Валя Балканска – Легендарната песен за Делю и Величието на един народ  

2

– „Мама ми е казвала, че като съм се появила на бял свят през 1942 година, ме е посрещнала с песен”- ми каза веднъж Валя, и потъна в спомена за нейната Родопа. И така увлекателно и убедително говори, че не може да не се заслушаш. Не са били много срещите ни, щото тя живее в Смолян, но винаги когато сме бивали на общи концерти, не сме пропускали възможността да останем насаме да се видим.

Такава незабравима среща пазя с нея от деня, в който посрещнахме в София Папа Йоан Павел Втори – бяхме заедно в програмата пред Катедралния храм „Александър Невски”. Гледам Валя – колко извисена и земна е, как трогателно звучат думите й за България.

Ето какво разказва за песента и певицата продуцентът Мартин Кьонинг:

„Видях Валя на фолклорен събор в Копривщица, когато дойдох за първи път в България през 1965 г. Тогава тя беше на 24 г. През следващите две години отново се върнах и пътувах из цялата страна да правя записи на песни и танци – тогава бях учител по танци и това живо ме интересуваше. В този период направих запитване дали ще получа подкрепа за записи на автентична музика от български села. Но поставих условие – ние да решим кои песни и изпълнения ще запишем за американската аудитория”.

През 1966 г. Кьонинг пристига с екип и техника от САЩ в България и иска подкрепа от Комитета по култура. Настоява пред тогавашните управници да запише Валя, но се оказва, че софийските началници изобщо не са чували за нея. Предлагат му други певици – известни, с титли, но чужденецът не отстъпва. През 1968 г. идва в Смолян, за да направи записа.

“Тогава нямаше кой знае какви условия. Направихме записа в обикновена класна стая. Тъй като гласът на Валя беше много силен, тя пееше в единия край, а гайдарите свиреха в другия”, продължава разказа си, Кьонинг.
През 1975 г. му се обажда Алън Номакс от Тексас. Той е от известна фамилия фолклористи, които се занимават с автентична музика. Той поискал от Кьонинг съгласие да се включи записът на Валя Балканска в селекцията за совалката Вояджър.

“Проектът “Вояджър” предвиждаше запис на звуци от Земята, като “Здравейте” на 50 езика, и звук от падаща капка вода например, азбуките на всички народи и т.н. Идеята бе подбор на звуци, с които хуманоиди някъде във Вселената да могат да придобият представа кои сме ние. И въпреки че стана по време на студената война, никой нямаше комерсиална облага, САЩ не получиха никакви дивиденти. Затова съм изключителен почитател на този проект. А приносът на Валя е гигантски”, призна години по-късно в Смолян Кьонинг.

Всъщност записът на младата тогава  родопска певица благодарение на Кьонинг печели място в златния диск, летящ на “Вояджър” 1 и 2 сред хиляди записи от целия свят. 60 000 години българска песен ще броди с гласа на Валя из Космоса, търсейки хуманоиди, способни да разчетат посланието от планетата Земя.

Ако всички бяхме като нея – си мисля аз, и се заслушвам в разказа за Дельо хайдутин… сетне и в песента. Държа да отбележа, че тази песен за първи път прозвучава пред микрофоните на Българското радио през 60-те години с гласът на омайната Орфеева дъщеря – Надежда Хвойнева, сетне Валя я записа с гайдарят Георги Мусорлиев… за да тръгне към Космоса. В годините слушаме песента, но си казвам, знаем ли кой всъщност е Дельо хайдутин, кога е живял, какво ни е оставила историята за него…

Текстът на песента за златоградския войвода е записан най-напред през 1894 г. от родопския изследовател Стою Шишков – с 49 стиха. Първо е нотирана от Васил Стоин през 1930 г. В ефир за първи път е записана през 1954 г., изпълнена от златоградския адвокат Методи Бозов. Същата година проф. Николай Кауфман я нотира повторно.

Дельо хайдутин не е минало – неговата космическа песен ще се носи през вековете. Родопа помни, за да я има България.

А кога и как се е родила тази песен, може да знае само един гениален народ. Ругаят българите, наричат ни безписмен и безкнижовен народ, но величието ни е неизмеримо. А песента „Излел е Дельо хайдутин” вече е на повече от два милиарда километра от Земята, носейки се на борда на космическата станция „Вояджър”, която напусна пределите на Слънчевата система и се отправи към глъбинния космос и съзвездието „Малката мечка”.

Това е една от хилядите родопски песни, която съдържа великия синтез: „Дето са солзи капали,/ тамо ще песен да никне”. Както пише Николай Хайтов: „Българската литература се пои не със шербет, а с горчиви сълзи”.
Едва ли има друга такава песен, полята с горчивите сълзи на робството, с невероятния гняв на бунта и с Орфеевата обич на Свещената Родопа планина.
Нека спорят учените – кога и къде е било това – сам Шекспир би заплакал на великата драма на Дело хайдутин и на Гюлсюме – двама влюбени, надвишили с обичта и борбата цялата планина, погинали, но летящи сега сред космическите съзвездия. Ние още сме малки, за да достигнем до тези „прегърнати български гласове”.

