Прочетено отново…

НАД  СВЕТА  СЕ  РЕЕ  ФИЛОСОФСКА  КРАСОТА…

Литературният критик Георги Н. Николов за поетесата Василка Хаджипапа от Никозия

 

georgi_n_nikolov-241x300Поетичното творчество от зараждането си и досега е неизбродна плетеница от ручеи. Те се вливат в купел с осмислени житейски ценности, многоцветна багреност, авторски съдби и чувства. В наше време критериите за регионално и наднационално в примерите му губят ясни очертания така, както границите на водещи държави. Чиито народи отдавна са преодолели различия, взаимно недоверие, минали вражди. Пътят към човешко обединение минава през духовна интеграция на културни образци, споени от времето в бляскава пирамида на мисълта. Място на писмовното им раждане е плодната нива на традицията, в която поколение след поколение оставят литературен спомен. Чаша с проверена мъдрост, осветяваща ценностите на нови дни – в родния край и по далечни континенти, в лоното на неизбродния свят, където избуява и лириката, създавана от Василка Пeтрова-Хаджипапа…

Изследователите разглеждат житейската й философия в географското средище между България, Балканите и Средиземноморието. Авторката е утвърден представител едновременно на нашата литература в диаспората и на творческия процес в Кипър. Съзидател е на духовен мост между човешки пластове в естетическия и тематичен план на времето и на разстоянията. Но лириката по страниците представя Хаджипапа в други, по-мащабни измерения. В тях личната вселена на авторката е подчинена на осмислена философска импресия. Кръговратът на човешкия ден е безсмъртен, едновременно мултиплициран в делнични събития и… непредвидим. Въпросите, които носи в своята физиономичност – също. Задача на мислещия човек, на твореца, е да създава правила за съизмеримост с битието. Да украси неговата мимолетност с истините на безсмъртието. Без което общественият ход напред ще се окаже в тунел без изход, а людете – масово гъмжило – ще застинат в самота:

Да запълниш със думи ли трябва528873_353343894777031_1375833621_n

някаква неуловима недостатъчност,

някаква в краката ти зейнала паст.

Ти пишеш и пишеш.

Мяташ във празното

звуци, букви и думи.

Каква дълбока пропаст…

“Пишеш”

Поезията на Хаджипапа е светлина, прозирна в раковината на бисерна мида. Тя топло струи към читателя, излъчвайки съзерцателен хуманизъм. И поставя извечния въпрос за смисъла на човешкото раждане. Защо с първата глътка въздух тръгваме към предопределен финал? По този път не стъпкваме ли равнодушно постулатите на нравствеността, които озаряват душите ни? Какво съграждаме за бъдните поколения, та благодарно да ни припознаят? И може ли в залутаната сивота на делника безсмъртието на мисълта да има край?..

С огърлица от тези аксиоматични въпроси е увенчан лирическият герой на авторката – Човекът. Той е витална рожба на вселенския кръговрат. Негово олицетворение и доказано единство между яркия ден и нощта. Пъпна връв, с която космическият разум вдъхва мисловност в неизброимото множество по  планетата Земя. Образът му е рефлексия на съзнанието, подхранвано от реални картини, внушения, съмнения, самота и копнежи. Затова катарзисът, вплетен в лириката на Василка Хаджипапа, не обещава след себе си измамно спокойствие. Не се разтваря в тихите рамки на установени правила. Вплетен в поколения, образи, спомени, бъдещи трепети, той е интелектуален двигател за вграждане на личността в обществената пирамида. И в трансформацията й като пантократор на непредвидими граждански събития с полемичен характер. Който узаконява правото на земната планета да продължи съществуването си в необозримия безкрай на космическото семейство. Или да изтлее, ако в човешките съждения демонизацията на ценности и приоритети надделее пред хармоничната тоналност от взаимно доверие, мир и съвършенство. Понятията за добро и зло неизменно присъстват в създаваното от творците. Понякога символите им са описателно релефни, нерядко граничещи до натурализъм. В други случаи, чрез вещо положените багри на импресията, стават приглушени, завоалирани в игра на светлосенки. В лириката на Хаджипапа добро и зло са конфигурации с наднационална характеристика. Неизменни спътници на Човека и негови съветници. Два ангела във вечна борба за съзнанието на лирическия герой и за факела, който носи в душата си. Надпреварата е трудна, защото е лишена от еднозначност и констативно преповтаряне на установени нравствени категории. Съвременникът на авторката е мислеща личност, изградена от противоречия. Той често се съмнява в правотата на избрания път, който ще го отведе в бъдното. Но именно тези съмнения го правят за читателя пълнокръвен и достоен за доверие. Правят го близък до нас и раждат стремеж да вплетем собственото “аз” в глобалната му философска и интелектуална обобщеност. Иначе казано: сивата, случайна индивидуалност и материализираната духовност сливат даденостите си в мисловен контур за нашата планета. Даряват я с безсмъртие. Връщат съзнанието й в капките на първичния океан и после сверяват пулса на човечеството с ритъма на лишеното от тленност време. Човек и планета се превръщат в скачени съдове, по които взаимното доверие трасира пътя на вечността:

Слънцето си изми очите в морето82

и то пожълтя.

