Петър Даскалов: ”Въпреки цензурата се чувствахме свободни да търсим промяна!”

Петър Даскалов е аниматор и режисьор. Роден е в началото на 60-те в  София. Работил е с всички известни български аниматори. В момента живее в Кипър със семейството си.

Случайното ни запознанство на улицата на пръв поглед не изглеждаше различно от всяко друго до момента, в който не разбрах, кой всъщност е той. Помните ли песента „Кукла”? А група „Атлас”? Със сигурност, онези, които са живели в България в края на 80-те и началото на 90-те години ще си я спомнят. Тук, в Кипър, Пепи Даскалов решава да направи филм за музиката на 80-те години в България – едно трудно и интересно време за хората с различно мислене. Филмът се казва „Млада кръв” и на 5 октомври бе излъчен в непълната си версия по Българската национална телевизия в предаването „Часът на българската музика”. Самият автор на филма обаче споделя, че иска премиерата на пълната версия да бъде именно в Кипър, където е създаден филмът. Специално за читателите на „Българският Вестник” той разказа ексклузивни подробности за създаването му и времето, което представя.

 1

Заглавието на филма, „Млада кръв”, идва от едно рок парче от 80-те години. За какво разказваш в този филм?

Филмът е посветен на ъндърграунд музикантите – на всички, от всички стилове,  дори и тия, които не направиха записи. Имаше банди от провинцията, спомням си имаше едни прекрасни момичета от Стара Загора, много красиви, които свиреха страхотни неща … Свираха с едни дървени китари. Това беше някакво чудо за нас.

Затова и започвам филма си със Созопол, да не акцентирам само върху София, защото не сме ние единствени в София, които правехме тая музика. Имаше и много други из страната.

В тогавашните класации никой от тези музиканти не е влизал. По-късно започнаха да ги пускат по радиото, след 89-та. Има такива, които бяха завършили консерватория, но въпреки това нямаше структура, която да ги изкара на сцена. Самите групи се подкрепяха помежду си. И най-голямото събитие по онова време беше концерта в Летния театър в София през 87-ма година и там се видя музикалния ъндърграунд на България. За него се разказва и във филма. Това беше един много интересен период – от 85-та до 89-та година. Родиха се много талантливи изпълнители, текстописци и музиканти, които не са били продукт на консерватории или Българско радио. Това бяха хора от гаражи и мазета, които изпълзяха и направиха нещо грандиозно. И до ден днешен се слушат техни песни. Надали пак ще има такъв период. Именно за това поколение музиканти направих филма.

Разкажи ни малко за себе си. Какво е общото между теб и музиката на ъндърграунда от 80-те години?

– От София съм. Детство ми беше много интересно, защото от малък съм израснал с животни. Живеех в къща с двор, която беше в близост до ферма за коне. После бутнаха всички къщи и на тяхно място построиха много блокове. И изведнъж нашия квартал стана много голям. В края на 60-те и началото на 70-те години, в училището, в което учех, имаше по-големи от мен съученици, които бяха направили банда и свиреха песни на Бййтълс и Лед Цепелин. И аз се запалих покрай тях. Първите ми стъпки в музиката бяха точно в края на 60-те години. Нямахме пари за инструменти по онова време, най-малко пък аз, и си спомням, че връзвах едни тенджери и тигани под масата на баба и оттам започнаха първите ми стъпки като музикант, като барабанист по-точно. След това намерих някакви детски китарки и на тях започнах да се уча. Но баща ми не искаше да бъда музикант, макар че той самият е от семейство на музиканти. Той искаше да бъда художник, каквито бяха в семейството на майка ми. Казваше „Музикант къща не храни!”. А дядо ми, който бе музикант, актьор, беше учил в академия, един ден отиде и си даде пенсията, за да ми купи първата китара. Аз бях много очарован. Започнах да свиря на нея, сам си измислях как.

После в гимназията срещнах хора, които ме научиха да свиря по-задълбочено и професионално на китара, на бас китара, на барабани.