При всеки случай, те са живели в Родопите, в китните, потъпкани и разорявани среднородопски села – между Златоград, Старцево и Смолян, където Дельо е събрал близо 10 000 хайдути и със своя чета от 300 души е оказал отпор, за да запази родовата памет. Когато Дельо хайдутин е бил жив, Старцево е било старо селище с 800 къщи, Златоград е било малко градче, а на връх Света Неделя дъбовете са още живи.

Тайно са кръстили Неделчо в близкия манастир – до руините. Българско школо нямало. А малкият Дельо пита: „Мамо, къде е татко?” Той още не знае, че баща му е убит и са разорени и други 33 манастира и 218 църкви в Родопите. Още не се е родила песента. Но Дельо хайдутин е кръстен на името на манастира „Св. Неделя” и светицата ще го брани до края на живота му.

Пръв той вижда своето комшийско момиче – Гюлсюме. Но иска да я види с отбулено лице и драмата започва с думите му: „Но защо, Гюлче, защо се криеш. Нали сме играле заедно като деца – ти беше с най-старинно българско облекло. Нали и ти си българка – от Домбовския и Караджовския род, защо се криеш?” Неделчо, когото народът зовеше Дельо, чува как „тихо и скрито Гюлсюме пееше на майка си: „Не мога, майчо, не мога,/ рубана хми да нося,/ ни песните хми да пея,/ ни думите хми да думам”.

Девойката пее и плаче, забулена и скрита, и не може вече да види Дельо. А неговото сърце се обистря и той почувства силата на песните и силата на любовта. Запява Неделчо, та да види и чуе Гюлсюме. И субашии го набиват, защото открито пее. И се струпва народ, защото хубаво пее.
Той е бит заради едната българска песен. Потънал в кръв и триейки сълзите си, повече не вижда Гюлсюме, но се заканва да брани своя народ. И взема да се моли: „Мили Господи, горещо ти се моля, спусни ми от небето една огнена сабя и една тънка пушка”.

И става Дельо чирак, заяква и събира чета от 300 юнака. Има си вече и пушка, и сабя. И харесва два стиха от една планинска песен: „Остра го сабя скроява,/ тьонка го пушка ушива”. Така сам ще защитава собствената си чест. Намерил е пътя и вече не се страхува.

Той влиза от клопка в клопка – все искат да го убият. Но бунтовникът все успява да избяга от поробителите. И си избира място за четата. Помощник му става Стоян войвода. А четниците му са не само от Родопа, но и от Гърция та чак от Призрен. Оръжието си крие в гората. Сякаш се готви цял живот да живее бездомен и свободен.

Избират Дельо хайдутин да води четата. Слуховете за неговите юначества достигат чак до султана. И той заповядва да се сменят всички чиновници в този край, а там – в Родопите – да се прати нов аскер. Пропищява планината от данъци, тъмници и гробове. Дельо преминава отвъд риска и отвъд лудостта.

Един от бейовете обещал в злато да облече Гюлсюме, но да се ожени за него. Но тя обича Дельо и той нея. От красота тя може „сянка на слънцето да стори” и все очаква своя любим. Да я спаси.

А гората ечи от Дельовите песни и изстрели. Веднъж, събрани на равнището на връх Костадин, Дельо казва на дружината си: „Братия! Братия мои по свобода. Не може да се живее един живот под робство. И Орфей тука е пял и го убиха. И Спартак е бил по тия родопски гори, и Момчил юнак е бил по тия гори и ние сме излезли бой да се бием”.

„Излел е Дельо хайдутин” – този стих става първи ред на песента, която пеят всички четници.

Записал съм над 40 песни за този славен войвода. Особено ми харесва едно четиристишие за преди боевете: „Га да ми Дельо премине/ през чоста гора зелена,/ пилце от радост запяха,/ кичици дваж зацветиха”. Героят е посрещнат от гората с песните на птиците, героят е посрещнат и от цветята! Никъде по цялото земно кълбо няма такова възпято място, където „кичици” (т. е. цветята) дваж да цъфтят!

Правели на Дельо и клопки с песен, но той улавял продажните души и ги наказвал. Стоян – помощникът му – по три дена е чакал, докато улови престъпните души и ги заведе на съд пред Дельо войвода, който не прощавал на предателите.

Решителният ден избрал сам Дельо, който рекъл: „Избирам Велики петък, когато са разпънали Христос. Избирам деня на кръстните мъки. Тогава българите боядисват великденските яйца. Хубав ден за цялата дружина или смърт”!
Тогава един от четниците попитал: „Войводо, народът изкара много нови песни, коя от тях ти е най-мила”? А той му отвърнал: „Когото народът те вкара в песни – там са най-големите почести. Първом ние пишем песните си с байните си пушки, после ги преписваме и с кървавите си саби, после ги запомняме с вековните си мъки, после ги знаеме като знак за свобода. Не защото е за мене песента „Излеил е Дельо хайдутин”, а защото се пее с открит глас, има високи и ниски тонове, много върхове и пропасти… Запеем ли тая песен, ставаме дваж по-силни”.
С тази песен Дельо загубва главата си, защото носи свобода, носи любовта и вярата, че ще запеят птиците, а цветята дваж ще зацъфтят.

