“БАГРЯНА – ЕСТЕСТВЕНА КАТО ЖИВОТА И СИЛНА КАТО НЕГО” –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Цяло лято звънях на Багряна. И тя все не можеше да ми отдели време: ту заминаваше за Гърция, ту посрещаше гости – югославските поетеси Десанка Максимович и Мира Алечкович: които превеждат нейните стихове на сръбски език: ту пътуваше в провинцията да се срещне с читателите си, а през октомври замина за Италия като делегат на КОМЕС. Там Международният комитет за единство на културата й устройва в Рим забележително посрещане – първото честване на български писател, а на мен ми предстоеше да вляза през март в казармата. Беше вече края на януари 1991.
Пътувания, пътувания, пътувания… – Аз съм „Летящият холандец” -каза тя на шега – а в същност това беше откровение. И ето сега поетесата се е приземила за неопределено време. С нескрито вълнение открехвам вратата на Боянската й къща. Дворът прилича на голяма чиста страница, която поетесата е разтворила за поредното си стихотворение. Багряна ме посреща приветливо. В разменените мисли за здравето на поетесата и първия сняг, разговорът търси своето русло. Кладенецът на двора подсказва началото му. Питам поетесата, как се е родило стихотворението “Кладенецът”. – Да, реален повод винаги има, нечие преживяване, мое или чуждо, но станало мое чрез претворяването, дава началния тласък. Например за “Кладенецът” външният повод беше изкопаването ей на тоя кладенец. А голямата ми идея да свържа двата символа на моя живот: кладенецът в двора на дядовата ми къща в Сливен и боянският кладенец – началото и върхът на моя живот. Всяко стихотворение Багряна създава различно. Тя може да носи в сърцето си една идея, като например “Сеизмограф на сърцето” – десет години, друга по-кратко, но тя сяда да пише едва тогава, когато не може да отлага повече. И не поставя замисъла в предварително скроена форма. Оставя мисълта сама да избере формата си. Тя обикновено пише вечер, тук в Бояна, където е по-спокойно. И тъкмо говорим за спокойствието, телефонът иззвънява. – Жалко, че и тука имам телефон – усмихва се Багряна, и посяга към слушалката. -И тук ме намират. Но телефонът е и зло и необходимост. Една нишка, която ме свързва с хората. Разговорът докосва въпроса за интелектуалната поезия. За Багряна има само една поезия – истинската. Има хора които така са устроени – всичко да прекарват през интелекта си. Интелектуалната поезия има право на съществуване, стига да не е навеяна от чужди образци, а да е дошла по свой път. За пример на истинската интелектуална поезия Багряна сочи малкото стихотворение на Блага Димитрова “Да бъдеш жена…”, печатано в сп. “Пламък”, кн.10/1965. Това е един отломък от сърцето, един бисер, намерен по мисловен път. И ако има жени на други планети, и те ще го приемат като свое вълнение и откровение. Моментът е подходящ да попитам поетесата, кое от своите произведения най-много цени. – Все едно да запитате една майка на здрави и хубави деца – кое от тях най-много обича. Трудно ми е да назова само едно. Мили са ми стихотворенията от “Вечната и святата”, от “Звезда на моряка” и “Не те измести никой” и “Късна есен” от Боянския цикъл, свързан с паметта на скъп за мен човек. Като зряла мисъл ценя “Контрапункти”, но като поезия и дълбочина обичам цикъла “Сезони”. Багряна няма специално предпочитание към темата, но тя пише само за онова което дълбоко я е развълнувало. Разговорът скача от тема на тема – за познанството на Багряна със световноизвестни поети, като Анна Аматова,, Симонов, Сертер,Ян Смрек, Андрей Френо, за преводаческата й работа върху творчеството на тези поети, за бъдещата й работа върху продължението на “Контрапункти”, за голямата заетост като общественик. Дългогодишен член на редколегията на сп.”Септември”, Багряна има голям опит в работата си с младите поети. Питам я какви съвети дава на младите творци. Поетесата дълго е мислила по този въпрос. Поет не се става само с препоръки и учение. Преди всичко е необходима дарба и упорита работа. На младия творец му е необходимо да притежава огромна култура, която не се придобива само от книгите, а от ежедневния живот, от общуването с хората, от пътуванията, от владеенето на чужди езици. На поезията не бива да се гледа като средство за печелене на пари и заемане на добри служби. Най- хубаво е младият поет да има една основна професия – инженер, лекар, архитект… Това разширява погледа му, задълбочава познанията му, обогатява мислите му. Да има търпение да остави написаното стихотворение да поотлежи, за да го погледне след това като с чужди очи и да види недостатъците му. Постоянството и волята за работа да вървят ръка за ръка със самокритичността. Всеки човек може да преживява, но само поетът има дарбата да прави от преживяванията творчество, като влага в него нещо трайно със значение за много времена и хора. Последният съвет на Багряна към младите поети, е да не гледат на писането като на лека работа. Колкото повече пише поетът, толкова му е по трудно. Истинската поезия изисква опит, знание