Утре се навършват 75 години от освобождението на Добруджа
Съгласно Букурещкия мирен договор от 28.07.1913 г. Южна Добруджа е анексирана от Румъния.
Навършват се 75 години от освобождението на Южна Добруджа от румънска окупация и възвръщането й в пределите на България.
75 години от мига, в който населението на този изстрадал край на България посреща с неописуем възторг своите освободители – войниците и офицерите от Трета армия.
Има достатъчно свидетелства за това време, но едва ли е уместно да разказваме подробно за мъките и неправдите, които изтърпява местното население под чуждо господство.
Очевидно издевателствата, униженията и репресиите на които са били подложени нашите деди от румънския кралски режим, са били част от ежедневието им през окупацията, и нямаме основание да се съмняваме в тази категорична констатация.
В продължение на повече от две десетилетия целенасочено провежданата от окупатора антибългарска, денационализаторска, асимилаторска политика ще да е дала своите горчиви плодове и дедите ни са приели възвръщането на Южна Добруджа към България като дългоочаквано избавление.
Днес ще ви представим спомените на Стефан Танев, очевидец на събитията:
“Септември. Край границата, по шосето за Балчик са се стекли стотици жители на околните села. Хиляден народ! Необикновена радост!
Офицери и войници, украсени с пешкири и ризи, дарени от населението, много цветя. Сигурно в околните села не е останало нито едно цвете. Всичко това е спонтанно, непринудено. Не можеш да задържиш хората по селата. На граничната линия – арка с опъната трикольорна лента, която генерал Попов трябва да пререже и войските да потеглят към Балчик. Беджев е наредил никой да не минава пред патрулите…
Прехвърлям колата далече зад румънския лост. Ще дочакам церемонията, ще изтърча напред към Балчик преди патрулите да са се размърдали. Искам да бъда там колкото е възможно по-рано. Искам да видя Балчик как се радва на свободата, преди още нашите войски да са там.
Пристигат военните аташета на Германия, Италия и Унгария. Населението им устройва луди овации. Речи, церемонии. Дочаквам да свършат и се хвърлям в колата.
Полковник Беджев ме беше предупредил; “Къде ще вървиш пред войските? Знаеш ли на какво ще попаднеш? Не може! Аз съм отговорен, ако стане нещо с вас!
По дяволите всичко! Хвърчим към Балчик Шофира брат ми, художникът. С нас са и фоторепортерът Иван Христов и Борис Киров от нашата редакция. Само след няколко минути войските се изгубват от погледите ни. Всички сме във форма. Офицерска, само че без пагони. Първата арка. Tова е селото Текия. Всички са се стекли да посрещат освободителите. В селото не е останало нито едно цвете. Предупреждаваме ги да пазят цветята за войските и продължаваме своя луд бяг към Балчик.
Радостта на населението не се наемам да описвам. Плаках на няколко пъти. И много дни след това, винаги когато започвах да разказвам за посрещането на нашите войски в Добруджа, винаги се разплаквах. Не бях в състояние тогава да пиша. Пиша всичко това цял месец по-късно.
На 25 септември влизаме в Добрич. Тоя път военните са взели мерки да не ги изпреварваме. Все пак в последния момент генерал Попов ни дава разрешение да влезем преди него, преди войските.
Целият град се е струпал на главната улица, около арката, по продължението й. Ние сме първите. Дъжд от цветя. Спираме ги.
– Дръжте ги за войските! За генерала!
Не е останал човек вкъщи. Банда от крадци би могла да се вмъкне в града, да започне обир на всички къщи, от покрайнините до центъра, не би имало кой да ги види. Не се и опитвам да описвам настроението на народа, То не се поддава на описания. Не е радост, не е и тържество, а нещо по-друго: Освобождение! Някакво особено състояние. Не мога да предам какво изживяха те, освободените. Знам едно: чувствувах от всичко това да лазят тръпки по цялото ми тяло. Десет, петнадесет пъти вадех кърпа, за да избърша сълзите си. Виждаш приятели да се срещат, да се прегръщат, целуват. Сложат глава един друг на рамената и плачат. Плачат от радост. Чувствуваш как някой до тебе е уловил ръката ти и я стиска. Не те и познава. Ей така, сякаш в това стискане на ръка ще намери отдушник иа всичко, което става в душата му. Трогателни моменти, особено когато започва навлизането на войските. Кой би могъл да спази ред? Кой би могъл да сдържи тая многохилядна тълпа, която се притиска, която иска да помилва оръдията, която обкичва с цветя всеки войник, всяка пушка, всяка моторна кола.
Държат се речи. Не слушам ораторите Гледам ги. Това е по-интересно. Ръцете, които държат написаните листа, треперят като от тригодишна треска. От вълнение, от радост. Изкачват се на една маса под арката, пред генерал Попова. Крачолите на панталоните им като че ли са трепетликови листа. Не ги държат краката от вълнение. Плачат всички. Никой не е в състояние да сдържи сълзите си. Радиопредавачът предава всичко. Най-после и той се поддава на общото вълнение: “Плачат всички, плаче генералът, плача и аз… Не мога! Носят му вода, сменяват го.
Шествие по главната улица начело с генерала към площада, на който се е издигал паметникът, румънският паметник в памет на ”Освобождението” на Добруджа. Дигнали са си го сами. На негово място е издигната естрада. Заемаме място около генерала. Започва минаването на войските. Нестихващо “ура”. Безспирно „ура“, което излиза из дълбините на душата. Носи се като вълна. Народ се тълпи от всички страни и всеки гледа да помилва с ръка войник, оръдие, каквото и да е. Сякаш не вярва на очите си, сякаш иска посредством осезанието да се увери, че това не е някакъв сън, някаква измама на зрението, а истина, действителност.
Плачат и чужденците. Плачат англичани, американци немци, Целият чужд печат е представен тук.
– Как е могла да се търпи такава неправда? Как е могло всичко това, възмущават се англичаните.
Баблен, кореспондентът на “Хавас”, ми шепне:
– Трябва да го призная, никога не съм виждал нещо подобно, никога не съм предполагал, че мога да видя.
Обяд. През всичкото време младежта на Добрич шествува пред ресторанта, в който обядваме. Но това не са софийските шествия. Не се нагърбвам да описвам и тях. Измъкват генерала, измъкват Дора Габе, Багряна Пенакова и ги понасят на ръце. Луда радост.
Не съм в състояние да издържа повече Не съм от камък, а от нерви. Те не издържат. Пет дни не знам какво е сън. От вълнение. Една кола тръгва за Варна. Измъквам се незабелязано, хвърлям се в колата и се понасям към Варна и от там за София. Отказвам се от Силистра, от всичко онова, което има още да се изживее. Не съм в състояние да го понеса Има скърби, които не се понасят, но има и радостни вълнения, които не се издържат.
…
В Народното събрание речи от председателя Логофетов, реч от министьр-председателя Филов. Всичко това може да се намери във всеки вестник от тоя ден. Спогодбата от Крайова бива одобрена без разисквания. Заседанието се вдига. Депутатите гръмват “Шуми Марица”. Пеят всички в хор. Пеят с тях журналистите, публиката от ложите. Свършват химна и започват “Боже, Царя ни пази“.”
Материалът е подготвен от Добрин Добрев, Добруджанеца
Бел.на Ред. Ползвани са материали и снимки на РИМ-Добрич, спомените на г-н Стефан Танев, снимки Янко Гочевъ, 1940 година
Благодарим!
Коментирай първи