ПАМЕТ: „ТИ ПОМНИШ ЛИ МОРЕТО И МАШИНИТЕ, И ЕДРИТЕ ЗВЕЗДИ НАД ФАМАГУСТА..”

Днес се навършват 73 години от изпълнението на смъртното наказание в процеса 585/42, в което подсъдим е поетът Никола Вапцаров

Книжката му “Моторни песни” (1940) е съвсем тънка. Той продължава да пише и поверява тези най-интересни свои творби в ръкопис на бъдещата актриса Иванка Димитрова, по-късно негова съподсъдима в процеса.

На нея дължим, че ги е запазила. Мнозина сигурно ще бъдат изненадани, че първата му книга с всичките му стихотворения е издадена чак в края на 1946 г., две години са изминали откак неговите идейни другари са на власт. Всички леви писатели вече са издали по няколко книги, а за него се не сещат. Инициативата за изданието е на Христо Радевски, той написва и предговор.

2Цялата работа е, че неговите другари изобщо не са го ценели като поет – твърде модерен им се струвал. Затова и са му възложили да завежда мино-подривната работа (на днешен език – тероризъм) и той става жертва, защото във всяка страна по света присъдата за такава дейност е само една – смъртна.

На 23 юли 1942 година на гарнизонното стрелбище в София е изпълнена смъртната присъда срещу поета Никола Вапцаров. С това убийство българската литература губи един от най-талантливите си представители.

Процесът срещу Вапцаров става повод за създаване на редица легенди, които в годините на комунизма обслужват пропагандната машина на БКП.

Събитията се героизират от партийни апаратчици и велможи, от което губят най-вече почитателите на поета.

Трябва да бъде ясно, че Вапцаров не е бил камикадзе, което в името на БКП се е изправило срещу държавната машина, без да помисли за живота и близките си.

4Малко известен е фактът, че той дори не е бил член на БКП. Пред съда поетът признава, че е членувал само в антифашистката съпротива. През годините на комунизма тези указания са скрити и на тяхно място се появяват легендите.

Никола Вапцаров е арестуван като участник в подривна група, която е действала срещу немските войски в България. Групата е организирала снабдяването на съпротивата с оръжие, документи и квартири.

Свидетел в процеса срещу Вапцаров е и голямата поетеса Елисавета Багряна.

Появата й като свидетел по делото ще се превърне в повод за грозна и несправедлива кампания срещу нея през 60-те години. В партийни официози тя ще бъде посочена едва ли не като убиец на Вапцаров, а сянката на съмнението ще тегне дълго върху аристократичния й образ. Всъщност Багряна е сред малкото осмелили се да защитят Вапцаров, доколкото диктаторският режим по това време е позволявал. Въпреки че познавала лично само майката и бащата на Вапцаров, тя се явила на делото. В нощта преди това тя за пръв път прочела единствената стихосбирка на Вапцаров „Моторни песни“ и открила, че подсъдимият е един от най-бляскавите таланти на българската литература. Преди да влезе в съдебната зала, Багряна била предупредена от прокурора да отговаря на въпросите кратко. Това бил психологически натиск и начин да се покаже, че не е желателно да свидетелства в защита на Вапцаров. Разпитът на Багряна бил кратък и се състоял в три въпроса на които тя отговорила с „да“.  Багряна пред съда:

– Познавате ли лично Никола Вапцаров?
– Не го познавам! –  Познавате ли неговата поезия?
– Да, познавам я!
– Има ли родолюбие в в неговата поезия? Да, има!

Последният от трите въпроса бил много важен, защото Вапцаров е съден за антидържавна дейност. Разбира се, Багряна не е направила чудеса, за да спаси младия поет, но и едва ли е имала такава възможност, след като самата Елена Вапцарова с всичките си познанства и връзки в двореца не е могла да го направи.

В спомените си аристократичната поетеса разказва: „Трябва да кажа, че самия Вапцаров лично не познавах. Когато през лятото на 1927 г. ходих с Щъркелов в Банско, Вапцаров го нямаше. Преди процеса не съм следила поетическите му прояви. И никой от приятелите му по време на процеса не дойде при мен да ме подготви, да ми разкаже за живота и поезията му. Вечерта преди да се явя като негова свидетелка, при мен дойде Матвей Вълев  и ми донесе стихосбирката „Моторни песни“, екземпляра на Б. Ангелушев. И аз цяла нощ ги четох. На сутринта отидох в съда и ме държаха на едно слънце, което печеше толкова силно, че едва не ми прилоша. Когато влязох вътре, председателят ме предупреди да не гледам в залата и да му отговоря на три въпроса с „да“ или „не“.