и майсторство. Беседата с голямата поетеса е много интересна. Нейният мелодичен глас пълни с уют боянският й дом. Иска ми се да запитам Багряна как живее, та е така жизнена и неуморима. Тя не се бои да разкрие тайната на своята виталност. В труда тя е намирала винаги ключа на физическата и душевната бодрост. Поетът не е надземно същество. Поезията трябва да се ражда от живота, да е пълнокръвна и разнообразна като него. Всеки човек трябва да изживее всичко отредено му от природата. Да се труди физически и духовно. Да се интересува от достиженията на науката, да върви в крак с времето. – Аз много се интересувам от космонавтика, например. И новите открития ме вълнуват. Всеки ден чакам да чуя, че някой българин е направил велико откритие. Радвам се на всяко българско изобретение. В това е моят дълбок патриотизъм. Гордея се, че съм българка! Вече на вратата на раздяла задавам последният въпрос на поетесата: – Каква щяхте да станете, ако не бяхте поетеса? Багряна е лаконична: – Пилот или капитан на кораб. Припомних си последния куплет на стихотворението й “Къща в Бояна” : “За това не знам дали съм в пристан след изминатия в бури път, или вечно съм на старт пред писта, и в летене дните ми ще спрат”. -Дългогодишно приятелство ви свързва с Дора Габе, кажете каква я усетихте вие, какво бе за нея Добруджа? – О , Дора много страдаше за поробена Добруджа.Тя се беше сляла с тази земя. Вечер когато присядахме на брега във Варна, дълго мълчеше. Знаех защо мълчи – болеше я, като гледаше отсреща фара! А колко сказки изнесе из София и по Европа… Пишеше и писма до наши колеги и приятели там и разказваше за тази неправда, та да знае и международната общност. – А после отидохте ли до фара? – И още как! А какво стана там… Като, че ли говореха едновременно – едната, седнала в креслото си срещу мен, а другата някъде отгоре, от небетието, но със същите интонации и изрази… – Отидохме до фара. Там имаше военно поделение. Имало го е и в онези години, в които с Дора сме гледали към българския бряг. Офицерите, които ни съпровождаха, ни представиха пред войничетата. Едното от тях – и сега го виждам – светло, такова русо момче, с широко отворени пъстри очи. Българче, добруджанче от Дунавска Добруджа. Като чу имената ни, поруменя, изпъна се пред офицерите и поиска разрешение да каже нещо… Че като зарецитира: “Имам две ръчички/и двете мънички…”,”Калинчице малка/на ти таз писалка..”. “Чук-чук, яйчице/имаш ли си сърчице… “Будно, хубаво момче беше. Дора онемя. Разплака се. Прегърна го… То, в тези дни сълзите ни лесно идваха… -А после?- настоявах аз. -После ли? После дойде поантата на това стихотворение… Докато русото момче рецитираше, едно друго- черничко такова, на циганче приличаше, ама не беше, все се взираше в мене… Попитах го дали иска нещо да ми каже. “Не чух добре името ви” – запъна се момчето… “Багряна” – отговори вместо мене развълнуваната Дора. И тогава стана това, което дали днес някой ще повярва?… -?! -Черноокото войниче поиска разрешение и затича към самия фар. След минути, запъхтяно, момчето се върна – беше взело стълбите нагоре и надолу на бегом. Внимателно държеше в ръце лист хартия, който беше много пожълтял и се чупеше. “Паролата”- изрече войничето на един дъх. После едно през друго българчетата на граничния пост при Калиакренския фар заразказвали за това, как всеки стар набор предавал тайната на младите войници. И тази тайна знаели само българските войници, криели я от румънчетата… Каква е паролата? Морски стихотворения на Багряна, излезли през далечната 1926 година, и попаднали в Добруджа в ръцете на любознателен млад българин по неведомите пътеки на нелегално внасяния български печат. Горд, че българска поетеса пише за неговото Черно море, че в Отечеството не са ги забравили, младият човек взема този свитък стихове със себе си, когато отива в казармата. Там, на пост, той внимателно подпъхва един от листите между стъклата на самия фар- за да го има българското писано слово винаги и със светлината си фарът да праща в морето и други сигнали… Разбира се, споделил под клетва, с най-близкия си приятел, той пък със своя – и така от набор на набор била предавана паролата. -Всички мълчахме. Мълчаха и ни преглъщаха и офицерите. А момчето, вече събрало сили, не спираше да рецитира: “Морето е малко,/но носи име Черно,/и върхът е Черен,/вечно сърдит и свъсен,/и черна земята, плодна/но тъжна безмерно…” -А Дора Габе?- исках да върна разказа към моята любимка аз. -Дора ли? Никога не съм я виждала толкова щастлива, както в този ден. Тя, наистина беше голяма родолюбка… Много ми се искаше да зная, но от уважение не си разреших да я запитам дали е казала тези хубави думи за Дора Габе, докато е била жива… За жалост, някои гънки от нечия история не могат да бъдат осветени от никакви фарове. “Светът е тайна” – беше проумяла “виновницата”, за тези редове след почти 100-годишен житейски опит. Багряна стоеше на вратнята върху огромния фон на заснежената Витоша – естествена като живота, и силна като него.
Коментирай първи