Честит 8 март, мили дами и майки!

Честит празник на всички дами!

Нека този ден бъде по-особен за вас, по-усмихнат, по-запомнящ се, по-щастлив. Естествено, такива би трябвало да бъдат всичките ни дни, защото ролята на жената в днешното общество е напълно равнопоставена, ако не и по-важна от тази на мъжа на моменти.

Истината е, че имаме много причини да се гордеем, че сме жени. Нежният пол отдавна е доказал, че може  да се справя успешно в екстремни ситуации, че може да ръководи, а може и да следва. В общественото пространство циркулират много негативни мнения за това, че светът все повече се феминизира, но дори да е така, трябва ли да се извиняваме за уменията си, за кадърността си, за “оръжията”, които само ние притежаваме?

И още нещо. Именно на жената природата е отредила най-важната роля – да бъде майка. Дори само заради стоицизма да се разкъсва между безкрайната работа и постоянните усилия да възпита децата си така, че един ден те да станат достойни хора, жената трябва да бъде безрезервно уважавана… не само днес, винаги… защото нейната борба с трудностите не е епизодична, тя е ежедневна. Ето защо и признанието не бива да идва единствено и само на 8 март.

Затова, мили мъже, направете нещо хубаво за жените в живота си днес.

Нека почетем специално и нашите майки, за да им благодарим, че толкова пъти са се лишавали и са правели компромис със себе си, за да може ние да имаме всичко и да се чувстваме пълноценни и обичани.

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА БЪЛГАРКАТА
Не можеш ли да победиш жената 
със роза – не опитвай с ятаган.
Това е мъдрост стара и позната,
записана във турския Коран.
Но конниците черни на Пророка
дойдоха с кръв по своите ръце
и първата робиня на Европа
отвлякоха от моето селце.
Насила хубост никога не става –
потънал в Арда ясният й вик.
Предсмъртните й думи те тогава
преведоха на своя си език,
но мъдростта при мъдрите отива.
Насилниците кой да обвини?
И се понесе ордата им дива
на лов за бели български жени.
Не ги възпряха ни Отца и Сина,
ни Богородица пред своя храм.
Под кървавата турска месечина
ридаеха сестрите на Шишман.
Завързани за кално конско стреме,
вървяха те злочести и без ум.
Те плачеха в конаци и хареми,
но тайно нощем търсеха зокум:
помятаха. А свойта хубост вакла
захвърляха в морета и реки
от черните скали на Калиакра,
от още триста Момини скали.
Една от тях не падна пред Пророка,
годежен пръстен с турчин не мени…
Пет века продължаваше – жестока –
най-страшната от всичките войни;
най-героичната война, в която
воюваха кинжала и честта,
насилието срещу красотата,
а простотията – със мъдростта.
Война! Велика женска епопея,
която имаше велик закон,
че който падне победен във нея,
дължи на победителя поклон.
Насилниците черни на Пророка
не бяха сваляли чалма и фес
пред ни една светица на Европа,
пред женска сила и пред женска чест.
Но слисаният свят видя и помни,
че конят на пророка Мохамед
се спъна във Герганините стомни,
в бакърите й от червена мед;
че гордият посланик на султана
край Бисер сведе победен байрак
и паднал във нозете на Гергана,
поклон й стори. До земята чак!

Ивайло Балабанов

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога
ти няма да си глупава – обичай ме!
И да си зла – обичай ме!
Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене – а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения – прощавай ми
внезапните пропадания някъде –
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога – откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги –
завинаги.
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.

 

Христо Фотев

Оставете коментар

Вашия email адрес няма да се показва


*


Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.