Когато е произнесена смъртната присъда над поета, Елена Вапцарова изпраща телеграма до Борис Трети: „Ваше Величество, милост…”

Най – страшна е резолюцията върху телеграмата, написана бездушно от нечия чиновническа ръка: „Докладвано на 24/7/42”. На този ден Вапцаров е бил вече мъртъв….

Всъщност, наскоро от разсекретените архиви на Военния архив в Търново стана ясно, че Вапцаров е искал замяна с доживотен затвор с лична молба до царя, такива молби постъпват и от майка му баба Елена и сестра му Райна»

Баба Ленка пише простички и потресаващи редове: „Молбата ми е милост, милост, Ваше Величество, подарете живота му, на моя отговорност ще се старая да му въздействувам, той ще стане добър Българин”.

Съдът прочита присъдите в 11 часа на 23 юли 1942 година, а шестимата смъртни са разстреляни същата вечер около 21 часа.

Какво се е случило в тези 10 часа? След като всички документи по дело 585/42 година са разсекретени, крайно време вече е да научим цялата истина, а не да ни се поднася по лъжичка на година.

Да, Никола Вапцаров наистина пише молба до царя в следобеда преди разстрела, но не молба за милост, а пише молба за замяна на смъртната присъда с доживотен затвор:

„До Негово Величество царя – София

Осъден съм на смърт чрез разстрелване по наказателния закон дело нр 585 Софийския военно-полеви съд. Моля да бъде заменена присъдата на доживотен затвор.

Никола Иванов Вапцаров. Централен затвор”

В същите минути на този трагичен за България ден молби, но за пощада пишат и останалите петима “смъртни” Антон Иванов, Петър Богданов, Атанас Романов, Георги Минчев и Антон Попов.

Тук стигаме до един факт, който незнайно защо, все още се премълчава или тук-таме се споменава с половин уста. Царят е предложил в последния момент да предадат на Никола Вапцаров, че ще промени смъртната му присъда, но само на него. Въпреки неприятностите, които са го очаквали от германското посолство в София. Цар Борис III въобще не е обърнал гръб на приятелството си с бащата на поета Йонко Вапцаров, което датира още от Фердинандово време. Само фактът, че през Междусъюзническата война старият комита се случва на фронта до княз Борис, когато до тях избухва бомба и извежда престолонаследника на гръб от опасното място е достатъчен, за да бъде помилван поета. Но Никола Йонков Вапцаров без колебание отказва животът му да бъде подарен само на него, а не и на другарите му. Така той тръгва заедно с тях към подземията на Военното стрелбище, към своята Голгота.

vaptsarov

На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 г. са учредени международни награди за мир, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната. Вапцаров е удостоен посмъртно с тази престижна международна награда измежду десетки предложения от десетки страни. На 3 декември 1953 г. по време на Втория конгрес на мира почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майка му Елена Вапцарова.

Вапцаров е преведен на 30 езика включително и на гръцки!

Στη γυναίκα μου

Θα ‘ναι φορές που θα ‘ρχομαι στον ύπνο σου
σαν επισκέπτης μακρινός που δεν τον καρτερείς…
Την πόρτα μας γι’ αυτό μη μανταλώνεις
κι έξω στο δρόμο μη μ’ αφήνεις – να χαρείς.

Θα μπαίνω αθόρυβα, θα κάθομαι αντικρύ σου,
στο σκότος θα καρφώνω τα μάτια στη μορφή σου
κι όταν το βλέμμα μου κοιτώντας σε χορτάσει
φιλώντας σε θα φεύγω το φως μη με προφτάσει.
(1942)

Добрин Добрев

Бел на Ред. По материали на ДВА–Велико Търново,ДА-София, Документи на ЛМ “Никола Вапцаров”. Благодарим!

1 Коментар on ПАМЕТ: „ТИ ПОМНИШ ЛИ МОРЕТО И МАШИНИТЕ, И ЕДРИТЕ ЗВЕЗДИ НАД ФАМАГУСТА..”

  1. IN MEMORIAM
    23.07.1942 – 23.07.2015.
    © 1997 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
    ТЪРГОВЕЦЪТ НА ЛУК НА ЕДРО
    от
    Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

    . . . миг след грабежа
    ще бъда аз нищо.

