Най-трудно се пишат исторически романи, защото всички отдавна знаят сюжета и неговия финал. Но, макар да го знаят, харизмата на някои герои е толкова голяма, че хората не се насищат да прочетат поредната приказка за тях. Затова писателят поема риск – ако не разкаже своята приказка увлекателно, да бъде подложен на унищожителни критики от всички посоки. Е, аз поех този риск.
Роман, който разкрива тайни страници от нашата история. Ако, докато го четете, почувствате вълнение и гордост, вероятно в кръвта ви има наследство и от славните ни прадеди като тракиеца Спартак – синът на Родопа планина.
**
Тракиецът Спартак се е превърнал в световен легендарен герой, след като успява да избяга заедно с още 77 гладиатори от школата в Капуа и да застане начело на разбунтувалите се роби. Скоро армията му започва бързо да расте и след всяка победа над омразните римляни набъбва – първо до 70 хиляди, а впоследствие до 120 хиляди. В продължение на три години Сенатът изпраща срещу него прочути военачалници и елитни легиони в напразни опити да смаже армията на Спартак, която опустошава италийските земи.
СПАРТАК, ГЛАДИАТОРЪТ
откъс от историческия роман
на Павлина Павлова
Надали друг простосмъртен е видял през живота си толкова много кръв, колкото аз в своя. Реки от кръв. Но докато при кръвта на животните има някаква логика – ние ги убиваме обикновено за храна, то човешката кръв за забавление е най-големият позор, измислен от болни мозъци. Доколкото може да се вярва на мълвата, гладиаторските битки започнали като религиозни церемонии, уж за да умиротворят душите на умрелите. Преди близо 200 години на Говеждия форум синовете на починалия Брут Перей организирали първите гладиаторски битки между три двойки гладиатори – като висша степен на почит към мъртвия. А горе-долу, когато аз съм се родил, гладиаторските битки били въведени като официални.
В подземията на Големия цирк в Рим, наричан Циркус Максимус, виковете на екзалтираната публика връхлитат на вълни. Чакам своя ред, за да изляза и се бия. Винаги с последните, неизменно – с най-опасните противници, ако са хора, или с най-кръвожадните хищници, държани дни наред без храна. Бил съм се толкова много пъти, че вече не изпитвам нищо – нито страх, нито вълнение. Вероятно, защото от моите оръжия на арената загинаха и славни мъже, мои приятели, ако тук е възможно да се използва тази дума. Приятелствата са забранени не само от пазачите, а и от нас самите. Когато ви изправят един срещу друг на арената и прочетеш в очите му страха, ръката ти може да трепне, ударът ти – да изгуби част от устрема си и той пръв да те прободе смъртоносно.
– “Ave, Sidoni! Morituri te salutant” – скандират гладиаторите, излезли на арената, което означава: “Здравей, Сидоний! Обречените на смърт те поздравяват!”
Малко по-късно, когато единият гладиатор е в опасна ситуация и животът му виси на косъм в буквалния смисъл, спонсорът на игрите – днес името му е Сидоний, трябва да реши съдбата на нещастника. Тя, съдбата му, всъщност отдавна е решена, но това е част от представлението, част от демонстрацията му на величие. Случваше се единият от гладиаторите да рани другия и да го събори на земята. Тогава раненият вдигаше лявата си ръка, за да иска милост, след което организаторът на игрите се обръщаше към публиката – нека тя да реши. Ако започнеха да размахват бели кърпички, значи му подаряваха живота, защото се е бил храбро. Но започнеха ли да сипят хули по негов адрес, то смъртта му, пожелана от хиляди гърла, ставаше неизбежна. Трибуната, издигната над високия 18 стъпки парапет и леко издадена напред, беше за консулите, сановниците, весталките и сенаторите. И, разбира се, за спонсорите на игрите.