В казармата хобито ме се разви още повече. Имахме бенд, който се състоеше от много кадърни хора, които след това станаха големи имена в музиката. Аз отидох в „Атлас”, китаристът ни Стоян Тенев отиде в „Контрол”, а вокал ни беше Георги Христов. Жоро беше първата личност, с която започнах да се отнасям професионално към музиката, а после срещнах и други сериозни музиканти, с които направихме група. Цялото ни време беше запълнено със събития и участия. Беше много силна група. Сигурно ако бяхме в друго време и на друго място, щяхме да станем много известни, но ние бяхме в казарма и ни пращаха да свирим само на техни мероприятия. След това реших, че искам да се занимавам с музика, макар че бях учил в художествено училище и после в Русия посещавах училище за изящни изкуства. Но не го завърших и се върнах в България – не можах да издържа на тогавашния начин на живот там. Бях много млад, само на 20 години. Работех като учител по рисуване.

petre&milena

Кога се запали по „бунтарското” в музиката?

– Всъщност то май винаги си е било в мен. Никога не съм си мислел да правя някаква революция и да бъда против някой, аз просто слушах музика. И когато ми харесаше нещо, аз смятах, че това е музиката и посоката, в която трябва да се работи. Тогава нямаше инструменти, не можеха да се купят. Имаше страшно много групи и хора, които искаха да правят музика, и да я правят различно. Никой не ги е учил как да свират и как се прави музика. Никой не ги е изграждал като музиканти. Никой не е изграждал групите като такива, нямаше предавания, които те правят звезда. Имаше през 60-те и 70-те години „Тромбата на Вили” на Вили Казасян. Оттам тръгна Йорданка Христова. Но през 80-те години нямаше такова нещо.

Но със сигурност в един момент си осъзнавал, че това е нетолерирана музика?

– Когато бях на 16–17 години, имах едно руско радио и на него си слушах – TheVoiceofAmerica, което се заглушаваше от тогавашната комунистическа власт, защото забраняваха да слушаме западна музика. Обаче на мен ми беше интересно и си хващах станции, на които слушах тая музика. Така започнах да свиря кънтри. Никой по онова време не ми правеше забележка.

Когато се върнах в България след Русия, през 1981-82 година, заварих едно много интересно общество. Просто имаше нещо във въздуха. След 84-та година това нещо вече започна да се движи и ние, моето поколение, чувствахме, че настъпва някаква промяна. Не знаехме точно каква, но се чувствахме по-борбени. След 85-та година започнах да свиря в група „Атлас”. Замествах тогавашния вокал Бойко Трифонов, който беше заминал някъде в чужбина. Преди да стане „Атлас” групата се казваше „Следа”. Росица Кирилова й беше вокал. Когато аз  влязох в групата, започнахме да се борим да свирим блус, кънтри, кънтри-рок –  стилове, които не бяха много популярни в България.

Във филма ти се говори за началото с кънтри-музиката. Защо тя е била „недолюбвана” музика от властта?

– Защото идва от Запад. Но когато текстът подкрепя властта, така да се каже, можеше да бъде изпълняван с банджо и китара. Тогава имаше утопични представи за времето, за социалните контакти и текстът трябваше да прославя Партията или Комсомола. И под крилото на тези политически песни са се родили много ъндърграунд групи и много големи музиканти правеха така песните си. Това беше акустично изпълняване на песни. Не беше нужно да сме известно име като „Щурците”. Просто бяха необходими 2 китари и всичко се случваше много бързо.

Разкажи повече за филма. Ти си бил съвременник на всичко, за което се разказва в него, преживял си го, случило ти се е. Как така реши да го направиш?

– До сега съм работил в киното като художник-аниматор. И през всичките тези години съм си мислел, че моят филм ще бъде анимационен. Дори още по онова време съм си мислел как да направя анимационен филм за музиката, как да направя анимационни видео клипове на някои песни. Обаче се получи нещо много различно. Когато вече бях дошъл в Кипър, обмисляйки идеята, си казах, че анимацията би ми отнела много време и много средства. Реших, че ще е по-добре да направя един документален филм за музиката по онова време и по-точно за ъндърграунда, който роди прекрасни групи и хитове, които се слушат до ден днешен. Да обясня на хората и на нашите деца най-вече, моето време, да им разкажа какво е било през 80-те години и какво се е случило тогава, защото това е един уникален исторически период, който едва ли ще се повтори.

 

Един от участниците във филма казва, че това е уникално време, в което всички се опитват да променят нещо. Какво всъщност са искали да променят?

