КОРЕНИ
Мария Маринова, Кипър
Излязох от село още дете,
учението да завърша.
Учех и работих по градове,
а сега отново се връщам.
Днес много хора това го правят
от моето поколение.
Избират родния дом за края –
вече е често явление.
В родното село пак ще живея.
Това е моето Щръклево.
Дори да повярвам не смея,
то е различно – не е същото.
Няма ги вече къщите стари.
Нови къщи – бетон и цимент.
Няма ги и старите дувари.
Къде изчезна живият плет.
Безбройни клонки с малки листчета.
Живата ограда, която
със красиви, розови цветчета
се кичеше цялото лято.
Улиците са асфалтирани,
модерни, железни огради,
в дворовете – коли паркирани.
И много, много нови сгради.
Виждам отпред позната поляна.
Изненадана просто спирам.
Тука вече никаква промяна,
ама никаква не намирам.
Къщичката кокетна от тухли.
Майсторът, който я построил,
я спретнал красива като кукла,
дувар до нея е подредил.
Дялани камъни – две редички, 
на горе, гладко измазан с кал.
Колко време е посрещал всички
бури, дъжд, сняг и е устоял.
Победил времето, не е паднал.
Посрещал година след година.
В едно с къщата в чуден ансамбъл
оформят прекрасна картина.
Рядко вече може да се види
дувар с вълнообразен фриз
от вплетени стари керемиди,
покривът обшит с красив корниз.
До дървената спретната порта 
пораснала млада коприва.
Ранно есенна нова реколта,
прави гледката по – красива.
Строи невероятна топлота
от тухли, дърво и кирпичи.
А днес съвсем друг изглежда света:
бетонен, студен, безразличен.
С болка усещам как безвъзвратно
се късаме от природата,
щом и селото тъй акуратно
и сляпо преследва модата.
Едвам улавям нишката слаба
на спомена от миналото.
В тази къща живееше баба … 
виж забравила съм името.
Нея вече отдавна я няма,
но е тук нейната къщурка.
Виждах я често на тази поляна,
да преде със шарена хурка.
Това място все си е същото,
Нищо не се е променило.
Дуварът, портичката, къщата –
кътче от тебе, село мило.
Портичката отворена зее,
кола до дувара е спряла.
Във къщата май някой живее,
не изглежда осиротяла.
Под една дюля, стара и куха
са нападали жълти листа.
Неочаквано вятър задуха,
повдигна ги и ги завъртя.
Излезе навън, тръгна към мене,
духна и ме телепортира
на това място, но в друго време.
Чудя се къде се намирам.
Погледнах надолу, но не видях
мойте крака с нови ботуши.
две боси крачета, целите в прах,
видях в пепелта да се гушат.
Неподвижно стоя, без да мръдна.
Не мога да си спомня защо.
Страх ме е и искам да се върна.
Не се сещам точно от какво.
Разбирам, още съм до къщата.
Колата не е до дувара.
Къщата си е съвсем същата.
До дувара – стои магаре.
Детският спомен бавно се връща.
Изминали, скъпи години.
Сякаш пониква и се разгръща
затрогваща, мила картина.
Защо стоя така, вече разбрах.
Трябва да мина. Уж съм смела,
плаши ме и ме изпълва със страх
не магарето, а петела.
Не се страхувам от магарето.
То или пасе, или дреме.
Много е кротко и много добро.
Мълчи през цялото време.
Само поиска ли да зареве, 
цялото село ще проглуши.
Като започне, не може да спре,
тъй смешно мърда дълги уши.
Петелът не спира да върти врат –
кокошки пази десетина.
Ровят до него и нещо кълват.
Той наблюдава, кой ще мине.
И ако някой минава от там,
заема страховита поза.
Наежва се, да изглежда голям,
става много страшен и грозен.
Когато той не ме забелязва,
спирам достатъчно далеко,
да го гледам и да му се радвам,
защото е великолепен.
Безкрайно чудни са му перата.
Вълшебно на слънцето блестят,
със всички цветове на дъгата.
Шията му – златен водопад.
Разхожда се гордо, сякаш е цар.
И одеждите му разкошни.
Изглежда на света е господар,
а не на няколко кокошки.
(Такива петли вече няма днес.
Днес се отглеждат в заводи.
Това е – икономика, прогрес,
само рентабилни породи.
Искаме тази прелест да видим – 
вълшебната му перушина.
Може би може, ако отидем
в зоологическа градина.)
Наистина е безкрайно красив.
Но ако се приближиш твърде,
ще разбереш още колко е див.
Неочаквано се нахвърля.
Имам сега такава надежда.
На пръсти аз ще се промъкна,
ще премина, без да го поглеждам.
Успея ли, просто ще хвръкна.
Ще тичам по улиците волно,
докато много се изморя.
Като се наиграя доволно,
ще се прибера у нас да спя.
Отварям очи и се завръщам.
Чакам споменът да отмине.
Още стоя до старата къща.
Бавно чезне сетна картина.
Как тичам по селските улици.
Във пепелта подскачам леко.
Не са дори „Златните пясъци”
ме галили толкова меко.
Защо ли някак сме притеснени,
когато се случва да кажем,
че сме от село, в село родени.
Какво се боим да покажем?
Гражданино-кореняк, ти дето
си много горд, че в град си роден,
какво знаеш за туй, от което
напълно, друже си бил лишен?
Да е честит денят на Светите братя Кирил и Методий на всички българи в Кипър!
Коментирай първи