…”. Но не е написал, че и жената не прощава лъжата.
Днес решихме да ви поздравим с няколко стиха на нашият главен редактор Живка Милова. Казва, че пише стихове от дете, но никога до сега не бях чела нейна поезия. В един хубав ден във Фейсбук започна да мята мерена реч, с което много ме изненада. Казва, че това са „нейните моменти” или времето, което прекарва насаме с Душата и Сърцето си. Насладете им се!
Честит празник дами, майки и любими!
Ева Иванова
Аз…
Каквото имах, дадох го до края,
Каквото нямах – търсих. Не открих.
От думи най-ласкателни омаяна
за ваше здраве плащах, но не пих.
Забравях за това, че ми дължите,
но не забравих аз какво дължа
за туй, че нявга трихте ми сълзите,
превръщайки ги в нож, забит в гърба.
Но оцелявах,
раните лекувах…
остана само белегът от тях.
А много скъпо белезите струват –
игри на думи и през сълзи смях.
Аз вече сълзите сама си трия,
Обидите – преглъщам ги и тях.
Сама си плащам и сама си пия…
Боли ме, че не съм каквато бях!
Лудо вино
Не съм за вино жадна,
пих и пия до дъно,
с жадни устни пълни чаши!
Виното прави от жена магия,
превръща в химни упреците ваши.
Обичам го
и то обича мене,
и дава ми от силата си скрита,
и жар ми дава, щом ми е студено,
забрава, сън…
И никога не пита…
Във вените ми огън буен влива,
Прогонва грижи, мъка, тежка мисъл…
Това съм аз –
и кротичка, и дива.
Да бъде там каквото ми е писано!
От малка знам, виното се услажда.
Но може враг да бъде, и прокоба,
Ако се пие без любов и жажда,
То може да те вкара и във гроба.
Но ако знаеш как да го обичаш
и как да му усещаш топлината,
душата си пред него да събличаш,
да чуваш как говори в тишината…
Тогава,
о, тогава си блажена!
Виното в храма твой поднася дари.
И те въздига тъй благословена,
изтрива прегрешенията стари…
Като дете баща ми, щом отпивах,
отвръщаше на хорските въпроси:
„Да знае що е! Виното напива,
ако не се научиш да му носиш!“
Не искам
Наскоро някой ме попита
достойнството ми
колко струва.
И как да отговоря на това?
Нима човешкото достойнство
се купува?
Нима излагаме душите си
за продан,
нима за тях очакваме
наддаване?
Не можем ли да оценим сами
ума си,
егото си,
дните си,
та правото за туй на друг
да даваме?
Защо на никого не стига вече
едничък той да е доволен само?
Защо все чакаме похвални речи?
Защо ни трябва тупане по рамото?
Защо не виждаме,
че всъщност
похвалите желани
са фалшиви,
и че пътеките нагоре и напред
са винаги завити
и трънливи?
Защо забравихме
да бъдем ценни
за туй,
което е от Бога?
Каква цена да сложа
на душата си?
Не искам да съм стока!
И не мога!
Циганско лято 
Не ме подвеждай!
Моля те, недей!
Аз знам,
че чувството е твърде мимолетно.
И знам,
че много бързо ще изтлее
в ръцете ти
и ще си тръгна
неусетно.
Ще гледаш настрани
и ще умуваш
как да ми кажеш,
че това е всичко…
Но аз го знам,
недей
да се преструваш!
Ще си отида и без туй
самичка.
И няма да ти казвам,
че те помня,
и няма да те търся,
ще забравя
как скитах в спомена –
сама,
бездомна…
Как ровех в пепел,
търсейки жарава…
Каквото и да кажеш
няма смисъл.
Изтля магията
на първите ти думи.
Не ме лъжи!
Знам –
ти си ме отписал.
Не хвърляй
камъка-вина върху ми.
Не обещавай подло,
че ще звъннеш.
Не казвай вяло,
че ме искаш още.
В напразно чакане
без край
да тъна
в просъницата на
кошмарни нощи.
Не ме захвърляй в пропастта,
в която
пропадам в мисли:
“Ами ако беше…”
Сега е зима,
късното ми лято
набързо свърши –
огнено
и грешно…
Не ме подвеждай,
моля те!
Не искам
трохички сухи
стерилна вежливост!
Изиграхме си правилно ролите.
Стига!
Няма как да ме стоплиш
с учтивост.
Но, моля те,
от всичко тъй скандално,
ти запомни
единствено от мене
една целувка – първата.
Банално?
Да!
Но другото
е без значение…
Цената на думите
Не помня
обещанията.
Помня пламъка в очите,
когато ги даваха.
Не помня
похвалите. 
Помня ехидната усмивка
на устните, които ги изричаха.
Не помня
укорите.
Помня стиснатите в юмрук ръце,
които ги възпираха.
Не помня
думите.
Но помня
как се чувствах след всяка от тях.
И често това
ми струваше скъпо!
Не ми пука
Ще спра да се преструвам, че ми пука.
Ще взема чифт обувки за разходка.
Ще разбия ледената скука,
може да си взема даже котка…
И ще кажа: “Майната ви!” просто,
и ще тръгна в някаква посока.
Не да ида някъде на гости,
а да ида някъде високо…
И тогава с поглед тих отгоре
просто ще следя какво се случва.
Няма да общувам с малки хора,
но и няма пак да ми е скучно.
Ще науча самотата празна
да ми бъде дружка и разтуха.
По-добре сама да си приказвам,
но да спра да споря и със глухи!
Убийство
Ще те убия!
Кой ще разбере, че теб те няма?
Кой ще ме осъди?
Да знаеха, че ти си тук поне,
че окована с теб аз трябваше да бъда!
Че все ми шепнеше: “Лети, лети! ”
А исках на земята да остана.
Не бях аз птица,
Птица беше ти
И пречех ти.
Затуй съм окована.
Поискам ли да бъда плът и кръв,
изсмиваш ми се право във лицето.
Не ме остави ни едричък път,
посочвайки ми винаги сърцето.
Не знаеше обаче, че боли.
А аз не искам в болка да избирам!
Ще те убия!
Но без теб дали
небето ще започна да презирам?
Орис 
Един поет не може да загине,
защото просто тъй в живота става!
Един поет се ражда със години –
светът край него бавно онемява…
Един поет не може да загине,
защото тялото му тъй решава!
Дори да минат хиляди години,
светът край него само остарява!
Един поет със времето разбира,
че няма сила да го върне в мрака.
Той знае как зърното да отбира
и не смъртта, а вечността той чака!
Живка Милова
Коментирай първи