Дельо няма да узнае как на Хавайските острови ще избират най-хубавите песни в света и ще създадат космическия апарат „Вояджър” и ще го изпратят към звездното небе, където вечно ще останат заедно Дельовият глас и гласът на Гюлсюме – безсмъртни като птиците и цветята, обичащи като Орфей и Евридика, свободни като Спартак и Дельо.

Когато избират записи от цялото земно кълбо, коя песен да влезне в златната плоча, цялото жури ще стане на крака пред Дельовата песен, ще затанцува пред тия ноти, а един от журито ще каже на една жена: „Чуваш ли скъпа, това е Европа”.
Така нашата песен се понесе, заедно с още 27 други, към небесата.

Чудя се защо ни наричат варвари, когато сам Господ слиза от небесата към свещена Родопа и плаче на глас – не за кръстните мъки, а за „прегърнатите гласове”.
Професор КарлСейгън сам пише: „Наш дълг е да оцелеем – не само заради самите нас, но и заради този космос – стар и необятен, който ни е създал”.
„Ние летим към звезда АС 793888 – към Малката мечка. Скоростта на извънземните е 10 на седма степен по-бърза и ние ще се срещнем с извънземни през ХХІ век” – отбелязва Артър Кларк. И още по-чудното е, когато двамина българи достигнаха Цейлон (дн. Шри Ланка) и поискаха от писателя Артър Кларк да им отговори кога и как ще се срещнем с инопланетяни. А той им рекъл да го почакат малко в дома му и след минути се върнал с диск. В далечния изток прозвучал „Излел е Дельо хайдутин – космическата родопска песен.
Това била представата на известния британски писател и изобретател за космическото бъдеще на цялото земно човечество, което е най-добре изразено в тази песен.

За какво ни наричат варвари, „безписмен и безкнижен народ”, когато ние даваме светлина и обич на цялото човечество. Сам Орфей преди това е изпял: „Искам да бъда небе – звездно, всевиждащо, за да те гледам с всички небесни очи”.

Слушам гласът на Валя, замислен, вглъбен и пак се сетих за думите, че планината облагородява хората, че в планината, когато пуснеш овцете и чановете зазвънят, чуваш песните и хармонията, и няма върху друго какво да мислиш, освен за любовта на планината, на небето и дърветата. Щото едно дърво, като го изкорениш от земята – то съхне, а като го посадиш, пуска корени и с отсрещното дърво се сплитат…

„…в селуно имам две лели

Да ми ги не потурчите

Да ми ги не почорните

Много щат майки да плачат

По-млочко млади невести…”

Написа добруджанският певец Добрин Добрев

 

 

Благодарим на Добрин за предоставения материал. Неговите вълнуващи разкази за срещите му с известни наши творци и личности ни карат да не забравяме кои сме и какво сме дали на народа ни и света.

Българите в Кипър добре помнят Валя Балканска от Шестия Събор на българите в Кипър, организиран от „Българският Вестник“ в Кипър.

Октомври 2012-та година заедно с нейния гъдулар Петър Янев и певеца Илия Луков събраха над шест хиляди души на крайбрежната улица на Финикудес в Ларнака. Събитие, което бе достойно отразено от кипърските медии. Посветихме това събитие на 250 годишнината от написването на „История славянобългарска“. А когато от тъмното, осветени само от прожектори, излязоха Великата Валя Балканска и гъдуларя Петър Янев, хората станаха на крака. Едни плачеха, други се прегръщаха, трети коленичиха…, след изпълнението няколко мъже, разплакани, втурнаха се да целуват ръката на Валя…

При толкова много събития, които сме провели за всичките тези години в Кипър, не помня по-силен момент. Целият булевард изведнъж притихна, музиката в съседните заведения намали децибелите и ечеше само гласът на Валя Балканска и плачът на гайдата…

Моя приятелка, родена в Южна Африка, а сега в Ларнака, в чийто хотел бяхме настанили изпълнителите, дойде разплакана и ми каза: „Родена съм в Африка, страна с невероятен фолклор, който събужда природата. Но тази песен събуди цялата Вселена! За какво се разказва в нея, разкажи ми“. Горда съм, че тези невероятни хора са мои гости. За мен това е огромна чест и привилегия.“

Такава е Валя Балканска, в една малка държавица, една непозната жена, без да познава историята за космическата песен на Валя, я определи като Вселенски Глас!

Поклон пред нейното величие!

(Ева Иванова)

Снимки от архива на “Българският Вестник” в Кипър

 

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.


*