    ВСРЕД СЪСЪК на самоубийствени мелодии, ориентал-сериали, литературни приумици – и уж – авангардни прозрения за бъдно и настояще; кенефът – като национален флаг; рядко някой си спомня знаменитите “МОТОРНИ ПЕСНИ” (Самоиздат 1940., печатница “Андреев и Йотов”, София!), на Никола Йонков ВАПЦАРОВ. Завещани – всинца нам – от национален гений с очарователна самоубийствена лекота. Не зная, дали Вапцаров – все още – се изучава в училищата. Това, което днес имаме за училище, е нищо повече от хаос, болка, борса и абсурд. Но се знае, че тесен кръг хора на морето продължават със спомен – и почит. Тези остатъчни люде не допуснаха, неговият скромен бюст във Варна, да бъде поруган – не се осмели никой! – като успяха и намериха сили да бъде преместен при вълнолома на Стара Варна. Там светците там станаха двама.
    ПРЕДИ ДВАДЕСЕТИНА ГОДИНИ ЗЕМНО ВРЕМЕ, един от блюдолизците на две съдбовни епохи, успя да оплюе националният нещастник, идеологическото недоразумение на небрежно организираната Българска Антифашистка Съпротива – Никола Йонков ВАПЦАРОВ. Познавах този човек. Никога не запомних неговото име. Едва ли някога бих докоснал въпросната дълбоко комплексарска книга. Народът – а такъв все още има – отминава подобни поругавания с погнуса. Жестокото в случаят е, че някой пореден подходящо промит преподавателски мозък, би могъл да натика тази книга в ръцете на деца. А с тях – днес – какво ли не – що ли не!?!
    За блюдолизците, народът e казал, казва, и ще продължи да казва: белязани Господу Богу. Дали не е дошло време – да се вглеждаме именно в това? Налице са нови, още по-моторни времена. Още по-вапцаровски, откровено поетически. Още по-социално-несретни. Следователно – отново ще има “Моторни песни”. Още по-моторни, бих казал.
    ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТТЯХ ГОДИНИ НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК, съвременниците на Никола Йонков ВАПЦАРОВ, все още са живи-здрави – крайно пестеливи в спомени. Не всички са на ръководни позиции, но повечето – общо взето – са. В служебните им досиета задължително личи: “СЪВИПУСКНИК НА ВАПЦАРОВ”. Но, за това – прекалено рядко се бият в гърди. Тук – там, срещнат ли местен поет, няма да пропуснат, да го напомнят. Посочвайки, че макар директори по различни направления в корабостроенето и корабоплаването на НРБ, (1944 – 2000л!?!), яръкият спомен – стояли са на един чин, не престава да ги топли. (И разтреперва!) Пестеливи напомняния – повече от подозрителни. За поетите. Не и за останалите. Които не престават да свиват рамене – мне все равно.
    НЕОТДАВНА, край една кофа за смет, открих портрета на един подобен СПОМЕНАДЖИЯ – в златошита царска капитанска униформа. В златошита пелерина. В златошита фуражка. Със сабя при нозе. И очарователна съпруга в бяло. Този вечно мрачен някога човек, бе погинал при нещастен случай в местната корабостроителница. Съвсем случайно. Огледах се, па прибрах миризливият портрет за у дома. Портретите избягват да говорят. Сторят ли го – завонява страшно. Българинът харесва да разточителства с онова, което притежава. Далеч преди да го е оценил по същество. Опазвайки го от погледите на Обществеността. Срамлив човек е, нашият принудително Нацивилизован Инженер Ганю БАЛКАНСКИ!
    ПАК ПО ОНОВА ВРЕМЕ, по което никой не тъжи, но което така много даде, един кандидат на философските науки, някоя си Д-р Екатерина ДАСКАЛОВА, успява да заснеме записи със спомени от последните близки и познати на Поета. Нейният забележителен труд, хубаво окастрен от политическата липса на цензура, излиза от печат едва през 1979.! Неизчерпателна малка книжка с твърди корици, от която би могло да се научи доста. И, най-вече, за отношението на обществената околна среда – към Душата на Поета. А душата на всеки един поет – това са неговите стихове. Били те “моторни” или “безмоторни”. Как ли би изглеждала книгата на Д-р Екатерина ДАСКАЛОВА в нейният пълен истинен обем? Новоизлюпените “благотворителни” фондации подпомагат всичко, което би могло да затрие българщината, и споменът за нея. Дали успяват? Друго нещо си е Светата Истина Човешка – извънфондационна. В случаят – поетическа.