Мечтая си да убия поредната мазна мутра, заела централната ложа, скърцам със зъби като си представям очите му, докато го стискам с две ръце за гърлото. Всъщност, тази отмъстителна злоба, която клокочи в гръдта ми, ме държи все още жив. Непобедим. Страшен.
Аз съм сред малцината толкова едри гладиатори. Седем и половина стъпки висок, с широки плещи и големи мускули на ръцете и краката, всъщност, тялото ми е изваяно само от ясно очертани мускули, нямам никаква тлъстина. Затова бързо станах любимец на всички – на мъжете заради храбростта и ловкостта си, а на жените – заради красивата ми външност. Тук много ценяха русокоси и синеоки, е, моите очи са зелени, но все – светли, както и кожата на тялото ми, за разлика от мургавите и доста по-ниски римляни.
Публиката особено се радваше, когато на арената се разиграваха минали славни битки на Римската република, за които всички знаеха и говореха, но малцина от тях бяха участвали. В тези възстановки аз и други по-опитни гладиатори обикновено трябваше да изиграем главните роли – на техните пълководци, а когато накрая постигахме победа срещу слабо обучените гладиатори, поставени за наши противници, тогава виковете и радостта на публиката тресяха небето, а нашите имена се скандираха, като да бяхме истинските им герои. Понякога в главните роли влизаха кръвожадни престъпници-убийци и настъпваше голяма сеч, защото и въоръжението на неопитните роби, избрани за техни противници, беше лошо. И всичко подгизваше в кръв, в човешка кръв, дори и пясъкът ставаше хлъзгав, защото кръвта покриваше и него. Затова, след като извлечаха трупа на поредния убит, бързо засипваха кървавите следи с бял мраморен прах, за да продължат игрите на чисто. Много се дразнех, че пазачите, които извличаха труповете на убитите през Вратата на смъртта, бяха облечени, според представите им, като Бога на Подземния свят.
Но особено непоносимо ми беше, че докато се биехме на арената на живот и смърт, трябваше да слушаме не само виковете на публиката, но и изпълнение на оркестър от флейта, тромпет и воден орган…
Когато ми казаха, че моята Фия се е преселила в Царството на сенките, животът сякаш спря, изгуби цвят, мирис, смисъл, душата ми обгоря в пламъците на болката и яростта, загдето не мога да отмъстя за нея… Моето нежно планинско цвете никога повече нямаше да ме погледне с теменужените си очи и закачлива усмивка да цъфне върху устните й… Никога повече нямаше да я взема в прегръдките си и телата ни да се слеят в ритъма на древния танц на сътворението на живота… И сърцето ми окаменя…
За сина ни Бологес – никакви вести. Дали е бил посечен тогава? Дали е бил пленен и продаден в робство? Можеше да е навсякъде, дори тук, в омразния Рим. Молех се дано се е спасил с бягство и сега да събира оцелелите в армия на отмъщението…
О, богове! Защо изоставихте племето ни? Нима тези развратни, продажни, подли римляни заслужиха вашата протекция, а от нас отвърнахте лица? До неотдавна аз бях водач на най-силното тракийско племе не само в Родопа планина, имах дом, имах семейство и бях щастлив. Безбройните ми стада от овце, коне и волове пасяха из околните поляни, а моето племе добруваше, гордо и непобеждавано от никого. Фия беше жрица в храма на Дионис, издигнат в подножието на най-високия планински връх Сютка, а синът ни растеше и възмъжаваше, за да застане редом до нас, когато се наложи.
Засега само сестричката ми е жива, робиня е в къщата на Клавдиан Орозий и понякога успявам да зърна красивата й руса глава сред публиката на последния ред, там, където сядаха бедните и жените. Веднъж беше успяла да получи разрешение да я пуснат при мене – уж господарката й ми изпраща кошница с храна. Останахме безмълвно прегърнати, скрили сълзите в очите… Защото никой от нас не знае колко още крачки му остават до края на земния път… особено, ако е роб… И особено – роб-гладиатор.
Коментирай първи