– Тогава искахме да променим начина на мислене, да бъдем по-различни и да израстнем в едно различно общество. Просто в този период се чувстваше някаква промяна. Преди да падне Берлинската стена и преди „Scorpions” да изпеят “Windofchange”, хората усещаха, че нещо става. Всички чувствахме, че по някакъв начин трябва да променим нещо, да се борим за нещо различно и по-добро за нашето бъдеще и това на децата ни. И най-вече да се борим да бъдем свободни. Винаги е имало хора, които са били американофили или англофили, които са искали да избягат там и да бъдат американци или англичани. Само че хората, за които аз говоря, не са избягали, те са все още в България. Те не са искали да избягат, а да направят България по-добра и по-различна. Да имаме музика и песни на световно ниво.

Сега има такава музика и нещата са различни. Но участниците във филма казват, че тогава са имали нещо много красиво, което сега липсва.

– Това е един много интересен феномен. В онези времена, в които не бяхме свободни и имаше цензура, се чувствахме по-свободни да търсим промяна и в много от случаите се получаваше. Повечето групи тогава успяха да излязат на световно ниво като саунд, като музициране и текстове. Даже BBC заговориха, че в България вече има хора, които свирят стойностна музика и променят нещата.

Много от групите по време на промяната бяха политически ангажирани. Но музикантите в твоя филм казват, че сега го няма социалния пулс. А социални сътресения в България и днес има. Защо се получава така?

– Точно в периода 1985–1989 се случи нещо различно. В този период, не само че имаше железни завеси, не само че имаше голяма цензура, но имаше и страх. Хората се страхуваха да изпеят неща, заради които могат да бъдат вкарани в затвор след това. Ние не се страхувахме, колкото и да е странно. Ние пеехме неща, които бяха тотално забранени, но бяха свързани със свободата на изразяването, на различното мислене, различния начин на предствяне на музика, различните стилове. В този период 85-та – 89-та година в България се проявиха абсолютно всички стилове, които имаше в света. Имаше и рагтайм, блус, кънтри музика, рок, хард, хеви метъл и всякакви такива. Всякакъв тип музика, дори и джаз-рок. Няма да споменавам имена на групи,  но ние тогава свирехме всичко. Ние от „Атлас” бяхме от малкото, които имахме наш кънтри клуб, в който хората идваха и се забавляваха, все нямаше билети. Спомням си, че вкарвахме хора през малкото прозорче на тоалетната, за да слушат музиката ни. Тогава имаше огромен интерес и съм сигурен, че това го е имало по цяла България. Имаше огромни концерти на ъндърграунд групи, със светлини, фойерверки, ефекти. Хората просто бяха очаровани и идваха, купуваха  билети.

Не случайно тази музика се свързва с промяната след 89-та година. Защо това не може да стане сега?

– Това е невъзможно да се случи поради две причини.  Първата е политическа, тоест тогава имаше определена политическа ситуация, тогавашните управници се страхуваха и отпуснаха юздите на младите, за да могат да бъдат ангажирани и да се забавляват с нас. Хората от улицата и музикантите, които правеха музиката за тях, бяха едно и също нещо. Те създаваха музиката тогава. В днешно време няма такава симбиоза, защото хората от улицата сега са много различни. Тогава бяха едно цяло.

Другата причина е в днешната действителност. След 92-ра година навлезе чалгата и чалгализирането на съвремието ни не води към добро. Чалгата се превърна в една вредна религия на младите хора. Правят се много пари от чалгата, младите се учат от това и си мислят, че така трябва да се прави и да се живее. Възприемат го като вид култура – колите, парите, щракането с пръсти, мадамите, хубавите дрехи, някакви заведения… А това всъщност, както пееше един американец, е един гангстерски рай.

А къде са стойностните неща? Къде са музикантите от филма ти? С какво се занимават сега?

Една голяма част от музикантите на 80-те години са в България, те не са я напуснали. Някои от тях си работят по професии, които са имали преди, въпреки че са били звезди в един период. Специално искам да визирам групата „Контрол”. Тя е една от най-успешните български рок групи, която изгря като звезда и продаваха много албуми. В един период бяха номер 1 в България и наистина обърнаха мисленето на много хора тогава – с начина, по който се изразяват, с начина, по който свирят, много професионално. За България те са нещо като „Металика” за Америка, да речем, макар и в по-малък мащаб. Те са ми много добри приятели и когато се виждам с тях сега, ми става малко мъчно като ги гледам как се опитват да свържат двата края. А това бяха звезди тогава. Просто хората са решили да останат за известно време в сянка и след това да излязат с нещо, или поне се надяват да стане така. Но като гледам в България как вървят нещата, никой няма да им даде възможност да направят такова нещо, каквото направиха през 80-те и 90-те години.