    СТИХОВЕТЕ НА НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ, някога доста са тревожели ежедневието на МОРСКОТО УЧИЛИЩЕ НА Н.В.. Повече на преподавателите. Отколкото на възпитаниците. (Днес, в съдбовната сграда се помещава Училище по Изкуства. Докато някому не хрумне – дса я рушне о земи.) Както всички младежи, увлечени по СЛАДКИ обещания за братство, равенство и свобода по казионен тертип, те умеят – един-другиму – да си се надсмиват. (В това основано от руски офицери военно училище, насмешката блудства и понастоящем.) Но, на учебата иде край. И, както се полага – с банкет. Заключителната реч; едва ли планирана – но допусната; произнесена от името на Випуск -1932, а по-скоро, от името на неколцината бъдещи неудачници на випуска; които Царството ще употреби; надхвърля всякакви очаквания. Записът достигнал до нази, на тази органически пръкнала реч из уста на абсолютен трезвеник, поразителен. Забележителен пример за гражданственост и дисидентство по време, когато фашизмът пипва в лапи половина свят. Време, когато мечтите за Святост, Права и Свободи, завинаги остават под въэбрана. Та до днес. От кумова срама, днешните собственици на огромният хотелски билдинг; въздигнат на местото на някогашният ресторант “Димят”; вграждат незначителната паметна плоча в опасна близост. Все пак, става дума за талант. Предугадил нашата, и своята, че и тяхната съдба. Чрез опоетизирано вербално евристично-прогностично творчество.
    ГОТОВ НА СПОРОВЕ, Никола Йонков ВАПЦАРОВ, лесно попада под фокуса на полулегалните партийни функционери във СТАРА ВАРНА. Всеки пристанищен град е – не само полицейски град, Всеки пристанищен град, преди всичко и най-вече, е град на тежък контрабандаж – на всякакви идеи, на всевъзможни стоки. Поетът безгрижно допуска, че това не би могло да е така – в кубрика на минния заградител “КАМЧИЯ” – бивша яхта на Цар Фердинанд Кобург-Готта, където стажува. Кубрикът е място на идейни спорове от изящно естество, на не така изящно структурирани свободомислещи интелектуалци. Каквито възпитаниците на МОРСКО НА Н. В. УЧИЛИЩЕ-Варна винаги, са били – но рядко завинаги остават. Не, тук няма нужда от СРС. Всеки е длъжен да докладва за всичко. Освен Поета. А, това е сериозено нарушение на палубен ред, и моряшка дисциплина.
    ПРЯКОРЪТ НА ВАПЦАРОВ – “МОРЯКА”, ще бъде подигравателно нарицателно подхвърляно му в лице, незабавно щом бъде натикан във въглищните бункери на столичният Екарисаж – та да има пара за хляб и лекарства. Та, да се научи – и проумее – що значи да откаже сътрудничество на РО досежно комунистическите работи във флота. В които, едва ли поради наивитет, Никола Йонков ВАПЦАРОВ е затънал – до шия.
    ИЗИСКВАНЕТО ЗА БЛАГОНАДЕЖНОСТ, никога няма да остави властимеющите на спокойствие. Съчетано с дебелата сянка на държавна службица и пирамидално нарастващ пагон, с тежките морскосини пелерини с позлатени закопчалки и лъскави кортици под тях, то е перспектива за хвалба. При условие за послушание и незабавен донос. Бариера, която идеалистът категорически отхвърля, лъвът задъхано прескача, а блюдолизецът лениво пропълзява. За да мърси до гроб. Прекалено благонадежден ще да е бил, неизвестният скапаняк, откраднал тетрадката с първите най-светли стихове на Никола Йонков ВАПЦАРОВ, (Пролет-1931.!), от хамака на Поета в носовия кубрик на п/к “КАМЧИЯ”. Дали ще бъде открита някога? На “СОТБИ” би струвала доста.
    МОЖЕБИ, МОРЯКЪТ Е МОРЯК ДОРИ – КОГАТО Е НА КОН, но това лесно се забравя. Остава морският дух на взаимопомощ и отзивчивост – за Поета ежедневие. Такъв е той, и в странното съжителство на неговото семейство с това на Орлин ВАСИЛЕВ. В една сграда, през един коридор. По чудо оцелял партиен функционер, който подир сакралната дата 09.09.1944., си позволява, с непреодолима твърдост, да напомни за Никола Йонков ВАПЦАРОВ. Най-напред у нас. Подир това – по света. Съмнителни пост-интелектуалци; (Георги МАРКОВ!), грозно се надсмиват над привидната барабска същност на Орлин ВАСИЛЕВ. Без да престанат да се възхищават от натюрела на Папа ХЕМИНГУЕЙ. Нещо морско – нещо съвсем моряшко, е свързвало ВАПЦАРОВ и ВАСИЛЕВ. Щото когато морето вире в сродните души, за сертификат и образование – не става дума.
