Днес, 22 септември, се навършват 93 години от кончината на Иван Вазов
Титанът на всички епохи! Кой не знае дядо Вазов, както и богатството на звучния, красив български език в творчеството му!
В светото писание е казано: „Всички съгрешиха и не се намери един праведен пред Бога…“ Така е, хора сме, допускат се грешки. Лошото е, когато тези грешки са всъщност подвеждаща и невярна информация, целяща да поругае паметта на най-значимите имена в българската история.
Все още няма друг автор, който да се доближава до броя на публикуваните от него пътни бележки и пътеписи за България и всичко това да преминава през сърцето му, както го е казал в стихотворението си „Аз съм българче”: „Всичко българско и родно любя, тача и милея…”
В писмо от 29 юли 1901 г. Вазов кани проф. Иван Шишманов на излет до връх Мусала. Той обаче не се включва в групата, в която били професорът по медицина д-р Моллов, професорът по геология Г. Златарски, д-р Минчович, Васил Д. Стоянов – един от основателите на Българското книжовно дружество в Браила, и други членове на новосъздаденото Туристическо дружество „Алеко Константинов”.
„Може би някои да намерят прекалени моите възхищения – и тука, и по-нататък, от нашите планински покрайнини; може би да ме заподозрат в преувеличение на техните хубости и в усилване багрите на картините, които повече отбелезвам, отколкото рисувам. Възможно е. Но аз съм искрен в предаването впечатленията си, защото всичко, каквото съм виждал, аз съм го и чувствувал като българин. Всичко за мене е мило, прекрасно, величествено, а главно – мило.”
Така разказва народният поет при първото си изкачване на балканския първенец. След утринния ход групата пътува от Долна баня до Радуил, после до Чамкория; за да се вплете в Родопските дебри, да стъпи в Орфеевата долина и да види изворите на Хеброс – тракийското название на Марица.
„Тези извори – пише Вазов – известни още в най-старо време, са поразявали въображенията със своята тайнственост и неприближимост… С тях са свързани много поетически спомени. Още Овидий в своите Хероиди споменува за Hebrus (Марица), който изтича из стръмните голи стени на „ледниковите Родопи”.
Вазов разказва, че и дубровчани, които в ХVІ в. пътували по търговия из Турция, разказвали, че намерили при главата на Марица седем топли извора, бистра вода, които Орфей чрез омаята на песните си изтеглил из земните недра на повърхността. За подобно нещо и далматинският поет Йован Гундулич (1589–1638) пише в поемата си „Осман”. Той нарича Орфей българин, „създател на оня род мелодични песни в сръбските земи, които са известни там под името бугаркиня и бугарщица”.
Достоен, недостижим, велик. Силен, ярък и непреклонен, Иван Вазов безспорно е истински гений на българската литература, колосът, символизиращ родното, олицетворяващ цялото величие на България. Заслужил с цената на много труд прозвището Патриарх на българската литература, Вазов се превръща в духовен баща на нацията, във водач на всички българи.
Силна личност, която завещава на поколенията мащабно по обем творчество, увековечаващо тъгите и радостите на нашата страна, събиращо жертвите на българските герои и мъките на българските майки. С всепризнатия си талант на поет и увлекателен разказвач, Иван Вазов съвсем заслужено застава начело на цялата плеяда бележити българи, допринесли за утвърждаването, съхранението и развитието на нацията ни.
Роден през 1850 година в китното задбалканско градче Сопот, израснал сред дивната природа, Иван Минчов Вазов още от дете се възхищава от неповторимите гледки, изпълва се с благоговение пред величието на Стара планина и истински обиква българското. Строгата патриархална атмосфера, която цари в дома му, изгражда неговия характер. Баща му е заможен търговец, изискващ от сина си да продължи семейната традиция. Но плановете на младия Иван са доста по-различни.
Още от дете се увлича от писането, от родната реч, приказките, пословиците и поговорките и проявява жив интерес към литературните занимания. Срещнал съпротивата на баща си, той открива съмишленик в лицето на своята майка – Съба, която плътно застава до първородния си син, подкрепяйки го в първите му поетични опити. Майката на Вазов изиграва особено важна роля за формирането на неговата силна личност. В знак на признателност, поетът се прекланя пред своята майка, посвещавайки й наситеното с много емоции стихотворение „Майка ми”:
Ти ме роди, но ти ми даде
и светлото, що в теб блещеше,
ти и човека в мен създаде –
ти два пъти ми майка беше!
Особено влияние за изграждането на Иван Вазов като човек и творец има училището. Завършва взаимното училище в Сопот и проявява жив интерес към рускоезичната литература, насърчаван от учителя си Партений Белчев. От 1865 година Патриархът на българската литература продължава образованието си в Калофер, обучаван от бащата на Христо Ботев – даскал Ботьо Петков. Завършил и Пловдивската гимназия, творецът усвоява гръцки, френски и турски език, което му отваря врати към чуждата литература, която жадно чете.
По настояване на своя баща през 1870 година Вазов е принуден да замине за Румъния при чичо си, за да овладее търговския занаят. Далеч от своя дом, младият Вазов остава верен на литературата, посвещавайки времето си на четене и изучаване на румънски език. Успява да избяга в Браила, където прекарва известно време сред българските хъшове. Престоят му сред тези родолюбци, принудени да живеят извън страната ни, бележи създаването на значимата повест „Немили-недраги”.
През 1871 година се завръща в България и се отдава на образователното дело – учител е в Свиленград, за кратко работи и като преводач. През 1876 година Вазов се установява в Румъния като секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. Там подготвя първите си стихосбирки – „Пряпорец и гусла” и „Тъгите на България”. Следват още значими творби, увековечени в стихосбирките “Избавление” (1878), “Гусла” (1881), “Италия” (1884), “Поля и гори” (1884), “Сливница” (1885).
За кратко (от 7 март 1879 до септември 1880 година) е назначен за председател на Окръжния съд в Берковица. От октомври 1880 година Вазов живее в столицата на Източна Румелия – град Пловдив, където развива широка обществена дейност, проявява се като радетел за подобряване положението на българите в Османската империя, активно изразява своята силна гражданска позиция. В Пловдив става главен редактор на списание „Наука”, а заедно с Константин Величков основават списание „Зора”.
Периодът от 1886 до 1889 година Вазов е заточен в Одеса, Русия, където създава шедьовъра на българската класика – „Под игото”. През 1889 година, завърнал се в родината, той се установява в София, където живее до края на дните си през 1921 година. Там разгръща активна творческа дейност, основава списание „Денница”, продължава да пише и създава сборника с разкази „Драски и шарки” и романа „Нова земя”. Вдъхновен от силата на българския дух по време на Балканските войни, той посвещава три стихосбирки на тези драматични за българската история събития.
През 1920 година Иван Вазов тържествено чества своя юбилей, получавайки признателността на целия български народ, открил в негово лице духовен водач. Патриархът умира през 1921 година, завещал на нацията ни безценните си творби, които и днес ни изпълват с гордост.
И днес 93 години след неговата (само физическа) смърт, чрез тези редове в „Българският Вестник”, и ние, които сме извън пределите на родината, искаме скромно да отроним: Сполай, поете, сполай за всичко що стори за Отечеството!
Коментирай първи