Тоест може да се каже, че тази музика пак се връща към ъндърграунда?

Да, това означава, че тия хора пак влязоха в ъндърграунда. Макар че бяха пробили. И това не важи само за „Контрол”. Те са страшно много. Васо Гюров примерно прави страхотни неща. Тоя човек за мене е пример. Той не остарява, постоянно се опитва да прави нещо, да свири, независимо как и къде, за колко пари, важното е, че оцеля. Повечето банди от 80-те години сега просто се борят за оцеляване. Но те имат самочувствието на такива, които са променили времето. Има и изключения, разбира се. Например Митко Фънка и Амебата направиха друг тип бизнес, те не разчитаха само на това да свирят и да правят песни. Те направиха „София Мюзик Ентерпрайсис”, продуцентската компания, на което мога да кажа само „Браво!” Нека да има повече и повече такива. Не са само те, разбира се. Има и много други групи от 80-те години, които стоят в тъмата на ъндърграунда, в мазетата все още. Някои от тях са направили студия, опитват чрез тях да правят някакъв музикален бизнес. Но онова време не може да се върне.

Доколкото разбрах направил си филма си сам, с лични средства, с помощта само на приятели, а смяташ и да продължиш. Защо беше важно за теб да го направиш?

Да, костваше ми немалко. Но филмът е важен за самия мен, защото аз реших, че трябва да разкажа първо на моите деца, а след това и на децата в България, по-късно може би и на техните деца, какво е било онова време за музиката у нас. За всички тия, които искат да се занимават с музика, за всички, на които им е интересно да разберат защо са се появили песни като „Кукла” например. Защото разбрах от Петър Попов, авторът на тази песен, че тя се изучава в българските училища в часовете по музика. Искам хората след нас да разберат нашата история, да ни чуят, да разберат защо е трябвало да се случи това и какви сме били ние. Защото ние от една страна се бояхме да не ни вкарат в затвора, а от друга – бяхме смели да правим неща, които са различни. Мен много пъти са ме викали навремето в Комсомола и в Партията и са ме питали: ”Защо правиш идеологическа диверсия против България с твоите песни, написани на английски?” И аз казвам: „Това е просто музика! Аз съм българин и искам по тоя начин да покажа, по света да разберат, че и в България може да се прави добра музика.” И те пак не ме разбираха. Давал съм пример с групата АББА, най-известната шведска група в света. Ако тази група пееше само на шведски, нямаше да разберат песните им и затова аз ги правя моите и на английски. Но общо взето не са ме разбирали. Много ме гонеха, че пея песни на Джони Кеш, на Боб Дилън, Джон Ленън. Даже ми бяха намалили поведението в училище, защото бях рисувал Джон Ленън в периода, когато го убиха. И съм се спасявал с разсъждения от сорта, че това са хора, които имат различен тип мислене от западния, че те са социалисти по убеждения, те са други. И ми се връзваха и ме освобождаваха. Но големи проблеми с властта не съм имал, само за такива малки пререкания съм бил привикван в малки стаички.

Та затова времето на 80-те е различно и не може да бъде повторено. И моето желание е да го покажа. Не сме били чак толкова репресирани или убивани, но просто блъскахме някаква стена с глава тогава, за да пробием и за да ни се чуят песните. Имаше покрай мене хора, които наистина бяха поети на времето си, които, като Висоцки, разбиваха стени с главите си. Имаше такива и в нашата група, „Атлас”, и в „Джендема”, и в много други. Но това ще го покажа във втората и третата част на филма.

Колко време ти отне да направиш филма?

Една година.

Не е случайно, че филмът ти е черно-бял. Защо?

Филмът е черно-бял, защото аз исках да покажа челно-бели нещата, да няма нюанси. Да се видят добре контрастите на времето, за което разказвам.

В края му има надпис „Никозия, Кипър”. Държиш да се знае, че филмът е на правен в Кипър, а не в България. Защо?

Да, филмът е бил реализиран като идея в Кипър и аз желая това да се знае. И другите му части ще бъдат направени тук. За мене лично, за моята душа, Кипър е свободата да направя тоя филм. Може би ако бях в България, той нямаше да бъде направен по този начин, може би е щял да е по-хубав, но не такъв, какъвто е сега. Аз се чувствам свободен тук и сигурно ще направя и другите части и ще бъда горд да казвам, че български филм за българската музика е направен в Кипър и той ми е дал условията да го направя.

Живка Милова

 

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*


Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.