    ОСТАВЕН НА САМИЯТ СЕБЕ СИ, Никола Йонков ВАПЦАРОВ, е принуден да забрави своят си прякор. Което ще да е било целта на заниманието. Перфектните – едва ли някой перфектно понася. Особено там, където властва единоначалие. С налагане на авторитарен монархически режим в началото на тридесеттях години на миналият век, ЦАР БОРИС ТРЕТИ ГОБУРГ-ГОТТА ОБЕДИНИТЕЛ, развързва ръцете на едноличната национална политическа полицейщина. Която тръгва подир дойчланд модел досиета. Такива имат безброй интелектуалци – от тогива – та до днес. За МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ, криворазбраното единоначалие се превръща, в традиция и норма. ВСЕВЕЧНА Най-напред по царски. Подир това по тоталитарному. Днес – по посткомунистически. Как ли би било в недалечно бъдеще!?!
    ЕДВА ЛИ ИМА НЕЩО ПО-НАИВНО, от роденият под звезда поет. Такъв ще да е бил Франсоа ВИЙОН – независимо от неговото зле доказано разбойничество. Такъв ще да е бил Христо БОТЙОВ – независимо от неговият елементарен протокомунизъм. Няма как такъв да не е бил, и Никола Йонков ВАПЦАРОВ. В неговата безпределна вярност към РУСИЯ. Боже, защо сърцето ми се свива, стане ли дума, за този не добре проузучен, а с недостойно поругани кости, ПОЕТ? Няма как. Над всички нас витийстват, съдби на герои, които рядко бихме могли да прозрем окончателно. Дали не е една от многото магии на Природата? Не вярвам, да е магия на т.н. Информационно Общество. Съдбовно витийстване е имало – и преди, и сега – и от веку във веку.
    МАЛКО ПРЕДИ НЕГОВОТО АРЕСТУВАНЕ, Никола Йонков ВАПЦАРОВ, се мярва из кафенетата на СТАРА ВАРНА. До едно тъпкани с цивилни полицаи. В града функционира консулство на СССР, а това не може да не безпокои всяко едно ЦАРСТВО тръгнало на рахатлък с ХИТЛЕР. В кафене “СПЛЕНДИД”, където се сбират най-много инакомислящи, и Аврам ГАЧЕВ си позволява да събира помощи за бедстващи антифашисти, случайни люде “случайно” подпитват Поета. Що търси насам, а не си гледа лопатата в Столичния Екарисаж. Обществена тайна е, че рецитаторът по комсомолски и червено-кръстки вечеринки, не е допуснат на служба във ВОЕННО-МОРСКИЯ на Н. В. Флот. Като особено неблагонадежден. Поетът се отзовава.
    – Сега съм дошъл . . . М – м – м . . . – заявява Никола Йонков ВАПЦАРОВ, готов да рецитира нови стихове, – като . . . като . . . като търговец на лук на едро . . .
    Един прикрит за дървено читало, със защипан със щипки за пране вестник “ЧЕРНО МОРЕ”, пияч на кафе-леблебия прихва. Сега не е сезон, а един подобен търговец се издирва. Не може да не е, точно този заблуден авангардист. Полицаят е наясно. Когато търговец на мечти се превърне в търговец на лук – далаверата се нарича ПОЛИТИЧЕСКИ НЕУДАЧНИК.
    НЕУДАЧНИЦИТЕ!?! О! Неудачниците винаги, винаги, винаги, са най-опасна тежест за Държавата. Не могат – и не искат – да крадат. Не обичат – и не могат – да търгуват. Наивни тъпанари, които всеки би могъл да вербува. В зависимост от онова – което пише в досието. Забързано плаща. И, хуква да докладва. За да се установи – що за лук пренася “нашият” човек.
    ИСТОРИЯТА Е ТОЛКОВА ПО НАШЕНСКИ СРАМОТНА, че на разпитите знаменитият ГЕШЕВ, не спира да се възмущава: “Как си позволихте да набутате такъв човек!” Отговорът: “Сам се е набутал!” Трябвало да посети устието на КАМЧИЯ, като гласно тананика известна народна песничка.
    (Елено – Еленке – сал’ ти ли мома …)
    За да установи контакт със спуснат на брега десант-подводничари. Междувременно ликвидирани. Кой го е изпратил!?! Ето – в това е ЗАГАДКАТА НА ЗАГАДКИТЕ.
    THE END – 1/28/10 11:21:45 / Revised – 06.12.2014.

Оставете коментар

Вашия email адрес няма да се показва


*


Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.