Змиорки зелени

из водораслите плуват,

сепии, октоподи със бели крака,

феерично със цветни опашки

ята от риби танцуват.

А аз със прости морски очила

към дълбокото дъно отплувах.

Да слизам по-надолу и надолу,

изпускайки от вените

мехурчетата кислород.

Додето стигнаsunset28

онази дълбина далечна,

където разговарят си

небитието със зараждането.

Да се завърна там

като из пътя заблудена

архаична риба.

“Архаична риба”

 

Завладяващата си философска лирика Василка Петрова – Хаджипапа успешно допълва с цветен, “земен” привкус. В този дял си дават среща размисли за любовта и женската природа. За търсена взаимност, съмнения, тихо докосване до странни черти в лика на избраника и кипяща нежност… По редовете място намират спомени от родния край. Звучат познати от детство словеса. Образът на майката е сякаш икона, осветена в сърцето на древен резбар. Като полъх минават съждения за отминалите дни и поетесата търси верен коловоз, в който да ги слее със задъхания ритъм на съвремието. Тези стихове на Хаджипапа са интимна вселена, завесата на която се вдига само пред добронамерени люде. Откровението на споделените творчески импулси блести от чистота. Те редят късчета от изживяната орис на създателката си, нарисувани в плоскостта на осъвременено бъдеще. Бликащото в творбите откровение не е констативно. Заредено е с много борбеност, логични съмнения, изстрадан оптимизъм. Всяко чувство е вълна от искреност, целуваща съзнанието на читателя с молба за разбиране и взаимност:

 

И когато плахият пламък притихнеPhoenix-Bird-Wallpaper-1024x575

и отсънувам своя сън,

вий древни мойри,

над мен се смилете. За устоя.

Да не ме погълне като камък

на тъгата кладенецът тъмен,

омагьосаната черна вода.

Да стана, по своя път да поема

под нови мои есенни слънца.

“Събуждане”

 

Лириката на Василка Хаджипапа е във времето и извън него. Много от темите нямат давност. Те са багри върху платното на познанието, от което човечеството научава за собствената си същност. За архаизираните си корени и трудно проправян път в скалата на универсалното познание. А също – за свежия повей на радостта пред прага на осъзната вечност. Мислещата материя в творчеството на Хаджипапа е безкрайно сложно понятие, изтъкано от съвършенство и противоречия. Вграждането му в рамки е невъзможно така, както еднострунно обяснение на антагонистичната същност, която изповядва. Опознаването на човека е трудна задача и с урбанизацията на времето неизвестните се множат. Но само той е равнозначен символ на планетата, която населява и е логично в тази  роля да привлича властно нашето внимание. И нашата молба да открием формулата на вечното безсмъртие, с което е орисан. Това ли е вярната цел на битието? Може би не. Защото със синтезирана мъдрост в някои минималистични по форма поетични опити Хаджипапа “отрезвява” нашите щения. Връща ни към неспокойния образ на прамайката Земя с даровете, които е обожествила в нас. И които ще си вземе обратно, щом наближим трудния за всеки, предопределен финал:

 

Попитах деветдесет и девет годишна жена95

какво е животът.

Ръка протегна и каза:

“Чаша вода. Това е животът”.

“Какво е животът”

Поезията на Василка Хаджипапа се чете благодатно трудно. Тя е по своему елитарна, филигранна, пречистваща. Напомня път към сърцето на планетата, от което за жадните струи разум. За други пък – чувства, кодирани от авторката в скрижали на философско съзерцание и аналитични размисли. Нерядко по редовете вдишваме ароматните цветове на млада пролет, които огорчено вехнат под стъпките на делника. После се възраждат и поднасят сладостно-горчивите плодове на радостта от живота. За обезверените от него – нови надежди. Равнодушните откликват към болката на ближния. Мъдреците разбират, че и безсмъртието има свое начало, устремено към неизвестен за тленните завършек. А ние убедено се присъединяваме към посланието на Хаджипапа в стихотворението “На първия ми читател”. Което без съмнение е открехната двер към храма на нейното лирично дарование и човешка същност:

Чети думите бавно, на глътки –

да имат време

из стаята висока да се разлетятпоезия-1

като презбурни птици прималели,

летели твърде дълго над зимното море,

влетели в твойта стая за прислон.

Гласът им във тавана ще се блъсне,

притихнали в стената ще се приютят,

а после дълго в мрака ще мълчат.

Да, така е. До болка е вярно. И е истина не от вчера…

 

 

 

Оставете коментар

Вашия email адрес няма да се показва


*


Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.